Загорѝчани или Загорѝчане, в местния говор Загорѝчени (, Василиада, катаревуса: Βασιλειάς, Василиас, до 1928 година Ζαγορίτσανη, Загорицани) е село в Гърция, дем Костур, област Западна Македония. Селото до 40-те години на XX век е крепост на българщината в Костурско и е наричано от жителите си и от гърците Малка София.Report on the Macedonian Movement in Area Florina 1944. (By Capt. P. H. Evans, Force 133)Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония, София, 2003, стр. 96.
География Загоричани е разположено в географската област Пополе, в югозападните поли на планината Върбица, разклонение на Вич (Вици). Селото е отдалечено на 7 km североизточно от Горенци и на около 20 km източно от демовия център – Костур. На югоизток граничи със Стрилец, на запад с възвишението Кайнак, на север е Вич, а на юг Полето и Которската планина, разклонение на Мурик. В околните планини горите са представени предимно от дъбов и буков лес. Загоричани се отличава с мекия си климат.Клинчаров, Иван. Димитър Благоев: история на неговия живот, Печатница „Земеделско знаме“, 1926, стр. 10. През селото тече Суха река, която под Загоричани се слива с Дива череша (Рема Агриокерасияс) и формира река Рот (Рема Василиадас), приток на Стара река (Ксиропотамос).
Южно от селото е разположен Загоричанският манастир „Света Петка“. На северозапад, на върха Свети Илия (963 m) е разположена голямата църква „Свети Илия“. Северно от нея е „Свети Пантелеймон“, а още по-северозападно от Загоричани и източно от Олища (Мелисотопос) е църквата „Свети Атанасий“. На север в полите на Вич е „Света Неделя“.
История В Османската империя В XV век в Загоричани са отбелязани поименно 71 глави на домакинства.Гандев, Христо. Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изследване, Наука и Изкуство, II изд., София, 1989. В османските данъчни регистри от средата на XV век Загоричани е споменато с 15 глави на семейства и един неженен: Трайко, Стайко, Стеван, Тодор, Драго, Стамат, Койо, Йорги, Никола, Добрил, Васил, Никола, Яно, Яно, Мано и Петру, и две вдовици Стана и Кала. Общият приход за империята от селото е 1262 акчета.Опширни пописни дефтери од XV век, том II, Архив на Македонија, Скопје, 1973, стр. 92.
По време на Кримската война (1853 – 1856) в района върлуват разбойническите чети на Али Зот и Коста Рели, които нападат Загоричани. Четите са унищожени след края на войната.
През XIX век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско. През 1869 година в Загоричани се открива българско училище, в което учителства Георги Динков. След напускането му в училището преподават Петър Орлов и Григор Попанастасов. След 1872 година свещеник в селото е Димитър Топалов.
На „Етнографската карта на Епир“ на гръцкия учен Панайотис Аравантинос, издадена от Хайнрих Киперт през 1878 година, селото е отбелязано като Загоричани (Zagoritschani).
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Загорицани (Zagoritzani) живеят 2700 гърци. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, в Загоричане (Zagoritchané) има 560 домакинства с 1600 жители българи. След Руско-турската война жителите на Загоричани молят Българската екзархия да поеме издръжката за учение на Козма Георгиев.
В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Загоричани:
Атанас Шопов посещава Загоричани и в 1893 година пише:
От 1894 до 1899 година пет години в Загоричани преподава Златко Каратанасов, подпомаган от Хараламби Дорев от Ресен и Христо Узунов от Загоричани и учителката Ангелина Бонева, заменена на втората година последователно от Константина Дукова и Василка Касова. От седемте свещеника в селото четирима са екзархийски – поп Стефан, поп Яков, поп Георги Попнаумов и поп Григорий Попнаумов, и трима патриаршистки – поп Анастас Стари, поп Георги Стари Чанака и поп Анастас Млади.
В 1897 година селото преминава под върховенството на Българската екзархия.Пасков, Илия. Изложение на екзарх Йосиф І до Св. Синод на Българската църква за църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897 – 1900), Известия на държавните архиви, кн. 59, 1990, с. 416. Други източници посочват периода 1896 – 1900 г. като време за преминаване на селото под ведомството на Екзархията: Трима от седемте свещеника в Загоричани – старият Анастас Ралев, Георги Попдинов и младият поп Анастас Костов поддържат Патриаршията, като единствено канонична. Другите четирима – Яков, Стефан Шалев, Георги Попнаумов и Григор Попнаумов смятат, че трябва да се слуша волята на населението, което е за Екзархията. Селяните дават ултиматум на Богоявление да се спомене името на екзарх Йосиф вместо това на патриарха и на 6 януари 1898 година в църквата тържествено се обявява присъединяването на към Екзархията. От 600 къщи в селото само 50 остават с тримата патриаршистки свещеници.
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в Загоричани живеят 3300 жители българи. На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Загоричани е смесено българо-влашко-турско село в Костурската каза на Корчанския санджак с 476 къщи.
Революционни борби Основаване на революционен комитет В 1895 година в селото е основан революционен комитет от Кузо Стефов. В него влизат Константин Шапкарев, Дамян Илиев, Христо Пълтев, Никола Караичев, Кузо Марков, Илия Ициянов, Наум Цеков, Илия Дуков и други. Комитетът става централен за Пополекол. При Иванчовата афера от 1901 година обаче много от загорицките революционни дейци за предадени – Шапкарев, Дамян Илиев, Пълтев, Ициянов, Спиро Филев, Филип Славков и Киряко Германов – Ляче Пъче, които за да избегнат ареста се укриват, а Ляче Пъче и Дамян Илиев стават нелегални четници.
В края на 1901 година в селото пристига водачът на ВМОРО Гоце Делчев заедно с Костурската чета, ръководителите на Костурския революционен район Лазар Поптрайков, Кузо Стефов, Мишо Николов, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Лазар Москов и Леринската чета на Марко Лерински. Делчев обикаля района, за да помогне за възстановяване на Организацията след Иванчовата афера. Той остава доволен от организацията в Загоричани и похвалва ръководителя Кузо Стефов. Вследствие на предателство на Илия Попанастасов обаче на 2 януари 1902 година властите арестуват Маслина Грънчарова, Петър Марков, Григор Шпатов и Вангел Шпатов, които са осъдени в Корча по на 2 години затвор.
Опит за върховистко въстание през лятото на 1902 година През август 1902 година в селото пристига отрядът на полковник Анастас Янков. Роденият в Загоричани Янков е посрещнат от цялото село, и участва в молебен в църквата „Въведение Богородично“. Полковникът се опитва да вдигне Костурско на въстание, но среща съпротива от местното ръководство на ВМОРО. Единствено загоричанци масово се отзовават на призива му и на 7 срещу 8 септември заместниците на Янков Петър Гайков и Петър Погончев (също от Загоричани) обяват въстание в Загоричани, убиват двама спахии и двама продавачи на пипер и заедно със 100 души милиция от селото се оттеглят на Върбица. Първото им сражение е на 10 септември в местността Курулища, където загиват трима четници от Загоричани и трима други. Милицията се връща в Загоричани, а Гайков се оттегля в Прекопанската планина.
Илинденско-Преображенско въстание през лятото на 1903 година
След решението на ВМОРО за въстание от януари 1903 година загоричанци активно участват в подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание. В началото на 1903 година революционният комитет в Загоричани се състои от Никола Караичев, Кузо Марков, Мишо Джуров, Вангел Грънчаров, Лексо Иванов Динимишев, Никола Лютиков и Георги Дуков, като секретар е Маслина Грънчарова. Комитетът е центрови за околните села Бамбоки, Бобища, Олища, Куманичево, Чорилово и Горенци. Центровата чета е начело с Никола Трифонов от Бабчор и се състои от 6-7 четници. На самия Великден 1903 година в църквата в селото се появяват и костурските ръководители на ВМОРО Манол Розов, Иван Попов, Никола Андреев и Никола Трифонов заедно с 50 четници, които агитират за въстание.
Един ден след обявяването на въстанието, на 21 юли/3 август в Загоричани пристига Манол Розов с въстаниците от Бобища заедно с Никола Лютиков, Марко Иванов и Петър Марков и събира местната милиция на средсело. Пристига и милицията от другите села на Загорицкия център, а от Върбица слизат Васил Чекаларов и Пандо Кляшев с чета въстаници. Решено е да се нападне съседното градче Клисура, което и мюдюрлук и има гарнизон и на следния 22 юли четите на Българска Блаца, Мокрени и Загоричани след 23 часов бой влизат в градчето. Въстаниците от Загоричани участват в много сражения с база Върбица чак до превземането на Невеска на 11 август, в което е ранен тежко Лексо Динимишев, и последвалите големи последни сражения за Върбица.
Загинали четници от Загоричани в 1902 - 1903 година Име Длъжност Смърт 1. Кузо Стефов ръководител на ВМОРО 24 февруари 1902 година в Шестеово 2. Петър Погончев войвода на ВМОК и ВМОРО 9 юли 1908 година в Горничево 3. Коста Дзундзуров четник на ВМОК 7 ноември 1902 година в Бобища 4. Кузо Погончев четник на ВМОК 7 ноември 1902 година в Бобища 5. Григор Ичков четник на ВМОК 7 ноември 1902 година в Бобища 6. Георги Васов четник на ВМОК около 10 септември 1902 година в Курулища 7. Вангел Чачов четник на ВМОК около 10 септември 1902 година в Курулища 8. Тома Новачков въстаник 1903 година 9. Никола Грънчаров въстаник 1903 година 10. Филип Типовичин въстаник 1903 година 11. Никола Качев въстаник 1903 година 12. Гугул Бошев въстаник 1903 година 13. Илия Спанчев въстаник 1903 година 14. Лексо Динимишев въстаник 15 август 1903 година, Загоричани 15. Вангел Топалов въстаник 1903 година
След падането на Върбица жителите на Загоричани се укриват в Олищкия манастир. На следния 15 август, Голяма Богородица, османски части и башибозук от Горенци и Куманичево влизат в Загоричани, обират го и го изгарят цялото. 55 души ненапуснали селото са застреляни, изклани или изгорени, а много жени изнасилени.Македония и Одринско (1893 – 1903). Мемоар на Вътрешната организация, 1904, стр. 202. Според друго сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурско, включващо Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов и Михаил Розов, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля на 30 август 1903 година в Загоричани са изгорени всички 680 къщи и са убити около 150 души старци, жени и деца. Според Спиро Василев османците са придружавани от гръцкия костурски владика Герман Каравангелис, който специално е насъскал Хасан Едхен паша да унищожи Загоричани.
Голяма част от жителите на изгореното село намират убежище в Клисура. През ноември 1903 година те са посетени от българския владика Григорий Пелагонийски, придружаван от Наум Темчев и Търпо Поповски, които раздават помощи на пострадалото население. Темчев пише: „Загоричани броеше 506 кѫщи, отъ които 505 изгорени, а една малка кѫщица останала здрава. Въ тия 506 кѫщи сѫ живѣли повече отъ 3500 жители. Помощитѣ, съ които разполагахме, бѣха много малко, та нито половината население можа да получи по нѣщо“.
Според гръцка статистика в селото има 3000 жители с 350 екзархийски семейства и 130 гръцки, като след Илинденското въстание доминацията на екзархистите става пълна.Ζαγορίτσανη По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 3672 българи екзархисти, 450 патриаршисти и 48 власи. В селото функционират две български училища. Според свещеник Златко Каратанасов от Бобища Загоричани има 600 български къщи.
Загоричанско клане