Савойският кръстоносен поход е кръстоносна експедиция на Балканите през 1366 – 1367 г. Той е породен от планирането, довело до Александрийския кръстоносен поход (1365), и е плод на папа Урбан V. Воден е от графът на Савоя Амадей VI (Зеления граф) и е насочен срещу разрастващата се Османска империя в Източна Европа. Въпреки че е замислен като сътрудничество с Унгарското кралство и Византийската империя, кръстоносният поход е отклонен от основната си цел и се трансформира във военна операция, целяща да атакува Второто българско царство. Там кръстоносците осъществяват малки победи, които преотстъпвват на византийците. Успяват да отнемат някои територии от османците в околностите на Константинопол и на полуостров Галиполи.
Отбелязвайки по-голямото внимание, отделено на България, отколкото на турците, историкът Николае Йорга твърди, че „не е ставало въпрос за кръстоносен поход, понеже тази експедиция по-скоро е приличала на авантюра“.Iorga (1896), с. 336–337 Все пак превземането на Галиполи според Оскар Халецки е „първият успех, постигнат от християните в тяхната борба за защита на Европа и в същото време последната голяма християнска победа [над турците] през целия XIV век.“Halecki, Oscar (1930). Un Empereur de Byzance à Rome. Warsaw
Подготовка Клетви На 31 март 1363 г., Разпети петък, в Папски Авиньон кралят на Франция Жан II и кралят на Кипър Петър I полагат кръстоносен обет да отидат в Светите земи и получават от папа Урбан V кръстния знак, за да го зашият на дрехите си в знак на техния обет. Това е началото на Савойския кръстоносен поход, въпреки че Жан II никога не изпълнява обета си лично, а Петър I в крайна сметка не сътрудничи със Савойския граф в начинанието.Setton, Kenneth M. (1976). The Papacy and the Levant, 1204–1571. Vol. I. Philadelphia: American Philosophical Society., с. 285 Графът не дава своя кръстоносен обет пред Урбан V вероятно до 19 януари 1364 г., когато се провежда съвет на регионалните магнати в Авиньон, за да сформират съюз срещу мародерските свободни роти. Това със сигурност е поводът, когато папата връчва на Амадей VI Златната роза и графът основа рицарския Орден на огърлицата, за да замени своя по-ранен и вероятно вече несъществуващ Орден на Черния лебед.Cox (1967), с. 179–181 Първоначалните членове на Ордена на огърлицата са предани последователи и често роднини на Амадей VI и всички вероятно обещават да го придружат в кръстоносния поход. В крайна сметка всички освен двама, които не могат да отидат поради здравословни причини, пътуват на Изток.Cox (1967), с. 184 Орденът, подобно на кръстоносния поход, е посветен на Богородица. Крайният срок, определен за тръгването на похода, е 1 март 1365 г., въпреки че папата очаква Петър I Кипърски и Амадей VI Савойски да тръгнат по-рано.Setton (1976), с. 286 Срокът не е спазен от никого, въпреки че на 27 юни кралят на Кипър напуска Венеция по време на Александрийския кръстоносен поход.Cox (1967), с. 205
През май 1363 г. папа Урбан V отправя призив към Лайош I Велики за кръстоносен поход срещу турците и кралят прекарва зимата на 1364–1365 г., подготвяйки армия за голяма офанзива, предназначена да изтласка турците от Европа. През януари 1365 г., както е съобщено във Венеция, десет галери са събрани в Прованс за използване от Лайош I, който отправя призив за подкрепа в Задар и Далмация. През пролетта той нахлува не в турска Европа (Румелия), а в северната част на България, управлявана тогава от втория син на царя Иван Срацимир. Лайош завладява и окупира Видин и отвежда в плен в Унгария Иван Срацимир. По този начин неговата експедиция е завършена навреме, за да може той да сътрудничи на Амадей VI в съвместна атака срещу турците през пролетта на 1366 г.Setton (1976), с. 286–287
Финансиране На 1 април 1364 г. папа Урбан V полага сериозни усилия да финансира експедицията на Амадей VI с поредица от седем були, които му предоставят различни нови източници на доходи. Всички конфискувани „неправомерно придобити печалби“ от кражба, грабеж или лихварство, които не могат да бъдат възстановени (на жертвите), трябва да бъдат използвани през следващите шест години за кръстоносния поход. Освен това „всички досега неизразходвани завещания, подаръци, конфискации, глоби и епитимии, които са били завещани, дадени, преотстъпени или събрани за преминаването към Светите земи и нейното благосъстояние в Графство Савоя и неговите зависимости за предходните дванадесет години и за следващите шест, са били възложени на графа за неговата експедиция. И накрая, Църквата трябва да плати десятък от своя десятък на графа за кръстоносния поход, с изключение на онези свещеници, които са получили разрешение да тръгнат сами на пътуването.
Армия и флот
В началото на 1366 г. граф Амадей VI е в Савоя, събирайки армията си. Повече от половината армия се състои от наследствени васали на графа и почти нито едно семейство в неговите владения не е без представител. Присъединяват се и неговият полубрат Огер и неговият племенник Хумберт, син на неговия полубрат Хумберт. Участват Аймон, господар на Кумиана и Кавалермаджоре и брат на Жак Савойски-Ахая, както и двамата извънбрачни сина на Амадей, и двамата на име Антон.Разграничени като Antonius, bastardus de Sabaudie, junior и senior Сред кръстоносците са английският рицар Ричард Мюсар, братовчеда на графа - Гийом дьо Грандсон, Аймон III Женевски – наследник на Амадей III Женевски, който е твърде болен, за да изпълни обета си, и Луи дьо Божьо, господар на Алоание, който заема мястото на Антоан дьо Божьо.Cox (1967), с. 207–208 Докато достигне Венеция, тази армия е организирана в три батальона под надзора на маршал Гаспар дьо Монмайор: първият е воден от Амадей VI, Аймар дьо Клермон и братята Ги и Жан дьо Виен, вторият от Етиен дьо ла Бом, господарят на Басет (вероятно английският рицар Ралф Басет) и господарят на Сен Амур, а третият и най-голям се командва от Гийом дьо Грансон, Антелм д'Юртиер и гасконския наемник Флоримон дьо Леспар, и включва роднини на графа.Cox (1967), с. 208–213
Виждайки, че Александрийският кръстоносен поход е навредил на търговските ѝ отношения с ислямските сили, Венецианската република не желае да участва в планирания кръстоносен поход или да му осигури транспорт на изток. Писмо от папа Урбан V през март 1365 г. не я убеждава в противното, но посланиците на Амадей VI осигурява обещание за две галери за сметка на петте искани от графа (и два фуста – тънки галери). Папата – архитектът на кръстоносния поход, преговаря с Генуа и Марсилия за осигуряване на кораби, но обещанието за транспорт от императора на Свещената Римска империя Карл IV не е изпълнено. Голям брой наемници от свободните роти се присъединяват към кръстоносния поход и се събираг в Турню под командването на Арно дьо Сервол, но когато той е убит на 25 май 1366 г. близо до Макон, те изоставят експедицията.
Преход на Изток
От Савоя до Венеция На 3 януари 1366 г. в Бурж дю Лак граф Амадей VI Савойски, в подготовка за заминаването си, назначава съпругата си Бона дьо Бурбон за регентка в негово отсъствие. Тя е подпомагана от съвет от седмина, като поне двама от тях винаги трябва да бъдат свидетели на нейните заповеди, за да ги направят ефективни. Може би като протест срещу закъснението на тези усилия или срещу предложената дестинация, която не е Светите земи, на 6 януари папа Урбан V отменя булите от 1 април 1364 г., като по този начин прекъсва основен източник на финансиране. Въпреки че Амадей VI отива в Авиньон, за да протестира, и очевидно получава папската благословия за начинанието, булите остават отменени.Cox (1967), с. 206–207 Графът е принуден да поиска обща субсидия (данък) за отвъдморско пътуване, но тя остава несъбрана до 1368 г. и разходите за морски транспорт трябва да бъдат покрити със заеми 10 000 флорина от някои банки на Лион и залагането на семейното сребро. На 8 февруари Амадей VI започва пътуването по суша до Венеция.Cox (1967), с. 209
Амадей VI достига Риволи до 15 февруари, а до средата на март и Павия, където управлява неговият девер Галеацо II Висконти. След това той обръща посоката и отива в Сен Жан дьо Мориен, преди да се върне в Павия до края на май, за да бъде там кръстник на малкия син на неговия племенник Джан Галеацо. Неговата сестра Бианка – майката на по-големия Джан Галеацо, прави дарение във военния му сандък по това време, а неговият девер дава заеми както в пари, така и в хора: 25 000 флорина и двадесет и пет бойци, шестстотин наемници и шестнадесет конетабъли под командването на неговия извънбрачен син Чезаре, които трябва да бъдат платени за сметка на Галеацо за първите шест месеца. Половината от войската на кръстоносните походи под ръководството на Етиен дьо ла Бом отива оттам в Генуа, за да се качи на чакащата го флота и да отиде във Венеция. На 1 юни останалата част от армията под командването на Амадей VI заминава за Падуа, където управляващата фамилия Да Карара му предлага използването на техния дворец във Венеция. На 8 юни Амадей и основната армия пристигат във Венеция, където венецианците, информирани, че кръстоносният поход не е насочен към Светите земи, предлагат повече помощ, включително кораби и хора, ако кръстоносците превземат Тенедос от генуезците. Отплаването на флота е около 21 юни.
От Венеция до Галиполи Флотът плава надолу по крайбрежието на Далмация, спирайки в Пула, Дубровник, Корфу и накрая в Корони, който е под венециански контрол. Там граф Амадей VI научава, че Мария дьо Бурбон, дъщеря на херцог Луи I дьо Бурбон, за чиято племенница Бона е омъжен, е обсадена в замъка си (Наваринската крепост) в Пилос от архиепископа на Патра Анджело Ачайоли. Ачайоли е завзел нейните земи от името на Филип II, княз на Таранто, неин девер, който оспорва претенциите за Княжество Ахея от страна на Мария от името на малкия ѝ син Хюг, чийто баща е покойният Робърт от Таранто. В началото на 1366 г. Мария и Хюг събират армия от наемници от Кипър и Прованс и започват да си връщат територията на княжеството, за което тя претендира. По време на преговорите кастеланът на Мария от Пилос, Гийом дьо Талай, арестува Симоне дел Поджо, пристав на Филип от Таранто, и го затваря в подземията на Пилос. При пристигането на Амадей VI контраофанзива, водена от архиепископа, оказва натиск на Мария и Хюг в Пилос. Графът на Савоя е помолен да бъде арбитър. Той решава, че Мария трябва да се откаже от всякакви претенции за Патра и че архиепископът трябва да евакуира войските си от Южна Ахея и да остави Мария в мирно владение на нея. След това Савойският граф се връща на своите кораби.За Cox (1967), с. 213–215, това историческо събитие е по същество изкривено в Gestez et Croniques de la Mayson de Savoye, които наричат Мария, „desposte des Inus“, по-скоро братовчедка, отколкото племенница на Бона. Нейният замък е "Jungs" в залива, известен като "Port de Junch" или "Junke", от венецианския Zonklon. Разходните записи на графа го наричат castrum de Jonc. Хрониката също представя резултата като победа за архиепископа, който „цени [графа] и го хвали много и му даде много хубави реликви“. Според Aziz Atiya в The Crusade in the Later Middle Ages (London, 1928), с. 387оспорваните владения са в „Zuchio and the castle of Manolada“.