Йоан Куркуас, срещан и като Йоан КуркуаНа български фамилното име се среща и като Куркуа (виж: ; ), и като Куркуас (виж: ; )( , fl. ок. 900 – 946), е един от най-изтъкнатите и успешни генерали на Византийската империя през X век. Неговите успехи в битките срещу мюсюлманските държави на изток обръщат хода на продължилите с векове арабско-византийски войни и поставят началото на източните завоевания на Византия по-късно през века.
Куркуас принадлежи на семейство от арменски произход, което излъчва няколко забележителни византийски генерали. Като командир на императорската лична охрана Куркуас е сред главните поддръжници на император Роман I Лакапин (920 – 944), за чието възцаряване съдейства. През 923 г. Куркуас е назначен за главнокомандващ на византийските армии по източната граница, изправени срещу Абасидския халифат и полуавтономните мюсюлмански гранични емирства. Задържа се на този пост повече от двадесет години, наблюдавайки решителните византийски военни успехи, които променят стратегическия баланс в региона.
През X век Византия постепенно възстановява своята сила и вътрешна стабилност, докато Халифатът става все по-безсилен и раздробен. Под ръководството на Куркуас византийските армии навлизат дълбоко в мюсюлманска територия за първи път от почти три века, разширявайки границата на Империята. Емирствата Мелитена и Теодосиоспол са завладени, което разширява византийския контрол до горното течение на река Ефрат и над Западна Армения. Останалите грузински и арменски князе стават византийски васали. Куркуас също играе роля в поражението на голям набег на русите през 941 г. и възстановява мандилиона от Едеса – важна и свята реликва, за която се смята, че изобразява лицето на Исус Христос. Той е уволнен през 944 г. в резултат на машинациите на синовете на Роман Лакапин, но е върнат на служба с благоволението на император Константин VII (913 – 959) и служи като императорски посланик през 946 г. По-нататъшната му съдба остава неизвестна.
Ранен живот и кариера Йоан е издънка на арменския клан Куркуас — елинизирана форма на оригиналното им фамилно име Гурген () — който се е издига на видно място във византийската служба през IX век и се утвърждава като една от големите фамилии на анадолската земевладелска военна аристокрация (така наречените динати). Дядото на Йоан, негов съименник, е командир на елитната тагма на иканатите при император Василий I (867 – 886); Братът на Йоан Теофил става генерал, както и собственият син на Йоан, Роман, и неговият племенник (внук на Теофил), Йоан Цимисхий. Съпругата му Мария е известна само от една колекция от чудеса на манастира в Пиги.
Малко се знае за ранния живот на Йоан. Баща му е бил богат чиновник в императорския дворец, но не са известни подробности за живота му, нито е записано името му, въпреки че вероятно се е казвал Роман. Самият Йоан е роден в Докея (сега Токат), в района на Дарбидос в тема Армениакон, и получил образование при един от роднините си – митрополита на Гангра, Христофор. По време на късното регентство на императрица Зоя Карбонопсина (914 – 919) Куркуас е назначен за командир на Виглата – дворцовата охраната, вероятно чрез машинациите на адмирал Роман Лакапин, който се стремял към властта. В това си качество Куркуас арестува няколко високопоставени служители, които се противопоставяли на Лакапин, разчиствайки по този начин пътя към назначаването на Лакапин за регент на мястото на Зоя през 919 г. Лакапин постепенно поема повече правомощия, докато не е коронясан за старши император през декември 920 г. Като награда за подкрепата му, г. Роман Лакапин назначава Куркуас за доместик на схолите — на практика главнокомандващ на всички имперски армии в Анатолия. Според Теофан Продължител Куркуас е заемал този пост непрекъснато в продължение на 22 години и седем месеца.
По това време и след катастрофалната битка при Ахелой през 917 г. византийците са заети предимно на Балканите в продължителен конфликт срещу България. Първата задача на Куркуас като доместик на Изтока е потушаването на бунта на Варда Воила, стратега на Халдия, която е стратегически важна област на североизточната анадолска граница на империята. Бунтът е потушен скоропостижно и на мястото ма Варда като стратег на Халдия е назначен братът на Йоан, Теофил Куркуас. Като командир на този най-северен сектор на източната граница Теофил се оказа компетентен стратег и оказва ценна помощ в кампаниите на своя брат.
Първо подчиняване на Мелитена, кампании в Армения След мюсюлманските завоевания от VII век арабско-византийският конфликт включва постоянни набези и контранабези по сравнително статична граница, грубо дефинирана по линията на планините Тавър и Антитавър. До 60-те години на IX век превъзходните мюсюлмански армии са поставили византийците в отбрана. След победата в битката при Лалакаон през 863 г. византийците постепенно си възвръщат част от загубените позиции срещу мюсюлманите, предприемайки все по-дълбоки набези в Сирия и Горна Месопотамия и анексирайки Павликянската държава около Тефрик (сега Дивриги). Освен това, според историка Марк Уитоу, „към 912 г. арабите са отблъснати зад Тавър и Антитавър“, което насърчава арменците да се откажат от подкрепата си за Абасидския халифат и да заемат страната на Византия, в служба на която преминават все по-голям брой арменци. Възраждането на византийската мощ е допълнително улеснено от прогресиращия упадък на самия Абасидски халифат, особено при управлението на Ал-Муктадир (908 – 932), когато централното правителство е изправено пред няколко бунта. В периферията на Халифата отслабването на контрола на централната власт позволява появата на полуавтономни местни династии. В допълнение, след смъртта на българския цар Симеон през 927 г., мирният договор с българите позволява на империята да пренасочи вниманието и ресурсите си на изток.
Към 925 г. Роман Лакапин се чувства достатъчно силен, за да поиска плащането на данък от мюсюлманските градове от западната страна на Ефрат. Когато те отказват, през 926 г. Куркуас превежда армията през границата. Подпомогнат от брат си Теофил и арменски контингент под командването на стратега на Ликандос, Мелий, Куркуас се насочва към Мелитена (съвременна Малатия) —център на емирство, което дълго време е трън в очите на Византия. Византийската армия успешно щурмува външния град и въпреки че цитаделата удържа, Куркуас сключва договор, с който емирът приема статут на трибутарна зависимост на емирството от Византия.
През 927 – 928 г. Куркуас предприема голям набег в контролираната от арабите Армения. След като превземат Самосата (съвременен Самсат), важна крепост на Ефрат, византийците напредват до арменската столица Двин. Арабска контраофанзива ги принуждава да напуснат Самосата само след няколко дни, а Двин, защитаван от саджидския пълководец Наср ал-Субуки, успешно устоява на византийската обсада, докато нарастващите загуби не принуждават византийците да го изоставят. По същото време Тамал, емирът на Тарс, провежда успешни набези в южната част на Анадола и неутрализира Ибн ал-Даххак, местен кюрдски лидер, който подкрепя византийците. След това византийците се насочват към емирството Кайсит в района на езерото Ван в Южна Армения. Войските на Куркуас плячкосват региона и превземат градовете Хлиат и Битлис, където се твърди, че те са заменили минбара (амвона) на джамията с кръст. Местните араби напразно се обръщат към халифа за помощ, което предизвиква изселване на мюсюлмани от региона. Това нахлуване на повече от 500 км от най-близката византийска територия е далеч от отбранителната стратегия, следвана от Византия през предходните векове, и подчертава новите възможности на имперската армия. Въпреки това гладът в Анадола и нуждите на протичащите паралелно византийски кампании в Южна Италия отслабват силите на Куркуас. Неговата армия е победена и отблъсната от Муфлих, бивш саджид-гулам (войник-роб) и губернатор на Адхарбаян.
През 930 г. атаката на Мелий срещу Самосата претърпява тежко поражение; сред другите видни офицери е един от синовете му, който е заловен и изпратен в Багдад. По-късно през същата година Йоан Куркуас и брат му Теофил обсаждат Теодосиопол (съвременен Ерзурум), столицата на емирството Каликала. Кампанията е усложнена от машинациите на техните привидни съюзници, грузинските владетели на Тао-Кларджети. Притеснени от разширяването на прекия византийски контрол в близост до собствените им граници, грузинците вече са осигурили доставки на обсадения град. След като градът е завладян, те поискали византийците да им предадат няколко превзети града, но когато един от тях, крепостта Мастатон, им бил предаден, грузинците незабавно го върнали на арабите. Тъй като Куркуас трябвало да успокои иверийците и бил наясно, че поведението му е внимателно наблюдавано от арменските принцове, той не реагира на тази провокация. След седеммесечна обсада Теодосиопол пада през пролетта на 931 г. и е трансформиран в трибутарно зависима територия, докато според За управлението на империята на Константин VII цялата територия на север от река Аракс е дадена на грузинския крал Давид II. Както и в Мелитена, поддържането на византийски контрол над Теодосиопол се оказва трудно и населението остава неспокойно. През 939 г. то се разбунтувало и прогонило византийците, а Теофил Куркуас не могъл окончателно да покори града до 949 г. Тогава той е напълно включен в империята и мюсюлманското му население е прогонено и заменено от гръцки и арменски заселници.
Окончателно превземане на Мелитена След смъртта на емир Абу Хафс Мелитена се отказва от византийската си вярност. След като опитите да превземат града с щурм или хитрост се провалят, византийците създават пръстен от крепости по хълмовете около равнината на Мелитена и методично опустошават района. До началото на 931 г. жителите на Мелитена са принудени да се подчинят: те се съгласяват с васалния си статут и дори се задължават да осигурят военен контингент, който да участва в кампания заедно с византийците.
Другите мюсюлмански държави обаче не остават бездейни: през март византийците са атакувани от три последователни нападения в Анадола, организирани от командира на Абасидите Мунис ал-Музафар, докато през август голям набег, воден от Тамал от Тарс, прониква далеч до Анкира и Амориум и се завръща с пленници на стойност 136 000 златни динара. През това време византийците са ангажирани в Южна Армения, подпомагайки владетеля на Васпуракан, Гаджик I, който е събрал местните арменски князе и се е съюзил с византийците срещу емира на Адхарбаян. Там те нахлуват в емирството Кайсит и изравняват Хлиат и Беркри със земята, преди да тръгнат към Месопотамия и отново да превземат Самосата. Гаджик обаче не успява да се възползва от това и да превземе територията на Кайсит, тъй като Муфлих незабавно нахлува във владенията му като отмъщение. В този момент мелитените призовават на помощ хамданидските владетели на Мосул. В отговор хамданидският принц Саид ибн Хамдан атакува византийците и ги отблъсква: Самосата е изоставена, а през ноември 931 г. византийският гарнизон се оттегля и от Мелитена. Саид обаче не успява да остане в района или да остави достатъчно силен гарнизон; след като той заминава за Мосул, византийците се завръщат и възобновяват както блокадата на Мелитена, така и тактиката си на изгорената земя.