Просвещението (; ; ) е интелектуално и философско движение в Европа през XVII и XVIII век. Епохата е известна също като „век на разума“ или „век на философите“. Многобройните учени и мислители нямат обща и стройна система от идеи, повечето не се познават или си противоречат. Това е логично, като се има предвид, че са „разпръснати от плантациите по източните брегове на Северна Америка до повечето европейски столици“.Андрей Пантев и Борислав Гаврилов, Пътят на модерния свят, София 1994, с. 243 Обединява ги само разумното и светско отношение към света, издигането в култ на човека и неговата мъдрост и съзнанието, че е нужна промяна на обществения ред. Просвещението наследява научната революция от ХVІІ столетие и ражда една от основните политически идеологии на по-късните епохи – либерализма.
Същност и идеи В същността си Просвещението е движение на зараждащата се буржоазия и е насочено против опорите на своята епоха – феодалните отношения, абсолютизма и религията. Просветителите работят със съзнанието, че слагат край на мрачното Средновековие, като дават светлина на останалата част от населението. Ето защо те наричат своето време „светлина“, „осветяване“, какъвто е точният превод от френски, английски и немски език. Името си пробива път през втората половина на ХVІІІ в. и се налага окончателно чрез статията на Имануел Кант „Що е това Просвещението?“ от 1784 г. Обща е вярата, че разумът ще помогне за по-доброто подреждане на обществото. Както всяко нещо в природата има разумно обяснение, така и същият подход би следвало да се приложи по отношение на хората. „Аз вярвах, пише френският философ Клод Хелвециус, че отношенията между хората са като останалите науки; че могат да се анализират като физически явления.“Frank Edward Manuel, The Age of Reason, Ithaca 1951, p. 39 Просветителите са оптимисти, те вярват в историческия прогрес.
Икономически възгледи Главният принцип на просветителите относно икономиката се отнася до по-свободна търговия и за индустрия по-малко ограничена от държавата. В известната си книга „За богатството на народите“ професорът от Глазгоу Адам Смит се противопоставя на практикувания до този момент меркантилизъм.Атанас Атанасов, Основоположници на икономиката: Адам Смит, посетен на 1 дек. 2019 Той отхвърля навигационните актове, митата, търговските монополи и регулирането на труда и манифактурното производство.E. G. West, Adam Smith: the man and his works, Indianapolis 1976, p. 14 Според него в основата на меркантилизма стои желанието на една нация да запази богатството си за сметка на останалите нации. Това може да бъде от полза, но не води до икономически ръст, тъй като другите нации прилагат същите мерки. Ето защо той стига до извода, че само изцяло свободната икономика, без държавни регулации, а ръководена от стопанската инициатива на членовете на обществото, може да осигури истинско богатство. Смит отрича достигналото до неговото време средновековно схващане, че суровините и стоките са ограничени по количество и вярва, че природата може да осигури всичко необходимо за икономическа експанзия. Това е неговата формулировка за безкрайните наличности, която се приема от повечето икономисти и до днес.
Концепцията на Смит е развита впоследствие от друг шотландец – Дейвид Хюм. Той добавя теорията за инфлацията и друга важна идея – за правото на собственост. С това Хюм става автор на първия истински икономически модел. В същото време френски икономисти като Франсоа Кене разсъждават по друг начин. За тях няма по-пълноценен източник на богатство от земята. Те не вярват достатъчно в ползата от търговията, но също отхвърлят намесата на държавата. Те формулират главния принцип на свободната икономика „Laissez faire, laissez passer“ и по този начин създават най-значимата икономическа школа на Просвещението – физиокрацията.
Политически идеи В книгата си „Два трактата за управлението“ англичанинът Джон Лок формулира първата важна идея на епохата – че божествените права на владетелите са неприемливи.Веселин Гръцманов, Джон Лок и краят на доминацията на патерналистичната теория за структурирането на държавната власт, Научни трудове на Русенския университет – 2010, том 49, серия 7, с. 173 – 179 Той смята, че източник на върховната власт са всички човешки създания в държавата, което произтича от природните закони. Въвежда понятието „политически договор“ – споразумение между народа, монарха и законодателната власт, че с дадената им власт управляващите трябва да се грижат най-вече за защита на законните и неотменими права на гражданите. Тази власт не е абсолютна и вечна, а само дотолкова и дотогава, че да се постигне дадената цел.Калин Тодоров, Хронологична енциклопедия на света, т. ІV, В. Търново 1998, с. 690 Така Лок поставя основни конституционни принципи, възприети възторжено от дейците на Американската революция. Негов продължител става Шарл дьо Монтескьо във Франция. В „За духа на законите“ той изтъква, че съдейки от опита на минали и съвременни държави, не може да се определят универсални политически правила, че няма идеално държавно устройство. Дали формата на управление ще бъде монархия или република зависи от големината на политическата единица, а постигането на идеалния модел може да стане чрез умелото съчетаване на това, което различните държави са постигнали. За Франция например Монтескьо приема, че монархията е удачна, но не абсолютна, а ограничена от различни представителни институции.Пак там, с. 691 Към това отделните общности трябва да имат гарантирани специални права и самоуправление. Друго е положението във Великобритания и от нея философът заимства най-прочутата си формула – че властите в държавата трябва да са разделени и да се контролират взаимно.
Значително по-объркани и неясни са идеите на Франсоа Мари Аруе, известен като Волтер. Той се колебае дали народът може и трябва сам да управлява и затова се спира на идеята за просветения абсолютен монарх, кралят философ, който ще действа като народен слуга, но разполагайки с пълната власт (което се реализира като Просветен абсолютизъм). Що се отнася до Жан-Жак Русо, в „Общественият договор“ (1762) той отстоява, че всяко общество трябва да има писан или неписан обществен договор, който да определя правата и задълженията на всеки индивид и особено на управляващите. Той ще ограничи свободата, но ще осигури равенство – не социално, а политическо. Общественият договор ще изразява общата воля, а тя може да се установи най-добре чрез референдуми – в този смисъл Русо е ожесточен привърженик на пряката демокрация. Той разбира, че тя е трудно осъществима в големите държави, затова смята, че идеалните политически единици, които могат да осигурят щастие на хората, са градовете държави, както родната му Женева.
По-късно Кант въвежда друго ключово и до днес понятие – „правова държава“, което означава свободен достъп на всички членове на обществото до управлението, ограничена сила на държавата, което да предотврати нейния произвол. Само след установяването на този принцип може да се премине към либерална демокрация. Кант прави тези изводи след въвеждането на конституциите в САЩ и Франция в края на ХVІІІ в.
Отношение към религията и църквата В действителност повечето просветители не са против религията по принцип, а срещу религиозния фанатизъм, суеверията и предразсъдъците, свързани с нея. Това, което ги ужасява, е изконният принцип на християнството „вярвай без да мислиш“. Затова те приемат и доразвиват принципите на Рене Декарт, че човекът трябва да се съмнява във всичко и да го приема, едва когато го е обмислил. Те отричат средновековната схоластика и се опират на чисто научни аргументи, за да формулират идеите си. Явно негативно отношение към Църквата се вижда главно при френските философи. Волтер например е неин ожесточен противник, тъй като вярва, че фанатизмът е най-омразното човешко качество. Той е против всякаква намеса на църковни дейци в управлението и обществения живот и е първият, който иска светска държава. Той е автор на известния вик „Смажете гадината!“,Will Durant, Voltaire and the French enlightenment, Girard 1924, p. 65 имайки предвид тъкмо религиозния фанатизъм. След него Пол-Анри Холбах става първият значим обществен деец, който признава, че е атеист. Епохата на Просвещението привнася едно толерантно и разумно тълкувание на религията, наречено деизъм – за чиста вяра в Бог, без съсловие от духовници, без секти и без религиозни разделения.
Възгледи относно човека Първият философ, който формулира ясна концепция по този въпрос, е Джон Лок. Според него човекът се ражда с чисто съзнание и в него няма вродени идеи, както приемат християните. Човешкото съзнание следователно се формира благодарение на сетивата и на натрупания опит.Manuel, The Age of Reason, p. 30 Човекът може да изразява много сложни идеи, но те не са породени само от заобикалящата го среда, а от разумното ѝ осмисляне. Лок приема, че човешката природа може да се променя с възрастта и да се влияе от околната среда и личните преживявания. Отхвърля концепцията за първородния грях и твърди, че хората не трябва да се борят за спасението на душата си, а за подобрението на живота, който водят.
Голямо влияние в тази посока имат радикалните твърдения, изказани от Русо. В книгата „Разсъждения върху произхода и неравенството между хората“ той започва с прочутите думи: „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“. Русо твърди, че човекът е бил най-щастлив в първобитната си фаза на развитие – без грижи, нужди и суета. Стремежът му към прогрес и способността му да разсъждава оказват фатално влияние върху него, тъй като благодарение на това се появява собствеността – най-неестественото нещо в неговия живот, тъй като тя предопределя неравенство, каквото липсва в природното състояние на човека. В друго свое произведение обаче – „Емил“ – философът дава пророчески препоръки за отглеждането и възпитанието на децата – повече внимание, повече каляване, повече досег с природата, повече изпитания на волята, които ще ги превърнат в пълноценни граждани. Тази книга има революционна роля за развитието на науката педагогика.Dictionnaire de l'histoire de France, sous la direction de Jean-François Sirinelli, Paris 2006, p. 825
Периодизация Американският историк Хенри Мей разглежда в развитието на философията от този период четири фази, всяко от които в известна степен отрича предишната.
Първа фаза е на умереното или рационално Просвещение. Тя се асоциира с влиянието на Исак Нютон и Джон Лок. За нея е характерен религиозния компромис и възприемането на Вселената като подредена и уравновесена структура. Тази фаза на Просвещението се явява естествено продължение на хуманизма от 14—15 век в чисто светско културно направление, характеризиращо се с освен с индивидуализъм и с критично отношение към традициите. Но епохата на Просвещението е разделена от епохата на хуманизма от периодите на религиозната Реформация и католическата реакция, когато в живота в Западна Европа отново взимат превес теологичното и църковното начало. Просвещението се явява продължение на традициите не само на хуманизма, но и на протестантството и рационалното сектантство от 14 и 15 в., от които наследява идеите за политическа свобода и свобода на съвестта. Подобно на хуманизма и протестантството, в различните страни Просвещението получава местен и национален характер. Най-лесно преходът от идеите на реформаторската епоха към идеите на епохата на Просвещението се наблюдава в Англия от края на 17 и началото на 18 век, когато получават развитие идеите на деизма, които са в известна степени завършек на религиозната еволюция от епохата на Реформацията и начало на т.нар. естествена религия, която проповядват просветителите от 18 век.