Сибѝла Алерàмо (), псевдоним на Марта Феличѝна Фàчо, наричана „Рина“ ( detta Rina) L'amorale Sibilla, il diritto alla felicità e la rinuncia al figlio adorato, su 27esimaora.corriere.it, Corriere della Sera., е италианска писателка, поетеса и журналистка. Най-известна е с автобиографичния роман „Една жена“ (Una donna), в който описва положението на жените в Италия в края на XIX и началото на XX век.
Биография Детство и юношество Сибила Алерамо е най-голямото от четирите деца на Амброджо Фачо, преподавател по естествени науки, и Ернеста Котино, домакиня. Живее в Милано до дванадесетгодишна възраст, когато семейството се премества в Чивитанова Марке, след като маркиз Сесто Чиколини предлага на баща ѝ управлението на своята фабрика. Там Рина е принудена да прекъсне обучението си и започва работа като счетоводителка.
Юношеството ѝ е белязано от тежки семейни събития. През септември 1890 г. майка ѝ, страдаща от прогресираща депресия, прави опит за самоубийство, като се хвърля от балкона на семейния дом. Състоянието ѝ постепенно се влошава и след години е хоспитализирана в психиатричната болница в Мачерата, където умира през 1917 г.
През февруари 1892 г., на петнадесетгодишна възраст, Рина е изнасилена от фабричния служител Улдерико Пиеранджели. Под натиска на семейството и социалните норми тя е принудена да се омъжи за него на 21 януари 1893 г.
Начало на литературната дейност Животът в малкия град и насилническият брак поставят Алерамо в изолирано и потискащо ежедневие. Тя се надява да намери утеха в грижите за първородния си син Валтер, роден през 1895 г., но разпадането на тази илюзия я довежда до опит за самоубийство.
Постепенно Алерамо насочва енергията си към интелектуална и социална ангажираност. От 1897 г. започва да публикува статии в „Литературен вестник“, „Индипенденте“, във феминисткото списание „Вита модерна“ и в социалистическото издание „Вита интернационале“. От този период датира и кореспонденцията ѝ с активистката за женска еманципация Джорджина Крауфърд Сафи и със съпруга ѝ Аурелио Сафи, която допринася за оформянето на нейните социални и литературни възгледи.
Феминисткият ангажимент на Алерамо не се ограничава до публицистиката. Тя участва активно в организирането на женското движение: по молба на Паолина Шиф се заема със създаването на женска лига в региона Марке. Участва и в демонстрации за избирателните права на жените и в кампании срещу проституцията – тема, близка и до възгледите на Джорджина Сафи.
След преместването на семейството в Рим през 1899 г., когато съпругът ѝ започва търговска дейност, на Рина Фачо е поверено ръководството на социалистическия седмичник „Италия феминиле“, основан от Емилия Мариани. Там тя води рубрика за кореспонденция с читателки и привлича сътрудничеството на прогресивни интелектуалци като Джовани Чена, Паоло Мантегаца, Мария Монтесори, Ада Негри и Матилде Серао. В Рим Алерамо се сприятелява с Алесандрина Равица, среща се с водещи социалистически фигури като Анна Кулишьова и Филипо Турати, и започва връзка с поета Гулиелмо Феличе Дамяни.
След разногласия с издателя Ламберто Мондаини Алерамо напуска ръководството на седмичника още през януари 1900 г. и се връща със семейството си в Порто Чивитанова, където съпругът ѝ е назначен да управлява фабриката на мястото на подалия оставка тъст. Между 1901 и 1905 г. сътрудничи на списанието „Женски съюз“, издавано от „Националния женски съюз“, към който се присъединява официално през 1906 г.Archivio storico Unione femminile nazionale
Тежките семейни отношения я подтикват да напусне съпруга и сина си и през февруари 1902 г. да се премести в Милано. Там започва връзка с Джовани Чена (1870–1917), редактор на „Нова антология“, с когото вече си сътрудничи. По негово настояване Алерамо започва да пише романа „Една жена“ (Una donna). Публикуван през 1906 г., романът разказва нейния собствен живот – от детството до решението да напусне съпруга си и, най-тежко за нея, сина си – в името на свободен и съзнателен живот, противопоставен на социалните норми и идеологията на женската жертвоготовност. Книгата излиза под псевдонима „Сибила Алерамо“, предложен от Чена, който взема фамилното име от поемата „Пиемонт“ на Джозуе Кардучи.«e l'esultante di castella e vigne / suol d'Aleramo», стих. 31-32: Алерамо е бил Leitname от рода Алерамичи, могъщо средновековно франкско семейство, установило се в Пиемонт.. Псевдонимът се превръща в нейно литературно и житейско име. Чена редактира ръкописа, като премахва пасажи, свързани с лични чувства, което Алерамо по-късно описва в Il passaggio.S. Aleramo, Il passaggio, с. 90. Романът постига незабавен успех и скоро е преведен в почти всички европейски страни и в Съединените щати.
Алерамо продължава активно участието си във феминисткото движение. Тя е член на организационния комитет на римската секция на Националния женски съюз.Archivio storico Unione femminile nazionale Участва в една от основните инициативи на секцията – създаването на вечерни училища за момичета и на празнични и вечерни училища за селското население от Агро Романо, проекти, замислени от Анна Френцел Чели и подкрепени от Джовани Чена и Анджело Чели.
Алерамо е и член на Комитета за образование на населението в Южна Италия, създаден след разрушителното земетресение от 1908 г.
Малко по-късно Алерамо се дистанцира от феминисткото движение, което определя като „кратко приключение, героично в началото и гротескно в края, неизбежно и вече остаряло тийнейджърско преживяване“. Според нея задачата на жените вече е да възвърнат и изразят собственото си многообразие: „Женският свят на интуицията, този по-бърз контакт на човешкия дух с универсалното, ако жената успее да го изрази, ще бъде с нови движения, с трептения, с паузи, с преходи, с вихри, непознати за мъжката поезия“.S. Aleramo, Andando e stando, с. 66.
Кариера и личен живот
След края на връзката си с Джовани Чена Алерамо води скитнически живот. Феминистка, пацифистка и убедена комунистка след 1945 г., тя отказва да се придържа към традиционните женски роли. Поддържа и хомосексуални връзки, най-известната от които е тази с писателката и феминистка от Равена Лина Полети (Кордула Полети, 1885–1971), една от първите жени в Италия, заявили открито своята хомосексуалност. Поради свободния си начин на живот и многобройните си връзки Алерамо става обект на критики от страна на някои съвременници, сред които и Джузепе Прецолини.
През 1911 г. Алерамо пребивава във Флоренция, където сътрудничи на списание „Марцоко“. През 1913 г. в Милано се доближава до средите на футуристите. В периода 1913–1914 г. живее в Париж, където се запознава с Гийом Аполинер и Емил Верхарен, а по-късно в Рим – с Грация Деледа. В тези години тя има множество кратки сантиментални връзки, описани по-късно в нейните дневници. Първата е с поета и писателя Винченцо Кардарели (1887–1959), последвана от отношения с редица вече утвърдени или бъдещи литературни фигури: Джовани Папини (1881–1956), Джовани Бойне (1887–1917), Клементе Ребора (1885–1957), Салваторе Куазимодо (1901–1968), художника футурист Умберто Бочони (1882–1916), писателя Рафаело Франки (1899–1949) и анархиста Антео Дзанибони (1911–1926), извършил неуспешен атентат срещу Мусолини.
По време на Първа световна война Алерамо се запознава с поета Дино Кампана (1885–1932). Той не участва във военните действия поради здравословни причини и е лекуван в болницата в Маради през лятото на 1915 г., когато вече е диагностициран с психично заболяване. Двамата са силно различни по характер – тя е социално активна и общителна, а той по-затворен и уединен. Връзката им е интензивна и конфликтна, белязана от чести раздели и помирения. По настояване на Алерамо Кампана посещава известния психиатър Ернесто Танци, което фактически поставя край на отношенията им.
През 1919 г. Алерамо публикува Il passaggio („Преходът“), а през 1921 г. – първата си стихосбирка Momenti („Мигове“). През 1920 г. пребивава в Неапол, където създава поемата Endimione („Ендимион“), посветена на Габриеле Д'Анунцио. Произведението е вдъхновено от връзката ѝ с младия атлет Тулио Боца (1891–1922), чиято ранна смърт от туберкулоза оставя силен отпечатък върху творбата. „Ендимион“ има успех в Париж, но е посрещнат хладно в Торино, където е освиркан при представянето му в театър „Кариняно“.
През 1927 г. Алерамо публикува епистоларния роман Amo dunque sono („Обичам, следователно съм“) – сборник от неизпратени писма, адресирани до езотериста Джулио Паризе (1902–1969), тогава член на групата Gruppo di Ur. Преди да се запознае с Паризе, тя има кратка, но интензивна връзка с писателя, поет и езотерист Юлиус Евола (1898–1974), за която самата Алерамо свидетелства в книгата.
През 1928 г., изпаднала в затруднено финансово положение, тя се завръща в Рим. Година по-късно излиза стихосбирката ѝ Poesie („Поезии“) (1929), а през 1930 г. – сборникът с проза „Радостите на повода“. Между 1932 и 1938 г. публикува романа Il frustino („Камшикът“), стихосбирката Sì alla Terra („Да на Земята“) и новия сборник с проза Orsa Minore.
Компромис с фашизма След първоначалната си опозиция срещу фашисткия режим – през 1925 г. Алерамо подписва Манифест на антифашистките интелектуалци – през 1929 г., изпаднала в тежко финансово положение, тя се среща с Бенито Мусолини. В резултат получава прием в Кралската академия на Италия, което ѝ осигурява икономическа подкрепа. От този момент нататък започва да публикува текстове, благосклонни към режима, и се възползва от известна държавна протекция.
През 1933 г. Алерамо се присъединява към Националната фашистка асоциация на жените творци и висшистки. Sibilla Aleramo and the Peasants of the Agro Romano: A Writer's Dilemma, Richard Drake, Journal of the History of IdeasVol. 51, No. 2 (Apr. - Jun., 1990), pp. 255-272 През 1943 г. обаче отказва да се премести в Сало, както изисква Министерството на културата, определяйки последната фаза на фашизма като „срамна“.
Последни години и членство в Италианската комунистическа партия След връзката си с писателя и журналист Енрико Емануели (1909–1967), значително по-млад от нея, през 1936 г. Алерамо се влюбва във Франко Матакота (1916–1978), студент с четиридесет години по-млад от нея, с когото остава свързана близо десетилетие. Заедно с него, в края на Втората световна война, тя се присъединява към Италианската комунистическа партия (PCI), ангажира се активно в политически и социални инициативи и сътрудничи на вестник „Унитà“.
През 1948 г. Алерамо участва в Световния конгрес на интелектуалците за мир, проведен във Вроцлав.
Алерамо умира в Рим през 1960 г. на 83-годишна възраст след продължително боледуване. Последните години от живота ѝ са документирани в кореспонденцията, публикувана в Lettere ad Elio („Писма до Елио“), адресирана до поета Елио Фиоре (1935–2002). Погребана е в гробището Верано в Рим.
Отношенията със сина ѝ Валтер остават трудни. В продължение на три десетилетия той отказва да се срещне с нея и поддържа контакт единствено чрез писма. Първата им среща през 1933 г. завършва болезнено, както Алерамо описва в Diario di una donna („Дневник на една жена“). Те се виждат отново през 1947 г., когато Валтер, загубил 18-годишния си син година по-рано, ѝ представя другия си син. Третата и последна среща се състои в Рим, на смъртния ѝ одър.
В масовата култура Връзката ѝ с поета Дино Кампана формира темата на филма „Пътуване, наречено любов“ (Un viaggio chiamato amore, 2002), режисиран от Микеле Плачидо и с участието на Лаура Моранте и Стефано Акорси През 1985 г. излиза филмът „Лъжи“ (Inganni) на режисьора Луиджи Фачини с участието на Бруно Дзанин и Олга Карлатос, който се занимава с връзката на Сибила Алерамо с Дино Кампана.
Библиотека и личен архив Повечето от нейните документи и библиотеката ѝ са депозирани във Фондация „Грамши“ в Рим Архивът за женска памет и писане „Алесандра Контини Бонакози“ ръководи събирането, сортирането и депозирането на някои от нейните документи в Държавния архив на Флоренция