Между края на VII век и началото на VIII век, подобно на другите византийски провинции на Италия, Венеция е издигната в херцогство,Romanin, Samuele: Storia documentata di Venezia, libro I, capitolo VI. оглавявано от военен и граждански управител с титлата dux. Херцог (по-късно дож) Орсо Ипато е третият поред дож, избран през 727 г. в резултат на антивизантийски бунтове. След него поста заемат византийски magister militum до около 751 г., когато Равенският екзархат пада под натиска на лангобардите. Следват десетилетия на политически борби между отделните селища, които се борят както помежду си за надмощие, така и като про- и анти- византийски фракции, а ситуацията е допълнително усложнена от усилията на папската власт да увеличи влиянието си. В крайна сметка дож Обелерио Антенорео и брат му Беато сключват съюз с франките и предават Венеция във властта на Пипин, за да се освободят от контрола на византийците.

Провизантийските привърженици дожите от семейство Партечипацио прехвърлят седалището на управление на групата острови Риалто. Макар че през 814 г. е сключен франко-византийски договор, гарантиращ на Венеция независимост от Западната империя, той не включва никаква фактическа независимост от Византия и въпреки това към 840 – 841 г. дожът преговаря на международната сцена вече от свое име. Това необичайно положение на малкото независимо херцогство, разположено териториално между две велики империи, допринася значително то да си извоюва ролята на търговски посредник.

Търговията бързо се развива въпреки дългата поредица от сериозни спорове между водещите венециански фамилии по отношение на позицията на дожа. Нарастването на богатството допринася до постепенно постигане на вътрешна стабилност чрез създаването на по-широка управляваща класа, способна да ограничи властта на дожа. Постепенно се развива и национално самосъзнание. От началото на IX век дожите се избират, макар и това често да се нарушава по време на граждански вълнения. В крайна сметка групата острови Риалто тържествено се преобразува в град Венеция ().

Венецианско херцогство

Между края на VII век и началото на VIII век, подобно на другите византийски провинции на Италия, Венеция е издигната в херцогство,Romanin, Samuele: Storia documentata di Venezia, libro I, capitolo VI.. оглавявано от военен и граждански управител с титлата dux. Според традицията първият херцог на Венеция е идващият от Опитергиум или Ераклеа Паолучо Анафесто. Началото на неговото управление е през 697 г. по време на управлението на император Леонтий.Andrea Dandolo: Chronica per extensum descripta, Rerum Italicarum Scriptores, XII/1, Bologna 1958, с. 105. Според Chronicon Altinate годината е 698 г.,Cronaca Altinate, libro I. а Йоан Дякон датира събитието назад в годините на император Анастасий II, следователно около 713 г.,Giovanni diacono, Cronaca, в Cronache veneziane antichissime, Fonti per la storia d'Italia, IX, Roma 1980, с. 91. като също приписва избирането на Анафесто на самите венецианци.Йоан Дякон пише в Istoria Veneticorum, II-2ː «Temporibus nempe imperatoris Anastasii et Liuprandi Langobardorum regis, omnes Venetici, una cum patriarcha et episcopis convenientes, communi consilio determinaverunt quod dehinc honorabilius esse sub ducibus quam sub tribunis manere. Cumque diu pertractarent quem illorum ad hanc dignitatem proveherent, tandem invenerunt peritissimum et illustrem virum, Paulitionem nomine, cui iusiurandi fidem dantes, eum apud Eraclianam civitatem ducem constituerunt.» („Точно по времето на император Анастасий и Лиутпранд, крал на лангобардите, всички венецианци, събрани заедно с патриарха и епископите, решиха по взаимно съгласие, че следователно е по-почтено да останат под [управлението] на херцог, вместо на трибуни. И като обсъждаха дълго време кого от тях да издигнат до този пост, те най-накрая намериха един много способен и знаменит човек на име Паолучо и като му се заклеха във вярност, го номинираха за херцог на град Хераклиана.."). Новият херцог успява да консолидира границите чрез договор с лангобардския крал ЛиутпрандАндреа Дандоло пише в Chronaca Venetiarum, I-7: «Illic Paulutius dux amicitiam cum Liutprando rege contraxit et pacta inter Venetos et Langobardos fecit per quae sibi et populo suo immunitates plurimas acquisivit et fines Heracliae cum Marcello magistro militum, terminavit, videlicet, a Plava majore usque in Plavam sicca, sive Plavicellum.» („Там херцог Павлизий сключи мир и приятелство с крал Лиутпранд и сключи договор между венецианците и лангобардите, с който той придоби за себе си и своя народ многоброен имунитет и, както се вижда, установи заедно с магистър милитум Марцел границите на Ераклеа от Пиаве Маджоре до сухото Пиаве, иначе наричано Пиавичело")., но е убит през 717 г. в заговор на аквилейски благородници.Анонимният автор на Cronaca Altinate, книга III, пише: «Orta est contentio inter Veneticos, coeperunt fortiter inter se pugnare, apprehenderunt eandem civitatem et incenderunt et interfecierunt Paulicium in simul cum filium eius et cunctos consanguineos eorum et remansit ex eis nisi tantum salummodum unus clericus qui genuit duos filios.» („Имаше раздор между венецианците и те започнаха да се бият помежду си енергично и превзеха същия град [Хераклиана], изгориха и убиха Павликий [Паолучо Анафесто], заедно със сина му и всичките им роднини, и от тях остана само един духовник, от който произхождаха двама сина.“).

Анафесто е наследен като херцог от стария си магистър милитум Марчело Тегалиано. Той се оказва пред вековния и трънлив въпрос за двете съперничещи си седалища на Аквилейската патриаршия – лангобардската Аквилеа и венецианското Градо, всяко от които претендира за изключителна легитимност. Поради това той се обръща към папа Григорий II, застъпвайки каузата на патриарх Донат от Градо и получавайки за него признаването на патриаршеската титла на Градо като автономно седалище. Марчело умира през 726 г. от естествена смърт и е погребан в Ераклеа.

Антииконоборчески бунт

Смъртта на Марчело Тегалиано е във време на сериозна политическа криза, причинена от последиците от иконоборството на император Лъв III Исавър: през 726 г. Италия става жертва на вътрешни бунтове и много византийски херцогства се надигат срещу Константинопол и Равена. Така въстаналите венецианци самостоятелно назначават dux (от латински „командир“, от който по-късно ще произлезе терминът „дож“) сред трибуните в парламента в Ераклеа в лицето на Орсо Ипато.Liber pontificalis, I. Лангобардите се възползват от ситуацията през 727 г. и окупират Болоня, и заплашват Равена, което кара екзарх Павел да бяга. В отговор папа Григорий II призова херцог Орсо да окаже помощ на екзарха. През 728 г. столицата Равена е превзета от византийците, подпомогнати от венецианците; властта на Орсо Ипато е узаконена през 729 г. с императорското предоставяне на титлата „ипат“.

Режим на Магистър милитум В началото на VIII век нов и сериозен бунт, начело с Джорджо Йоничо, разтърсва Равенския екзархат. Бунтът е вследствие на прилагането на решенията на Трулския събор, осъждащи латинската практика на църковно безбрачие, и поглъща вниманието на новия екзарх Евтихий. Той успява да го потуши и да върне Венеция под пълен византийски контрол: възползвайки се от убийството на херцог Орсо Ипато, замесен в още един сблъсък между градовете Хераклиана и Еквилий, Евтихий нарежда през 738 г. управлението на херцогството да бъде дадено на годишни военни магистрати от типа магистър милитум. След като по този начин гарантира лоялността на Венеция и събирането на нейните данъци, Евтихий намира убежище в лагуните през 740 г., когато лангобардите отново окупират Равена. През 741 г. той си връща града с помощта на магистър милитум Джовиано Чепанико, който в замяна е назначен за ипат. Въпреки това византийската власт над Италия е в неудържим упадък, а във Венеция сблъсъците между съперничещите си градове Хераклиана и Еквилий отново пламват.

Изборност на херцога

През 742 г. новият магистър милитум Джовани Фабричако от Ераклеа се намесва във вътрешните спорове в полза на своя град. Сблъсъците са толкова жестоки, че в този период един от театрите на конфронтация дори е преименуван на canal homicidiale („канал на убийството“). Ситуацията, станала непоносима, най-накрая води до свалянето на последния магистър милитумRomanin, Samuele: Storia documentata di Venezia, libro I, capitolo II. и до преместването на столицата в МаламокоOrtalli G., цит. съч., с. 362-364., където с имперска отстъпка на венецианците е разрешено да назначават автономен Dux:. така властта е поверена на сина на последния херцог, Теодато Орсо.Йоан Дякон пише в своята Istoria Veneticorum, II-17ː «Eisdem etiam diebus Venetici, magistrorum militum prelibate prefecture dignitatem abominantes, rursum, ut quondam, ducem, videlicet Deusdedem, sepedicti Ursonis ypati filium, in Metamaucense insula sibi crearunt.» („Освен това, в същите тези дни венецианците, отвратени - правителството го доказа, от службата на магистър милитум, номинираха отново, както в миналото, херцог на остров Метамауко, а именно Теодат, смятан за син на Орсо Ипат"). Събитието потвърждава за първи път изключителното право на народното Кончо – общото събрание на свободните мъже и духовенството, да назначава върховния магистрат.

Падане на Равенския екзархат

Управлението на Теодато трябва да се изправи пред ситуация на непрекъснато нарастваща лангобардска заплаха: през 743 г. крал Лиутпранд завладява Чезена. Чувствайки се пряко застрашен, екзарх Евтихий търси помощта на папа Захарий, който се намесва пред краля за спасението на Равена, като същевременно стартира първи контакти с Пипин – майордом на франкския крал Хилдерих III, търсейки съюзници, способни да се противопоставят на лангобардите.

Само няколко години по-късно обаче, през 751 г., лангобардският крал Айзтулф щурмува Равена, слагайки край на Равенския екзархат. Евтихий намира убежище в Бари, но така и не успява да си върне града. Изправено пред трагичното положение на византийците, Венецианското херцогство се оказва почти напълно изолирано в северната част на Адриатическо море. Херцог Теодато реагира, като укрепва южната си граница, останала незащитена след падането на Равена, издигайки новата крепост Торе ди Бебе близо до древното устие на река Адидже. Новата политическа структура, произтичаща от упадъка на имперската власт, повлиява и на административния компонент на територията: прехвърлянето на столицата в Маламоко би трябвало също да съвпадне с окончателната победа на островната партия, меркантилна и свързана с морската търговия, срещу тази на земевладелците и земеделците, свързани с последните ивици на континента.Хипотеза на Герардо Ортали, в Ortalli G., цит. съч., с. 370-371.

Междувременно романското население на Екзархата, загубило връзката с Екзарха, я намира в папството, и тази връзка се представя като наследница на имперската правна и социална система: папа Стефан II, уплашен от успеха на лангобардския крал Айзтулф, ускорява по този начин съюза с франките на Пипин срещу Айзтулф, слагайки началото на една нова политика за цялата Западна църква.Liber Pontificalis, Stephanus II, XIX, с. 445; XX, с. 445-446; XXI-XXVI, с. 446 и сл. Пипин, от своя страна, изпраща посланици при папата, за да провери желанието му да го короняса за крал на франките на мястото на непредпазливия Хилдерих III: папата незабавно нарежда арестуването и подстригването на краля, който е свален, позволявайки на Пипин да установи новата династия на Каролингите. След като споразумението е сключено, през 754 г. франките навлизат в Италия, побеждават Айзтулф и го принуждават да изостави последните си завоевания, като той ги предава на папа Стефан II чрез Дара на Пипин. По време на тези събития управлението на Теодато е внезапно прекъснато от заговор, който за кратко довежда Гала Лупанио на власт през 755 г.Ortalli G., цит. съч., с. 372-375.