Историята на Венецианската република официално започва с раждането на първите политически автономии във Венецианската лагуна и с основаването на Венецианското херцогство от византийците, и завършва с анексирането на Венето от Наполеон, като обхваща период от над хилядолетие.

Венеция е създадена като поредица рибарски селища, които постепенно се обединяват в проспериращ град. През VIII век подобно на другите византийски провинции на Италия, Венеция е издигната в херцогство (Dogado). Географската отдалеченост на имперската столица Константинопол от Равена и нарастващото икономическо развитие позволяват на венецианците да постигнат достатъчна административна автономия, което впоследствие води до раждането на Венецианска република. За кратко време градът постига политическа и военна хегемония в Адриатическо море и цяло Средиземно море, превръщайки се и в главно морско пристанище и център на икономическия обмен между Европа и Близкия изток. През Средновековието и Ренесанса тя е най-успешната от италианските морски републики, като владее значителни територии както по бреговете на Адриатическо море (Domini di Terraferma), така и Крит и редица острови в Средиземно море (Stato da Màr). Венецианското общество напълно осъзнава величието на своята държава, активно участвайки в международните военни решения и действия, така че от чисто общинска организация и култура във Венеция скоро се формира териториална идентичност и граждански ред с национален характер. Трябва да се отбележи, че от XIV до XVI век Венеция е третият най-населен град в Европа и до XVIII век е един от първите пет в Европа. Около 1500 г. започва бавен упадък на републиката, свързан с Великите географски открития, отнели ѝ търговската доминация и настъплението на Османската империя към Европа и островите в Средиземно мореThe Bairoch Database

Предистория

Венеция е единственият голям град в Италия, основан след падането на Западната Римска империя. Някои историци определят датата 21 март 421 г. като рождена дата на Венеция, основана от падуанските консули, прогонени от Падуа.Giuseppe Cappelletti, Всъщност именно през 421 г. е осветена църквата „Сан Джакомо ди Риалто“, считана за най-старата църква в града днес. Друга предложена дата е 401 г. Той е роден върху останките от периферна система от поселения на римския Регион X, наречен Венеция и Истрия, които започват да се населват с латини, търсещи сигурно място от набезите на германите благодарение на защитата на Византийската империя, присъстваща на територията в различни административни форми от епохата на Юстиниан I.

През 452 г. хуните унищожават Аквилея и другите градове на Венето и множество бежанци, идващи дори от Рим, търсят подслон на островите във Венецианската лагуна. Населението на Лагуната започва да се самоуправлява с автономни институции, оглавявани от трибуни, избрани от народно събрание.

По време на готската война през 537 г. Венеция изпраща въоръжени кораби в помощ на византийския флот на генерал Велизарий, обсаден в Рим от готите. След победата на византийците византийските територии в Северна Италия към средата на VI век се контролират от Равенския екзархат, създаден през 584 г. След отминалите боеве с готите провинцията е напълно обезлюдена, с полуразрушени градове и изолирани самоуправляващи се комуни.

Нападенията на лангобардите в Северна Италия, започнали през 568 г., отново прогонват местните жители към крайбрежните и лагунните райони, където се развиват нови градски центрове: Градо, Каорле, Ераклеа, Йезоло, Торчело, Риалто, Маламоко, Киоджа и др. Те са свързани с Равена само по море и изолацията им допринася за тяхното обединение и повишена автономия от екзархата. През 580 г. император Тиберий II се опитва да пренареди териториалната структура, като ги обедини в епархия Анонария, но още през 584 г. император Маврикий отделя венецианските територии от Равена, като ги включва в област Венетикà. Когато главният византийски град Одерцо е превзет от лангобардите през 641, органите на политическата власт се установяват на един от островите на лагуната.

Основаване като херцогство

Между края на VII век и началото на VIII век, подобно на другите византийски провинции на Италия, Венеция е издигната в херцогство,Romanin, Samuele: Storia documentata di Venezia, libro I, capitolo VI. оглавявано от военен и граждански управител с титлата dux (по-късно дож). Херцог Орсо е третият поред дож, избран през 727 г. в резултат на антивизантийски бунтове. След него поста заемат византийски magister militum и това трае до около 751 г., когато Равенският екзархат пада под натиска на лангобардите. Следват десетилетия на политически борби между отделните селища, които се борят както помежду си за надмощие, така и като про- и антивизантийски фракции, а ситуацията е допълнително усложнена от усилията на папската власт да увеличи влиянието си. Започвайки от 742 г., изборът на дож е окончателно отстранен от имперски контрол, като по този начин се поставя началото на херцогската монархия, която продължава, с възходи и падения, до XI век. В търсене на изход от контрола на византийците дож Обелерио Антенорео (804 – 811) и брат му Беато сключват съюз с франките и предават Венеция във властта на Пипин.

Провизантийските привърженици дожите от семейство Партечипацио прехвърлят седалището на управление на групата острови Риалто. Макар че през 814 г. е сключен франко-византийски договор, гарантиращ на Венеция независимост от франките, той обаче не включва независимост на Венеция от Византия. Въпреки това около 840 – 841 г. дожът сключва международни договори вече от свое име. Това необичайно положение на малкото независимо херцогство, разположено териториално между двете велики империи (Византия и Франкската империя), допринася значително то да си извоюва ролята на търговски посредник.

Гръбнакът на военната сила и жизнеспособността на Венеция са изграждането на търговски и военен флот и установяването и поддържането на търговски морски пътища в източното Средиземноморие. Търговията бързо се развива въпреки сериозните спорове между водещите венециански фамилии по отношение на правомощията на дожа. Нарастването на богатството им допринася за постигане на вътрешна стабилност чрез създаването на по-широка управляваща класа, способна да ограничи неговата власт. Постепенно се развива и национално самосъзнание. От началото на IX век дожите са избираеми, макар и това често да се нарушава по време на граждански вълнения. В крайна сметка групата острови Риалто тържествено се преобразува в град Венеция ().

През 998 – 1000 г. венецианският флот под командването на дож Пиетро II Орсеоло се притича на помощ на далматинските градове-държави, тормозени от пиратски набези на неретляните. Оттогава Пиетро носи титлата Dux Dalmatianorum (херцог на Далмация). Започва експанзията на Венеция на изток, която продължава няколко века.

При дож Доменико Флабанико (1032 – 42) започва промяна в системата на управление – възстановено е правото на народа да избира дожа, но под „народ“ се разбират жителите на Риалто и по-точно – избрана група благородници. Изпълнителната власт е поверена на институцията на Curia ducis – политико-административен орган, отговорен за изпълнението на някои политически функции, а законодателното събрание се свиква, за да одобри законите, издадени от дожа. С първия конституционен закон на Венецианската република от 1032 г. започва неудържим процес на ограничаване и отнемане на херцогската власт от зараждащата се търговска аристокрация. По време на дож Доменико I Контарини (1043 – 70), радетел за религиозна независимост на херцогството, венециански търговци докарват от Александрия мощите на Св. Марк и е построена новата църква на Св. Марк, символ на венецианския дух.

Контарини и следващите дожи запазват неутралитет в разгарящия се конфликт между папството и Византия (довел до Голямата схизма), като защитават венецианските икономически интереси в Адриатическо море. Но по-голяма опасност за венецианската търговия представлява норманската експанзия в Южна Италия, където Робер Гискар от рода Отвили заедно с по-малкия му брат Рожер I успяват да освободят Сицилия и Малта от сарацините. За да си осигурят свободно мореплаване, при дож Доменико Селво и наследилия го Витале Фалиер де' Дони венецианците воюват с Робер Гискар в съюз с Византия, но с променлив успех.

Възход на Венеция

Преход към република Между 1140 и 1160 г., вследствие на увеличената си територия и растяща икономика, Венеция прави и революционна стъпка във формата на държавно управление. Властта на дожа започва да намалява: първоначално подкрепян само от няколко съдии, през 1130 г. към него е решено да се добави „Съвет на мъдреците“ (Consilium Sapientium) – бъдещ Висш съвет, съставен от 45 членове, който решава всички политически и административни въпроси. В допълнение към изолирането на духовенството от обществения живот, са създадени нови органи като шестчленен Низш съвет, а административните и съдебните функции са поверени на магистрати. Така дожът загубва монархическия си статут и става чиновник (макар че носи гръмки титли), а властта в държавата преминава към Венецианска комуна (), т.е. съвкупността от всички събрания, имащи за цел да регулират властта на дожа., подобно на създадените по същото време средновековни комуни в много италиански градове-държави, което е видимо и в появата на термина в гражданските документи. В своята реч при встъпването в длъжност дожът е принуден да декларира лоялност към републиката с херцогската клетва ()..

Отношения с византийците Географската отдалеченост на имперската столица Константинопол дава възможност Венеция да трупа богатства благодарение на контрола си върху търговията и тя се разширява в Адриатическо море. Тази фаза на експанзия започва при династията Орсеоло, първоначално за борба с пиратите, заплашващи с набезите си крайбрежните брегове на Истрия и Далмация, и води до подчинението им и до признаване от страна на Византия на властта на Венеция над херцогство Далмация.

Към 1071 г. норманите прогонват византийците от последното им адриатическо пристанище в Южна Италия и започват да конкурират венецианците. През 1082 г. те превземат Дуръс и византийският император Алексий I Комнин призовава венецианския флот на помощ в защита на византийските владения. В замяна на оказаната помощ Венеция получава големи привилегии в търговията из цялата Византийска империя – освободена е от всякакви мита и данъци. Венецианците получават право и на свой квартал в Константинопол. Въпреки това венецианско-византийските отношения са обтегнати и скоро прерастват във взаимна омраза. Византийският император окуражава конкурентните търговци от Генуа и Пиза да участват на византийските пазари, а венецианците в отговор разрушават техните магазини. През 1171 г., за да възстанови реда, императорът нарежда да бъдат арестувани всички венецианци в Константинопол и провинцията и техните стоки да бъдат конфискувани. Нещо повече, доминацията на италианските търговци (известни като латини във Византия) в морската търговия и финансовия живот среща силен отпор от страна на местното население и те стават жертва на масов погром през 1182 г. в Константинопол, като венецианците са сред основните жертви. Отношенията са поправят през 1187 г. и отново през 1198 г., но венецианците се чувстват засегнати.

Участие в кръстоносните походи и съперничество с Генуа