Наталѝя Гѝнзбург (), родена Наталѝя Лѐви (Natalia Levi), е италианска писателка, драматург, преводачка и политик, основна фигура в италианската литература на XX век.
Биография Произход Наталия Леви е родена на 14 юли 1916 г. в Палермо, Сицилия. Тя е дъщеря на Джузепе Леви, виден еврейски учен от Триест, и Лидия Танци, католичка от Милано и сестра на писателката Друзила Танци. Семейството ѝ принадлежи към средите на утвърдени обществени и интелектуални личности. Баща ѝ, университетски професор и активен антифашист, заедно с тримата си братя е арестуван и съден по обвинения в антифашистка дейност. Наталия и нейните трима братя и една сестра са възпитани като атеисти от своите родители.
Образование и литературна дейност Наталия прекарва детството и юношеството си в Торино. По-късно описва ранните си години в няколко автобиографични текста, публикувани в зряла възраст, сред които I baffi bianchi („Белите мустаци“, 1970). Завършва началното си образование като частна ученичка, което допринася за чувството ѝ на изолация. Още от ранна възраст пише поезия. По-късно постъпва в гимназията „Виторио Алфиери“ в Торино, като преживява преминаването към държавно училище като травматично. В гимназиалните си години се насочва към писането на разкази и кратки текстове, сред които Un’assenza („Липса“), публикуван по-късно в списание „Литература“ през 30-те години. Поезията изоставя рано: на 13-годишна възраст изпраща свои стихове на Бенедето Кроче, който дава отрицателна оценка за тях.Elisabetta Mondello,
Дебютира през 1933 г. с разказа I bambini („Децата“), публикуван в списание „Солария“. През 1938 г. се омъжва за Леон Гинзбург (Лев Фьодорович Гинзбург) – украински евреин, изследовател на руската литература от XIX век и неин преводач, чието фамилно име приема за всички свои бъдещи публикации. Двамата имат трима деца: Карло (род. 1939), по-късно известен историк и есеист; Андреа (1940 – 2018); и Алесандра (род. 1943). В този период Гинзбург установява тесни връзки с водещите представители на торинския антифашизъм и с интелектуалците около издателство „Ейнауди“, където съпругът ѝ работи като сътрудник от 1933 г.
През 1940 г. Наталия следва съпруга си, изпратен на заточение по политически и расови причини, в Пицоли в Абруцо, където остава до 1943 г. През 1942 г. публикува под псевдонима Алесандра Торнимпарте първия си роман La strada che va in città („Пътят, който отива в града“), преиздаден през 1945 г. вече с нейното име. След смъртта на Леон Гинзбург, измъчван и убит от нацистите през февруари 1944 г. в римския затвор „Реджина Чели“, тя се премества в освободения Рим и започва работа в издателство „Ейнауди“. През есента на 1945 г. се завръща в Торино, където се връщат и родителите ѝ и трите ѝ деца, укривали се в Тоскана по време на германската окупация. През 1947 г. излиза вторият ѝ роман È stato così („Беше така“), удостоен с литературната награда „Темпо“. В този период Гинзбург изразява отрицателно мнение относно публикуването на книгата на Примо Леви „Нима това е човек“, която първоначално излиза в малък тираж от издателство „Де Силва“ и едва през 1958 г. е преиздадена от „Ейнауди“, превръщайки се в широко призната класика.
През 1950 г. Наталия Гинзбург се омъжва за Габриеле Балдини, професор по английска литература и директор на Италианския културен институт в Лондон. От този брак се раждат дъщерята Сузана (1954 – 2002) и синът Антонио (1959 – 1960), и двамата с увреждания. След началото на този период писателката развива интензивна литературна дейност, насочена предимно към темите за паметта и психологическото изследване. През 1952 г. публикува романа Tutti i nostri ieri („Всички наши вчера“), а през 1957 г. – сборника с дълги разкази Valentino, отличен с наградата „Виареджо“, както и романа Sagittario („Стрелец“). През 1961 г. излиза Le voci della sera („Вечерни гласове“), който заедно с дебютния ѝ роман е включен през 1964 г. в сборника Cinque romanzi brevi („Пет къси романа“). През 1962 г. публикува сборника с разкази и есета Le piccole virtù („Малки добродетели“), а през 1963 г. печели наградата „Стрега“ за мемоарната книга Lessico famigliare („Семейна лексика“), високо оценена от критиката и читателите..
През следващото десетилетие Гинзбург публикува книгите Mai devi domandarmi (1970) и Vita imaginaria (1974), като паралелно развива активна журналистическа дейност. Тя е редовна сътрудничка на вестник „Кориере дела Сера“, където публикува множество редакционни статии, посветени на литературната критика, културата, театъра и развлеченията. Сред тях особено внимание привлича нейният критичен прочит на филма„Шепот и викове“Corriere della sera 28 ottobre 1973, който получава широк отзвук в националната културна среда и се превръща в отправна точка за бергмановата критика.Maria Rizzarelli, "Gli arabeschi della memoria" CUECM, 2004, с. 183
В следващите си произведения Гинзбург задълбочава изследването на семейния микрокосмос. Тя се утвърждава и като преводачка с италианския превод на „Пътят на Суан“ от Марсел Пруст. Към този период принадлежат романът Caro Michele („Скъпи Микеле, 1973), разказът Famiglia („Семейство“, 1977), епистоларният роман La città e la casa („Градът и домът“, 1984), както и книгата La famiglia Manzoni („Семейство Манцони“, 1983), написана в есеистичен дух. Гинзбург е авторка и на комедии, сред които Ti ho sposato per allegria („Омъжих се за теб с радост“, 1965) и Paese di mare („Морско селище“, 1972).
Политически активизъм
1969 г. се оказва повратна в живота на Наталия Гинзбург: умира вторият ѝ съпруг, а в Италия започва т.нар. „стратегия на напрежението“ след атентата на площад „Фонтана“. В този контекст тя засилва обществения си ангажимент и се включва активно в политическия и културния живот на страната,Angela M. Jeannet, Giuliana Sanguinetti Katz "Natalia Ginzburg: a voice of the twentieth century University of Toronto Press, 2000 в съзвучие с голяма част от левите италиански интелектуалци.
През 1971 г. е сред интелектуалците, подписалиPaolo Franchi, Ugo Intini "Le parole di piombo: Walter Tobagi, la sinistra e gli anni del terrorismo", Mondoperaio, 2005, с. 80 отвореното писмо до сп. „Еспресо“ по случая Пинели, в което се осъжда предполагаемата отговорност на служители от миланската полиция за смъртта на анархиста Джузепе Пинели, с особен акцент върху комисар Луиджи Калабрези. Позицията ѝ е припомняна многократно от пресата след брака на племенницата ѝ Катерина с Марио Калабрези, син на комисаря, убит през 1972 г. През октомври същата година Гинзбург подписва и самоосъждане, публикувано във вестник „Лота континуа“, адресирано до прокурора в Торино, който разследва активисти и бивши редактори на изданието за подбуждане към престъпления.Gemma Capra, Mio marito il commissario Calabresi , Ed. Paoline, Milano, 1990.
През 1976 г. тя участва в кампанията в защита на Фабрицио Панциери и Алваро ЛояконоAlain Charbonnier, Quando uccidere era "giustizia proletaria" editoriale su Gnosis, n. 2/2010, Agenzia informazioni e sicurezza interna della Repubblica. – активисти на извънпарламентарната група „Потере Операйо“, в които са обвинени, включително за убийството на гръцкия студент Микис Мантакас.
През 1983 г. Гинзбург е избрана за депутат в Италианския парламент от листите на Италианската комунистическа партия. На 25 март 1988 г. публикува във вестник „Унита̀“ статията „Quella croce rappresenta tutti“ („Онзи кръст представя всички“), в която защитава присъствието на разпятието в училищата и се противопоставя на протестите срещу него.
Наталия Гинзбург умира в Рим на 8 октомври 1991 г. на 75-годишна възраст и е погребана в гробището Верано.
Произведения Романи La strada che va in città (1942), като Алесандра Торнимпарте È stato così (1947) Tutti i nostri ieri (1952) Valentino (1957) Sagittario (1957) Le voci della sera (1961)Вечерни гласове, изд. „Народна култура“ (1987), прев. Хубан Стойнов Caro Michele (1973; 1995)Скъпи Микеле: Писмо до едно неродено дете, изд. „Хр. Г. Данов“, Пловдив (1977), прев. Божан Христов La città e la casa (1984)Един град, един дом, откъс в сп. „Съвременник“, София бр.1 (1994), стр. 48-158, прев. Божан Христов
Повести и разкази La strada che va in città e altri racconti (1945) Le piccole virtù (1962) Cinque romanzi brevi (1964)Вечерни гласове : Повести и разкази, изд. „Народна култура“ (1987), прев. Хубан Стойнов Famiglia (1977) – разказ
Сборници Opere, vol. I (1986) Opere, vol. II (1987)
Документалистка Marcel Proust, poeta della memoria, в Giansiro Ferrata e Natalia Ginzburg, Romanzi del '900, vol. I (1956) Le piccole virtù (1962) – есета Lessico famigliare (1963) – мемоари, награда „Стрега“ Mai devi domandarmi (1970) Vita immaginaria (1974) La famiglia Manzoni (1983) – биография на Алесандро Манцони Serena Cruz o la vera giustizia (1990) Non possiamo saperlo. Saggi 1973-1990 (2001) Un'assenza. Racconti, memorie, cronache 1933-1988 (2016)
Драматургия Ti ho sposato per allegria (1966) Ti ho sposato per allegria e altre commedie (1968) Paese di mare e altre commedie (1971) Teatro, Nota di Natalia Ginzburg (1990) Tutto il teatro, a cura di Domenico Scarpa (2005)
Преводи Веркор, „Мълчанието на морето“ (1945) Марсел Пруст, La strada di Swann (1946; 1991) Гюстав Флобер, „Мадам Бовари“ (1983) Молида Шимусяк, Il racconto di Peuw, bambina cambogiana, (1986) Маргьорит Дюрас, Suzanna Andler (1987) Sirkku Talja, Non mi dimenticare (1988) Ги дьо Мопасан, Una vita (1994)
Източници
Външни препратки Наталия Гинзбург в Goordreads Наталия Гинзбург на Studenti.it
Категория:Италиански писателки Категория:Италиански романисти Категория:Италиански есеисти Категория:Носители на награда „Стрега“ Категория:Родени в Палермо Категория:Починали в Рим Категория:Италиански преводачи