Стачката на миньорите от 1984 – 1985 г. е голяма индустриална акция в рамките на британската въгледобивна индустрия в опит да се предотврати затварянето на въгледобива. Стачката е водена от Артър Скаргил от Националния съюз на миньорите (, NUM) срещу Националния борд по въглищата (, NCB), правителствена агенция. Противниците на стачката са начело с консервативното правителство на премиера Маргарет Тачър, което иска да намали властта на профсъюзите.

В NUM няма консенсус относно стачката, която започва в Йоркшър, но много миньори, особено в Мидлендс, продължават да работят. Големите профсъюзи, подкрепили NUM, не са много, главно поради липсата на гласуване на национално ниво. Стачката продължава една година и се характеризира със сблъсъци и насилие между работническите пикети и полицията и завършва с решителна победа за консервативното правителство и затваряне на повечето британски въгледобивни предприятия. Много наблюдатели смятат стачката за „най-острия индустриален спор в британската история“. Броят на човекодните, загубени поради стачката, е над 26 милиона, което я прави най-голямата след общата стачка през 1926 г. Журналистът Сиймъс Милн казва за стачката: „тя няма реален паралел никъде по света по обхват, продължителност и въздействие“. (NB. pp. 18 – 19 give details of the 1991 payouts to miners from the Battle of Orgreave.)

В началото на 80-те години на XX век NCB се ориентира към намаляване на субсидиите. През февруари 1981 г., стачката е избегната на косъм, но затварянето на мини и замразяването на заплатите водят до избухване на неофициални стачки. Основната стачка започва на 6 март 1984 г. в мината Кортънуд (Cortonwood Colliery), и е последвана от решение на NUM за стачка в целия Йоркшърски район на основание на резултата от гласуване от 1981 г. По-късно решението е в оспорено в съда. На 12 март 1984 г. президентът на NUM Артър Скаргил обявява официално стачка в цяла Великобритания (въпреки липсата на актуално национално гласуване). Това предизвиква големи противоречия. Стратегията на NUM е да предизвика сериозен енергиен недостиг по подобие на този по време на стачката през 1972 г., която завършва с победа на стачкуващите. Стратегията на правителството на Маргарет Тачър съдържа три цели: да се наберат достатъчно запаси от въглища, да се задържат възможно най-много миньори на работа и да се използва полицията за пресичане на атаките от пикети срещу работещи миньори. Критичният елемент се оказва пропускът на NUM да проведе национално гласуване за стачка. Geoffrey Goodman, The miners' strike (Palgrave Macmillan, 1985), p. 48.

През септември 1984 г. съдът обявява стачката за незаконна, тъй като не е проведено национално гласуване на членовете на NUM. Стачката приключва на 3 март 1985 г. Събитието е определящ етап в британските индустриални отношения, тъй като поражението на NUM значително отслабва синдикалното движение. Това е и голяма победа за Тачър и Консервативната партия, като правителството успява да консолидира своята икономическа програма. В резултат броят на стачките спада рязко през 1985 г. и силата на профсъюзите движение като цяло намалява.

Силно редуцираната въглищна промишленост е приватизирана окончателно през декември 1994 г., като се превръща в UK Coal. През 1983 г. Великобритания има 175 работещи мини, а до края на 2015 г. всички са затворени Бившите въгледобивни райони западат и през 1994 г. Граймторп в Южен Йоркшър е обявено за най-бедното селище в страната.

Източници

Категория:Стачки Категория:Въгледобив Категория:Икономика на Великобритания Категория:1984 година във Великобритания Категория:1985 година във Великобритания