Ада Негри (на италиански: Ada Negri) е италианска писателка и поетеса, запомнена и като първата и единствена жена, приета в Италианската академия.

Биография Ада Негри е родена на 3 февруари 1890 г. в Лоди, Кралство Италия, в скромно семейство: баща ѝ Джузепе е кочияш, а майка ѝ Витория Корналба – тъкачка. Детството си прекарва в портиерната на двореца, където баба ѝ Джузепина „Пепина“ Пани работи като пазачка на благородническото семейство Барни и която е била гувернантка на известния мецосопран Джудита Гризи.Rosanna Dedola, Ada Negri, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 78, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2013 Върху тази семейна връзка Негри изгражда мита за собственото си детство. В портиерната тя често остава сама, наблюдавайки минувачите – преживяване, описано в автобиографичния ѝ роман Stella Mattutina (1921).

Ада губи баща си само година след раждането си; той е алкохолик и свикнал да пее, а майка ѝ го възприема като бреме. Благодарение на усилията на майка ѝ, която успява да намери постоянна работа във фабрика, Негри получава образование в женското нормално училище в Лоди, където завършва с диплома за начална учителка.

Започва професионалния си път като учителка през 1887 г. в Женския колеж в Кодоньо. Истинският ѝ преподавателски опит, оказал трайно влияние върху живота и творчеството ѝ, започва през 1888 г. в началното училище в Мота Висконти – община в провинция Милано, на границата с Павия, където тя прекарва най-щастливия си период. Писателската ѝ дейност се развива паралелно с учителската: именно тогава Негри започва да публикува в периодичните издания „Тревес, Маргерита“ и в лодийския вестник „Фанфула да Лоди“. В този период пише стихотворенията, включени по-късно в сборника Fatalità (1892), който ѝ носи широк успех и значителна известност. В резултат, с указ на министър Фердинандо Мартини тя е назначена за учителка „чрез явна слава“ в миланската гимназия „Гаетана Агнези“, след което се премества в Милано заедно с майка си.

В Милано се запознава с членове на Италианската социалистическа партия, благодарение и на признанието, което някои от тях ѝ отдават за поезията ѝ, силно ангажирана със социалния въпрос. Сред тях особено важна роля има журналистът Еторе Патрици, с когото тя поддържа интензивна кореспонденция. По-късно се среща и с Филипо Турати, Бенито Мусолини и Анна Кулишьова, която Негри определя като своята „идеална сестра“.

Негри е силно ангажирана в социалните дейности: през 1899 г. заедно с Ерсилия Майно основава Националния женски съюз и подкрепя откриването през 1904 г. на убежището „Мариуча“, което определя като „първият камък на дело на обновление, далеч и различно от древните повърхностни прояви на милосърдие“. Между 1903 и 1943 г. публикува множество статии по социални въпроси във в. „Кориере дела Сера“.

През 1894 г. тя печели наградата „Джанина Мили“ за поезия. Година по-късно излиза втората ѝ стихосбирка Tempeste, оценена по-слабо от Fatalità и подложена на остра критика от Луиджи Пирандело. В този период поезията ѝ е със силно социална насоченост и изразено осъдително звучене, поради което е определяна като „поетесата на четвъртата власт“.

През 1896 г. Негри сключва кратък брак с текстилния индустриалец Джовани Гарланда от Биела. От него се раждат дъщеря ѝ Бианка, вдъхновение за множество нейни стихотворения, и второ момиченце, Витория, което умира месец след раждането си. Личните ѝ преживявания от този период дълбоко променят поетиката ѝ, насочвайки я към силно интроспективни и автобиографични теми, видими в Maternità (1904) и Dal profondo (1910).Раздялата с Гарланда настъпва през 1913 г., когато Негри се премества в Цюрих, където остава до началото на Първата световна война и се сприятелява, наред с други, с военния Фулчиери Паулучи ди Калболи. Там пише Esilio (1914), произведение с ясно автобиографични елементи, и сборника с разкази Le solitarie (1917), модерна книга, разглеждаща различни аспекти на женската тема. През следващата година излиза Orazioni, сборник с оди за родината, в който военните години превръщат гражданската ѝ страст в патриотизъм, съпроводен от сближаване с позициите на Мусолини. От 1915 г. нататък присъствието ѝ в Лоди е засвидетелствано чрез кореспонденцията ѝ с актрисата Паола Пецалия, която изпълнява нейните стихове на сцена.

Основна тема в поезията на Негри вече са чувствата, а с напредването на възрастта – и спомените. През 1919 г., същата година, в която умира майка ѝ Витория, се появява новата ѝ стихосбирка Il libro di Mara, основана на ново сантиментално преживяване и необичайна за католическото и консервативно общество на времето. Две години по-късно, през 1921 г. – годината на сватбата на дъщеря ѝ Бианка – излиза успешният автобиографичен роман Stella Mattutina.

През 1926 и 1927 г. Ада Негри е номинирана за Нобелова награда за литература, която по-късно е присъдена на Грация Деледа. В този период тя прекарва по няколко месеца годишно в Павия – град, към който остава силно привързана, често отсядайки в Палацо Корнацани, където преди това са живели Уго Фосколо и Алберт Айнщайн.

През 1931 г. е удостоена с наградата „Мусолини“ за цялостното си творчество – период, в който Бенито Мусолини все още поддържа връзките, създадени по време на социалистическата му фаза. Отличието утвърждава Ада Негри като интелектуалка на режима, до такава степен, че през 1940 г. тя става първата жена член на Кралската академия на Италия, заемайки мястото на поета Чезаре Паскарела, починал през май същата година.Giovanni Baroni, Ada Negri nell'Accademia d'Italia, in Archivio storico per la città e i Comuni del Circondario e della Diocesi di Lodi, Annata LIX, II semestre 1940, Lodi, Tipografia Sociale Lodigiana, dicembre 1940, с. 189

Животът на Негри през този период е проникнат от дълбок песимизъм, затвореност в себе си и новооткрита религиозност, което допринася за постепенното ѝ изпадане в забрава.

Негри умира в Милано на 11 януари 1945 г. от сърдечен удар, малко преди да навърши 75 години. Погребението се състои на следващия ден в базиликата „Сант'Еуфемия“, а на 8 февруари тленните ѝ останки са положени в мемориалния параклис на Монументалното гробище в Милано. На 3 април 1976 г. гробницата ѝ е преместена в древната църква „Сан Франческо“ в Лоди.

Произведения Поезия Fatalità (1892) – дебютна стихосбирка Tempeste (1895) Maternità (1904) La danza della neve (1905) Dal profondo (1910) Esilio (1914) Orazioni (1918) Il libro di Mara (1919) I canti dell’isola (1924) Vespertina (1930) Il dono (1936) Fons amoris (1939–1943; посмъртно издание 1946) Poesie (2002, посмъртно) – критическо издание под ред. и с увод от Silvio Raffo

Художествена литература Романи Stella mattutina (1921) – автобиографичен роман Le strade (1926)

Новели Le solitarie (1917) – сборник Finestre alte (1923) – сборник Sorelle (1929) – сборник Oltre (1946, посмъртно) – проза и новели

Други

Di giorno in giorno (1932) – проза (кратка проза, фрагменти, дневникови елементи). Erba sul sagrato (1939) – „интермецо от прози“ – кратки прозаични текстове, не роман. Santa Caterina da Siena (1961, посмъртно) — биографично произведение за Света Катерина Сиенска

Сборни

Le cartoline della nonna (1973, посмъртно) – подбор от поезия и проза Poesie e prose (2020, посмъртно) – събрано издание със съчинения под редакцията на Пиетро Сардзана.

Източници

Категория:Починали в Милано Категория:Италиански писателки Категория:Италиански поетеси Категория:Лоди (провинция)