Адмирал Головко (до 18 декември 1962 г. – „Доблестни“ ()) е ракетен крайцер, трети от общо четири кораба, от проекта 58 на ВМФ на СССР. „Адмирал Головко“ е корабът с най-продължителна служба сред тях.

История на създаването Появата във ВМФ на СССР на ракетните крайцери от проекта 58 е обусловено от стремежа на съветското военноморско ръководство да намери асиметрични способи за борба с многократно превъзхождащите съветския флот ВМС на страните от НАТО. Без възможности да създадат сравними по корабен състав сили, съветските адмирали желаят да достигнат успех за сметка на най-новите технически достижения, преди всичко в областта на ядрената енергетика и управляемото ракетно оръжие. Особени надежди се възлагат на ракетите, които трябва да компенсират отсъствието у флота на палубна авиация, което ограничава неговите ударни възможности до радиуса на действие на самолетите с брегово базиране. В същото време при вероятния противник има достатъчно количество цели за новото оръжие и преди всичко авионосни и амфибийни съединения.

Работите по създаването на новия проект започват през 1956 г. На 6 декември 1956 г., Главнокомандващият ВМФ на СССР С. Г. Горшков утвърждава тактико-техническото задание за есминец с управляемо реактивно оръжие. Малко по-рано, през октомври същата година са дадени заданията за разработката на ЗРК „Волна“ и ПКРК П-35, които трябва да станат основното въоръжение на новите кораби. Разработката на есминеца от проекта 58 е поръчана на ЦКБ-53, а за главен конструктор на проекта 58 е назначен В. А. Никитин. Ескизният проект на есминеца е разгледан през септември 1957 г., след което Управлението по корабостроене на ВМФ дава поръчка за разработката на техническия проект, който е подготвен към март 1958 г.

В хода на построяването на първите кораби от проекта те се наричат в документите на ВМФ „кораби с реактивно въоръжение“. Такава неопределена формулировка е свързана както с неясността на класификацията на новия проект, така и с негативното отношение на военнополитическото ръководство на страната към големите кораби, особено към крайцерите. Въпреки това, започвайки от 1960 г., в различните инстанции на флота се обсъжда въпросът за несъответствието на тактическите задачи и въоръженията на проекта 58 към класа на ескадрените миноносци. Въпросът за окончателната класификация на проекта 58 се решава на 22 юли 1962 г. в хода на визитата на Н. С. Хрушчов на „Грозни“, който изпълнява успешни ракетни стрелби пред съветския лидер. Официалното решение за класификацията на корабите от проекта 58 като ракетни крайцери е обявено на 4 ноември 1962 г.

Първоначалните планове предвиждат построяването на 16 крайцера от проекта 58, но фактически са построени само 4, по един за всеки от флотовете във ВМФ на СССР. Подобно изменение на плановете е предизвикано, в голяма степен, от повишаването на приоритета на противолодъчното направление в развитието на съветското надводно корабостроене, а също и от субективни причини.

„Адмирал Головко“ e третият кораб от проект 58. Заложен е в завода А. А. Жданов в град Ленинград на 20 април 1961 г. Спуснат на вода на 18 юли 1962 г., влиза в строй на 30 декември 1964 г.

Конструкция Корпус и архитектура При разработката на корпуса на новия кораб за основа е взет теоретичния чертеж на есминеца от проект 56, току-що успешно преминал изпитанията си в морето. Вследствие на този подход чертежът на корпуса е изработен още в стадия на ескизното проектиране. Корпусът има удължен полубак, макар за по-добра мореходност да е желателно да се избере гладкопалубна схема. В носовата му част има плавен подем. Независимо от принудителните решения, мореходните качества на проекта 58 се оказват добри и превъзхождат тези на проект 56. По оценка на американските специалисти, мореходните качества на съветските кораба, обводите на които се създават на основата на корпуса на проект 56, превъзхождат американските кораби с аналогична водоизместимост. Корпусът е от стомана с марка СХЛ-4, набран е по надлъжната система и се разделя на 17 водонепроницаеми отсека. По цялото протежение на корпуса има двойно дъно.

Необходимостта да се поставят голям брой антени и постове за управления води до използване на нов подход при проектирането на надстройките. Те са необикновено развити в сравнение с корабите от предшестващите проекти, което предизвиква опасения за устойчивостта на кораба. Затова основен материал за надстройките са алуминиево-магнезиеви сплави с марки AMr-5B и 6T. При това съмнения за пожароустойчивостта на алуминиево-магнезиевите конструкции се изказват още на стадий проектиране, но остават без отговор. Следва да се отбележи, че такива сплави активно се използват и в чуждестранното военно корабостроене и тази тенденция започва да се обръща едва след Фолкландския военен конфликт, в хода на който се изяснява неудовлетворителната живучест на корабите с голям процент такива материали в конструкцията.

Стоманата е използвана в конструкциите на надстройките доста ограничено. Благодарение на това решение значително се снижава горното тегло, макар парусността на кораба все пак да е смятана за прекомерна. Характерна особеност на крайцерите от проекта 58 са пирамидалните мачти, на които са поместени антените на многобройните РЛС. Това решение впоследствие е повторено в много проекти съветски кораби.

Въоръжение Основно въоръжение П-35

Основното въоръжение на крайцерите от проекта 58 става противокорабния ракетен комплекс (ПКРК) П-35. Той е разработен в ОКБ-52 и е версия на ПКРК П-6, предназначен за подводни лодки. От лодъчната версия ракетата П-35 се отличава с малко по-малко тегло и габарити, а също с въздухозаборник с конично централно тяло. Дължината на ракетата съставлява 9,8 м, диаметъра – 0,86 м, размах на крилата – 2,67 м. Стартова маса – 4200 кг (според други данни 4500 кг), маршева – 3800 кг. Маса на бойната част е 560 кг, масата на ВВ – 405 кг. На крайцерите от проекта 58 всяка четвърта ракета е окомплектована с ядрена бойна част. Използват се три височинни режима на полет – 400, 4000 и 7000 м, далечината на стрелба, в зависимост от профила на полет, се колебае от 100 до 300 км. Скоростта на ракетата малко над звуковата и на голяма височина достига 1,3 М.

Насочването на ракетите може да се осъществява като от оператор, по един за всяка ракета, така и в режим на самонасочване. Последният се счита за резервен, тъй като не дава исканата точност на големи дистанции. При насочването на ракетите от оператори те следят за тях с помощта на антените на радиолокационата станция „Бином“ и с достигането на зададената далечина се включват радиолокационните глави за самонасочване на ракетите, данните от които се предават на оператора. След това оператора анализира радиолокационното изображение и или насочва ракетата по избрана цел сам, или дава команда за самонасочване след захващане на целта от главата. Наличието само на четири антени на СУО „Бином“ позволява да се формира залп само от четири ракети. Останалите четири може да се пуснат на режим самонасочване със значително намаляване на точността и далечината.

Ракетите П-35 се поместват в четворните пускови установки СМ-70. Тези установки могат да се завъртат по хоризонталната плоскост на 120° по всяка страна, и се вдигат на ъгъл 25° за пуск, за което са необходими 1,5 минута. Завъртането по хоризонталната плоскост става със скорост 5° в секунда. Крайцерите дават ракетен залп, намирайки се с борд спрямо противника. Такова решение позволява да се реши проблема за отработените газове на двигателите на ракетите и да се спестят газоотводните конструкции, а също не изисква завъртането на самите ракети към целта след старта. От друга страна, установката става прекалено тежка и сложна и впоследствие съветския ВМФ се отказва от такива.

Освен ракетите в пусковите установки на крайцерите от проекта 58 има още осем ракети в погребите, поместени в надстройките. Обаче идеята за презареждане на огромните ракети в открито море се оказва неудачна. Тази операция може да се направи само при спокойно състояние на морето, но даже в този случай тя отнема повече от час. По мнение на специалисти, в бойна обстановка крайцерът ще е потопен от противника още преди да завърши презареждането.

Зенитно въоръжение М-1 „Волна“

Зенитното въоръжение на крайцерите от проекта 58 е представено от ЗРК М-1 „Волна“, се морски вариант на сухопътната система С-125. Двурелсовата пускова установка е поместена в носовата част на крайцера, пред ПУ СМ-70 и може да дава до два залпа в минута. Системата за управление „Ятаган“ е едноканална и осигурява насочването на едната или двете ракети по една цел. Освен едноканалността към недостатъците на този ЗРК се отнасят рязкото намаляване на точността на стрелбата на големи дистанции. Общият боезапас на ЗРК съставлява 16 ракети (ЗУР) в две подпалубни барабанни установки. Ракетата В-600 е унифицирана със сухопътния ЗРК и има следните характеристики: дължина – 5,88 м, стартова маса – 923 кг, маса на бойната част – 60 кг, скорост на полета – 600 метър в м/с. Комплексът може да поразява въздушни цели на дистанции от 4000 до 15 000 метра, на височини от 100 до 10 000 метра.

Независимо от своите недостатъци ЗРК М-1 се счита за напълно надежден, поставя се на много кораби от различни проекти и след серия модернизации остава на въоръжение до края на XX век. В средата на 1960-те години моряците се научават да стрелят с ракетите от този комплекс по морски цели в пределите на радиохоризонта и в периода на обостряне на международната обстановка се уповават на него като на средство за борба с корабите на противника даже повече, отколкото на П-35, тъй като той има в пъти по-малко време за реакция. Въпреки това, да осигури надеждна ПВО даже на самия крайцера М-1 „Волна“ не може.

Артилерийско въоръжение 76,2-мм сдвоена корабна артустановка АК-726

Артилерийското въоръжение на крайцерите от проекта 58 е изначално представено от две универсални сдвоени куполни артустановки АК-726, поставени в кърмовата част на крайцера по линейно-терасовидна схема. Тази установка се оказва единствената артиллерийска система среден калибър, приета на въоръжение от флота през 1960-те години. АК-726 е разработена от ЦКБ-7 в периода 1957 – 1958 г. и преминава държавни изпитания през 1962 г. Крайцерите от проекта 58 стават първите кораби на флота, въоръжени с тази система.

Двете автоматични оръдия 76,2 мм са в обща люлка в лекобронирана кула. Скорострелността им достига 90 изстрела в минута на ствол, дължината на непрекъснатата серия изстрели достига 45, след което трябва да се охлади с вода. Масата на проектила съставлява 5,9 кг, далечината на стрелба е 15,7 км, досегаемост по височина – 11 км. Общата маса на установката достига 26 тона. Сериозен недостатък на проекта става наличието на крайцерите от проекта 58 на само една система МР-105, управляваща огъня на АК-726, за това двете установки на крайцера могат ефективно да действат само по една цел едновременно. Основната задача на АК-726 е осигуряването на ПВО, а също и борбата с малоразмерни морски цели. Като цяло, АК-726 не е достатъчно ефективна установка. За борба с реактивни самолети нейната скорострелност е прекалено ниска, с несъвършена система за управление на огъня, а прекалено лекия снаряд препятства успешната борба с морски и брегови цели.

45-мм салютно полуавтоматично оръдие 21-К

2 едностволни 45-мм салютни полуавтомата 21-К с дължина на ствола 46 калибра, разположени побордно при гротмачтата. Тези установки нямат противоосколочни щитове и механични системи за насочване. Скорострелност на полуавтомата съставлява 25 изстрела/минута. Ъгъл на вертикално насочване от −10° до +85°. Начална скорост на снаряда 740 м/с, далечина на стрелбата до 9,2 км, а досегаемост по височина – 6 км. Масата на оръдието достига 507 кг.

30-мм шестстволна автоматична корабна артилерийска установка АК-630М