Ренесансовият хуманизъм е светоглед, съсредоточен върху естеството и значението на човека и човечеството, възникнал от изучаването на класическата античност. Той се заражда в Италия и след това се разпространява в Западна Европа през XIV, XV и XVI век. В началото терминът хуманист се отнася само до учители и студенти по хуманитарни науки, , които изучават латинска и старогръцка литература, граматика, реторика, история, поезия и етика. Едва през XIX век се въвежда съществителното хуманизъм вместо хуманитарни науки, (но то вече обхваща много по-широка област) а по-късно се прибавя ретронимът ренесансов, за да се разграничи от по-късните хуманистични разработки. Терминът възраждане (la rinascita) се появява в труда на Джорджо Вазари Животописи на най-значимите живописци, скулптури и архитекти, 1550, прераб. 1568) Терминът хуманизъм като съществително се появява за първи път през XIX век, вж. Nicholas Mann „The Origins of Humanism“, Cambridge Companion to Humanism, Jill Kraye, editor [Cambridge University Press, 1996], p. 1 – 2). През годините на Ренесанса повечето хуманисти са християни, така че тяхната грижа е да „пречистят и обновят християнството“, а не да го премахнат. Тяхната визия е да се върнат „към изворите“ (ad fontes) – към простотата на евангелията и Новия завет, заобикаляйки сложността на средновековната християнска теология.

Под влиянието и вдъхновението на класиците ренесансовите хуманисти развиват нова реторика и ново учение. Някои изследователи също твърдят, че хуманизмът формулира нови морални и граждански перспективи и ценности, предлагащи насоки в живота за всички граждани. Ренесансовият хуманизъм е отговор на това, което по-късно виггеанската историография описва като „стриктен педантизъм“, свързан със средновековната схоластика. Craig W. Kallendorf, introduction to Humanist Educational Treatises, edited and translated by Craig W. Kallendorf (Cambridge, Massachusetts and London England: The I Tatti Renaissance Library, 2002) p. vii.

Ренесансовите хуманисти се стремят да създадат гражданство, способно да говори и да пише с красноречие и яснота и по този начин способно да се включи в гражданския живот на своите общности и да подтиква другите към добродетелни и благоразумни действия. Хуманизмът, макар и създаден от малък елит, който има достъп до книги и образование, започва като културно движение, което да повлияе на цялото общество. Това е програма за съживяване на културното и литературното наследство и моралната философия на гръко-римската цивилизация. Важни центрове на ренесансовия хуманизъм има в Болоня, Ферара, Флоренция, Генуа, Ливорно, Мантуа, Падуа, Пиза, Неапол, Рим, Сиена, Венеция, Виченца и Урбино.

Определение Най-общо казано, полето на италианските ренесансови хуманисти от четиринадесети и петнадесети век е studia humanitatis: изучаването на хуманитарните науки. Те се стремят да възстановят културата на древните Гърция и Рим чрез тяхната литература и философия и да използват това класическо възраждане, за да предадат на управляващите класи моралните нагласи на споменатите древни цивилизации – проект, който Джеймс Ханкинс нарича „политика на добродетелта“. Hankins, James (2019). Virtue Politics: Soulcraft and Statecraft in Renaissance Italy. The Belknap Press of Harvard University. Но това, какво всъщност е представлявало studia humanitatis, е предмет на много дебати. Според един изследовател,Ранният италиански хуманизъм, който в много отношения продължава граматичните и реторичните традиции на Средновековието, не само дава на стария Тривиум ново и по-амбициозно име (Studia humanitatis), но също така увеличава неговия обхват, съдържание и значение в учебната програма на училищата и университетите, което се отразява и в собствената му обширна литературна продукция. Studia humanitatis изключват логиката, но добавят към традиционната граматика и реторика не само история, гръцки език и морална философия, но и поезията, някога продължение на граматиката и реториката, и я превръщат в най-важния член на цялата група. Paul Oskar Kristeller, Renaissance Thought II: Papers on Humanism and the Arts (New York: Harper Torchbooks, 1965), p. 178. See also Kristeller's Renaissance Thought I, „Humanism and Scholasticism In the Italian Renaissance“, Byzantion 17 (1944 – 45), pp. 346 – 74. Reprinted in Renaissance Thought (New York: Harper Torchbooks), 1961. Изследвайки това определение в статията си „Променящата се концепция на studia humanitatis в ранния Ренесанс“, Бенджамин Г. Кол разглежда различните значения, които терминът придобива в течение на периода. Около средата на четиринадесети век, когато терминът се използва за първи път сред италианските интелектуалци, това е във връзка с много специфичен текст: като възхвала на културните и морални нагласи, изразени в Pro Archia poeta на Цицерон (62 г. пр.н.е.). Тосканският хуманист Колучио Салутати популяризира термина през 1370 г., използвайки фразата за обозначаване на културата и обучението като ръководство за морален живот, с акцент върху реториката и ораторското изкуство. С течение на годините той започва да го използва за литературна възхвала на своите съвременници, но по-късно разглежда studia humanitatis като подход за редактиране и възстановяване на древни текстове и дори за разбиране на религиозна литература. Но едва в началото на петнадесети век studia humanitatis започва да се свързва с конкретни академични дисциплини, когато Пиер Паоло Вергерио в De ingenuis moribus подчертава важността на реториката, историята и моралната философия като средство за морално усъвършенстване. Към средата на века терминът е официално възприет, тъй като започва да се използва в Болоня и Падуа по отношение на университетските курсове по тези дисциплини, както и на латинската поезия, след което се разпространява на север в Италия. Първият пример за това, че обхваща всичко: граматика, реторика, история, поезия и морална философия, идва едва когато Томазо Парентучели пише на Козимо де Медичи с препоръки относно неговата библиотечна колекция, казвайки: „de studiis autem humanitatis quantum ad grammaticam, rhetoricam, historicam et poeticam spectat ac moralem“ („вижда се, че изучаването на humanitatis [хуманитарните науки] се състои в граматиката, реториката, историята и поезията, а също и в етиката“). Sforza, Giovanni (1884). „La patria, la famiglia e la giovinezza di papa Niccolò V“. Atti della Reale Accademia Lucchese di Scienze, Lettere ed Arti. XXIII: 380. И така, терминът studia humanitatis има различни значения през вековете и се използва по различен начин от хуманистите в различните италиански градове-държави. И все пак той винаги се е отнасял до конкретен начин на учене – официален или не – който води до нечие морално израстване.

Източници

Вижте също Ренесансовият хуманизъм в Северна Европа Християнски хуманизъм Гръцки учени през Ренесанса Ренесансов латински Юридически хуманисти Ново обучение

Категория:Ренесанс Категория:Философски направления и школи Категория:Средновековна философия Категория:Хуманизъм