Николай Лукянович Дупак (5 октомври 1921 г., Старобешево, Донецка област, Украинска ССР – 26 март 2023 г., Москва, Русия) – съветски и руски театрален и филмов актьор, театрален режисьор, постановчик. Участник във Великата отечествена война. Заслужил артист на РСФСР (1980 г.), заслужил артист на Украйна (2012 г.). Заслужил артист на град Москва (2019 г.).
Биография Роден на 5 октомври 1921 г. в градския тип селище Старобешево, Донецка област, Украинска ССР, в голямо семейство. Съселянин и земляк на Паша Ангелина, известна участничка в стахановското движение през първите петилетки, ударничка и два пъти Герой на социалистическия труд.
Родителите му, Лукян Илич и Анна Артьомовна, отгледали и образовали пет деца (Елизавета, Сергей, Ефросиня, Григорий, Николай). Бащата преминал през цялата Първа световна война, награден е с кръст „Свети Георги“. Дядо му, Иля Дупак, героично се сражавал срещу турците, освобождавайки България, отличил се в защитата на Шипченския проход в Руско-турската война от 1877 – 1878 г.
От 1930 г. Николай участва активно в училищни и районни представления и театрални постановки, изпълнява стихотворения и монолози на градски и регионални събития, посветени на държавни празници и годишнини. През 1935 г. е поканен от главния режисьор на Таганрогския драматичен театър да играе ролята на Дамис в пиесата „Тартюф“ по комедийната пиеса на Молиер.
През 1937 г. Николай Дупак постъпва в театралното училище в Ростов на Дон под ръководството на известния режисьор, актьор и учител Юрий Завадски, където успява да завърши само три курса преди войната. Едновременно с това служи в Ростовския драматичен театър „Най-М. Горки“.
Участник във Великата отечествена война от 27 юли 1941 г. до 23 септември 1943 г. От септември до декември 1941 г. учи в Новочеркаското кавалерийско училище. Тогава Новочеркаск е наричан ковачница на съветски кавалерийски кадри, тъй като в този град са базирани Курсовете за повишаване на командния състав на кавалерията „Червенознаме“, а с избухването на войната там започват да се обучават и младши офицери за кавалерийските части на Червената армия по ускорена програма. Николай Дупак завършва с отличие през зимата на 1941 г. с чин лейтенант и е изпратен на Западния фронт близо до Москва. От 16 март 1942 г., като част от 7-и кавалерийски корпус (Брянски фронт), преобразуван със Заповед на Народния комисариат на отбраната № 30 от 19 януари 1943 г. в 6-и гвардейски кавалерийски корпус. Гвардейски старши лейтенант. Участник в отбраната на Москва, Сталинград и воюва на други фронтове.
Той се издига в йерархията от кадет до командир на разузнавателен взвод, а след това до командир на гвардейски кавалерийски ескадрон (повече от 250 души, включително, освен кавалеристи, картечен взвод, бронебойно-пробивен взвод с противотанкови пушки и батарея от леки оръдия „четиридесет и пет“).
През 1942 г. е приет в редиците на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Многократно е награждаван с поощрения и благодарности от командването (включително от командващия армията, а по-късно и командващия фронта Константин Рокосовски, главния инспектор на кавалерията на Червената армия генерал-полковник Городовиков и др.). Награден е с орден „Червено знаме“, орден „Отечествена война“ от I и II степен и медали за военни заслуги и особена храброст, смелост и безкористност.
По време на боевете е ранен три пъти (два пъти тежко) в гърлото, левия крак, ръката и десния крак) и е контузен веднъж, губейки слуха и говора си. Лекуван е в болници в Мичуринск, Москва, Куйбишев, Чапаевск, Актюбинск. Става инвалид и след болницата е уволнен от армията. В Актюбинск офицерът Н. Л. Дупак организира постановката на няколко пиеси и концерта в болницата и Двореца на културата, приходите от които са използвани за изграждане на танк Т-34. Случайно се запознава с режисьора Александър Дейвидсън, който е асистент на Александър Довженко и който чрез Постоянното представителство на Украинската ССР призовава уволнения инвалид с актьорско минало в Москва, за да участва в снимките на филма „Украйна в пламъци“. Филмът обаче не е заснет. Въпреки инвалидността си и уволнението си от армията Дупак не се примирява с позицията си. Ежедневно той тренира мускулите на ръцете и краката, гласните струни и слуха си в продължение на дълго време и се изправя на крака, възстановява говора и слуха си. Това му позволява да се завърне към актьорската професия. Той е нает като актьор в „Мосфилм“.
От 1943 до 1963 г. е водещ актьор и режисьор в театър „К. С. Станиславски“. Успоредно с работата си в киното и представленията той участва активно в обществена работа в театъра, секретар е на Комсомола, а след това и на партийната организация на театъра; след внезапната смърт на директора той изпълнява тази функция. Има прекрасни отношения с колегите и подчинените си.
През периода 1963 – 1990 г. (с кратко прекъсване) – актьор и режисьор на театър „Таганка“. Дупак по-късно измисля и утвърждава емблемата на театъра – червен квадрат с черни думи по периметъра.
През пролетта на 1964 г. той кани Юрий Петрович Любимов в театъра си и го наема за художествен ръководител. По това време той работи като преподавател в театралното училище „Б. В. Щукин“ към театър „Вахтангов“. Там през 1959 г. Юрий Любимов дебютира като режисьор, поставяйки пиесата на Александър Галич „Колко му трябва на човек?“, а през 1963 г., с помощта на студенти от курса на А. А. Орочко, поставя втора пиеса – „Добрият човек от Сечуан“ по пиесата на Бертолт Брехт. Дупак харесва тази пиеса и убеждава Любимов да работи в „Таганка“, въпреки че възнамерява да се премести в град Дубна в Московска област (с население от около 30 хиляди души по това време), където му е обещана сграда за Дом на културата за театрални постановки и хубав апартамент.
Той наема Владимир Висоцки да работи в театъра въпреки първоначалните възражения на Юрий Любимов.
След като в Киев се запознава с младия талантлив артист на Киевския театър за руска драма „Леся Украинка“ Давид Боровски, Дупак го примамва в Москва на своята „Таганка“, създава условия, осигурява апартамент за семейството му недалеч от театъра и урежда сина си да посещава художествено училище. В „Таганка“ способностите на Боровски се разкриват и развиват допълнително. Давид Львович Боровски-Бродски става народен артист на страната, театрален художник и сценограф и е удостоен с много награди и отличия.
Дупак се стараел навсякъде да създава такива условия за труд и почивка на актьорите и другите служители на театъра, че те да могат напълно да се концентрират върху творчеството и да разкрият напълно своите таланти и умения. Той помагал и подкрепял талантливи колеги, търсел техните награди. През 60-те и 80-те години на XX век театър „Таганка“ се превръща в най-посещавания театър в столицата, а също така активно гастролирал в страната и чужбина. Повече от 30 пъти е ходил на чуждестранни турнета, включително в 13 капиталистически страни, което за онова време в условията на „студената война“ и „желязната завеса“ било голяма рядкост.
Докато работел като ръководител на театър „Таганка“, Николай Лукянович, по принцип, за да не злоупотребява със служебното си положение, винаги отказвал да играе роли в постановките на театъра си. Той продължава да работи в киното, участвайки в десетки филми.
Диапазонът от роли е широк и ярък: от войници и моряци до армейски командири и фелдмаршали, от обикновени граждани до лидери на страната и регионите, от обикновени полицаи до полицейски комисари, от обикновени войници до военен командир, от адютант до председателя на Министерския съвет на СССР.
През януари 1977 г., поради конфликт с Юрий Любимов, той напуска театъра и заема поста директор на Театър на Малая Бронная, където за малко повече от година успява да направи много полезни и важни неща: да построи малка сцена за Михаил Михайлович Козаков, да ремонтира основните помещения, да покани талантливи режисьори и да осигури допълнителни позиции и апартаменти за нуждаещи се актьори. През 1978 г., по настоятелно искане на Любимов и трупата, се завръща в театър „Таганка“.
Пилотът-космонавт, два пъти Герой на Съветския съюз Георгий Михайлович Гречко, дългогодишен член на Художествения съвет на театър „Таганка“, отбелязва: „Малко хора имат способността да забележат, подкрепят, издигат, оформят и развиват таланта на някой друг. Николай Дупак е щедро надарен с този дар. Да обичаш актьорите, да ги разбираш и да говориш с тях на един и същи език, да дишаш в такт с тях – това също е талант. При това талант от най-рядко качество. Искрено се гордея, че съдбата ме събра с този необикновен човек. Хора от мащаба и качествата на Николай Лукянович Дупак са рядко явление и затова са изключително ценни. Това е нашето национално съкровище. Той е патриархът на нашия театър и изкуство“.
През 1990 г., на 70-годишна възраст, Дупак решава да напусне театър „Таганка“. В края на XX и началото на XXI век той работи като директор на Културния център „Таганка“, главен режисьор-консултант на Държавната културна институция към Московското обединение „Музеон“ и съветник на генералния директор на театъра за животни „Кътчето на Дуров“ по творчески и строителни въпроси. Забележителен факт: през 1993 г., няколко месеца след трагичния и нашумял конфликт между Юрий Любимов и трупата на театър „Таганка“ и драматичното разделяне на два отделни театъра (Театър „Таганка“ и Театър „Общност на актьорите от Таганка“), екипът на Театър „Общност на актьорите от Таганка“ изпраща писмо-покана до Дупак с молба да се върне и да стане директор на техния театър. Въпреки това Дупак поставя условие, че ще приеме поканата и ще стане директор, ако театърът се обедини и отново стане единна институция. Това не се случва и Дупак подава оставка като директор.
С негово пряко участие и активно съдействие на Таганка са построени Културният център-музей „В. С. Висоцки“, Домът на руската чужбина „Александър Солженицин“ и други значими обекти, открити са няколко столични театри, музеи „Висоцки“ и музеи „Чехов“ в страни от близкото и далечното минало.
Титли, награди и отличия Заслужил артист на РСФСР (1980); Заслужил артист на Украйна (2012); Орден „Червено знаме“; Орден „Отечествена война“ I степен; Орден „Отечествена война“ II степен; Орден „Приятелство на народите“; Орден „За храброст“; Медал „За отбраната на Москва“; Медал „За отбраната на Сталинград“ юбилейни, обществени и ведомствени ордени и медали на СССР, Руската федерация, чуждестранни; Национална награда „Признание“ (2017); Почетен гражданин на град Валуйки (Белгородска област) (1945); Почетен гражданин на Старобешевски район на Донецка област (1965); Народен художник на фабрика „Червен октомври“ (1980).
Източници
Категория:Съветски актьори и актриси Категория:Руски актьори и актриси Категория:Съветски военни дейци от Втората световна война Категория:Участници в Сталинградската битка Категория:Починали в Москва Категория:Руски столетници Категория:Украински актьори и актриси Категория:Украинци в Русия