Война за австрийското наследство (, , ) се нарича един от най-големите европейски конфликти през ХVIII век, продължил от 1740 до 1748 г.Виж кратка статия в E. N. Williams, Dictionary of English and European History 1485 – 1789, Penguin books 1980, pp. 30 – 32 В него се противопоставят от една страна Австрия, подкрепена от Великобритания, Нидерландия и за кратко от Русия, а от друга – Франция, Испания, Неаполитанското кралство, Бавария и Прусия. Много от малките държавици също заемат страна, като някои от тях сменят ориентацията си (например Саксония и Савоя). Войната завършва с мира от Аахен (Екс-ла-Шапел), с който Прусия получава Силезия, а синът на Филип V Испански дон Фелипе – Парма. Като се изключи това, Хабсбургската империя, управлявана от Мария Терезия, запазва своята цялост, както и короната в Свещената Римска империя.
Въпросът за Прагматическата санкция Основна статия: Прагматическа санкция
Хабсбургските владения не представляват единна държава. В течение на много векове и особено през ХVІ в. те са сглобявани в обща структура чрез династични бракове, но така и не са предприети мерки за допълнително конституционно заздравяване. Към 1740 г. владетелят във Виена е едновременно ерцхерцог на Австрия, крал на Чехия, Унгария и Хърватия, Германия, херцог на Милано, Парма, владее Южна Нидерландия. Освен това именно Хабсбургите носят императорската корона без прекъсване от 1439 г. Тя е станала неразделна част от династията, поради което, не много точно, се говори за австрийски император. С вековете обаче тази корона се е превърнала само в символ и нейното притежание не носи конкретни облаги като данъци или войници, или особено политическо влияние.
Проблеми пред наследяването на престола във Виена се появяват от началото на ХVІІІ в., когато синовете на Леополд І – Йозеф І и Карл VІ остават без мъжки наследници. Според правилата на действащото в Австрия Салическо право наследството следва да премине към най-възрастната дъщеря на Йозеф І – Мария-Йозефа, омъжена за саксонския курфюрст и крал на Полша Фридрих Август ІІ. Наследството може да бъде и поделено между всички дъщери на двамата императори, но това е най-лошата перспектива, тъй като би означавало край на Хабсбургската династия и на нейната държава. Ето защо през 1713 г. Карл VІ издава документа Прагматическа санкция, с който дава всичко на своя наследник: ако се сдобие със син – на него, а ако има само дъщери – на най-голямата от тях. Тъй като той няма синове, наследството минава към първата му дъщеря Мария Терезия, родена през 1717 г.
Оттам нататък той прави всичко възможно да получи признание за Санкцията от вътрешните части на империята си и от другите държави. Една по една всички се съгласяват. Най-важно е становището на Франция, която разменя съгласието си срещу перспективата да получи Лотарингия. Това се очертава като вариант през Войната за полското наследство и се реализира с примирието от 1735 г. Когато Карл VІ умира през 1740 г., той оставя слаба държава с разбити финанси, но Санкцията е приета от всички освен Бавария.Основанията на баварците са многобройни и са разгледани в Andreas Kraus, Geschichte Bayerns: Von den Anfanden biz zur Gegenwart, Munchen 1983, p. 320 Неговото убеждение, че си е свършил работата, се оказва илюзорно. Както се изразява старият фелдмаршал Евгений Савойски, „за да може спокойно да управлява Мария Терезия, не е нужна Прагматическа санкция, а добри финанси и добра войска“.Георги Дерманчев, Нова и най-нова история, София 1924, том ІІ, с. 526
Стратегии на участниците Войната всъщност се състои от четири свързани, но все пак отделни конфликти. От една страна е борбата за Силезия между Прусия и Австрия. От друга страна е стремежът на Франция и Бавария да отслабят Хабсбургите в Германия и да им отнемат императорската титла. Третият конфликт възниква от желанието на Испания да си върне изгубените земи в Италия във Войната за испанското наследство. Великобритания използва войната, за да постигне хегемония по море, нападайки отвъдморските владения на Испания и Франция.
Британците разчитат на Австрия да ангажира вниманието на континенталните сили, докато воюват по море. Тяхната стратегия ще доведе до успехи, но австрийците ще се чувстват използвани поради минималната подкрепа, която получават в Европа. Затова дългият съюз между двете сили ще приключи след края на войната. Франция смята да действа според традицията, атакувайки Нидерландия, Италия и Германия, с надеждата да разшири владенията си. Изненадващият фактор във войната се оказва Прусия – наследник на старото малко курфюрство Бранденбург. Въпреки че е било важна държава в рамките на Германия, това курфюрство остава второстепенна сила за Европа. Сега обаче с реформирана армия, то ще заиграе много по-голяма роля в съдбата на континента.
Начало на войната (1740 – 1742) Основна статия: Първа силезийска война
Неочакваната смърт на императора на 20 октомври 1740 г. бързо изостря апетитите за неговите владения. На пръв поглед изглежда, че младата Мария Терезия не ще е способна да ги защити. Пръв действа пруският крал Фридрих ІІ, който само пет месеца по-рано е заел престола. Прусия е малка, но добре организирана държава, силно военизирана при бащата на Фридрих. Тя разполага с 80 000 войници – несъразмерно голяма войска за население малко над 2 млн. души. Има отличен офицерски състав, добре обучена е и с желязна дисциплина.Това е постижение на бащата на Фридрих ІІ – Фридрих Вилхелм и на неговия главен военен съветник принц Лудвиг фон Анхалт-Десау. С общи усилия те превръщат „един необещаващ материал във високо ефективна армия“, виж Martin Windrow and Francis Mason, Frederick II, called the Great (1713 – 1786), King of Prissia, in: The Wordsworth Dictionary of Military Biography, London 1990, p. 97 Сега Фридрих ІІ иска Силезия за да подкрепи Австрия с армията си. Циничното предложение е отхвърлено и той получава оправдание да действа.Според Хенри Кисинджър, Дипломацията, София 1997, с. 57 Фридрих дори не се нуждае от повод за нападението, достатъчно е, че иска Силезия. „Единствената пречка, която би признал пред осъществяване на плановете си, е противодействието на превъзхождащи го сили, но не и морални скрупули“ – допълва авторът. На 16 декември пруската армия навлиза в СилезияRobert B. Asprey, Frederick the Great, the magnificent enigma, New York 1986, p. 164 – богата на природни ресурси, с добре развита минна промишленост. С това се поставя началото на войната.
Пруското нападение е неудобно за Австрия в две отношения. Първо посоката, от която идва – през последните два века австрийците са воювали главно в Унгария, Италия и по Рейн и нямат изградена защитна линия на север. Второ, австрийците подценяват фатално силата на пруската армия, защото идва от малка държава и защото вече половин век Прусия не е воювала. Никой не предполага какъв голям растеж е преживяла тя във военно отношение. Новият главнокомандващ австрийската армия Найперг напредва край река Ниса и заплашва да излезе в гръб на противниците си. На 10 април 1741 г. двете войски се срещат при Молвиц. Този пръв боен опит на Фридрих, въпреки неговото малодушно поведение, завършва с пълен успех. Пруската пехота, която после толкова се прочува, спечелва решителна победа.Asprey, Frederick the Great..., pp. 196 – 203 Австрийците отстъпват замаяни и цяла Силезия пада в пруски ръце.
През август 1741 г. започва и настъплението на французите през Рейн. В началото Луи ХV и неговият министър Фльори заявяват, че няма да се месят,Борислав Гаврилов, Война и мир. Кризи, конфликти и дипломация в Европа (1559 – 1918), София 2016, с. 322 но пруската атака променя намеренията им. Без официално влизане във войната (това става едва през 1744 г.) те се съюзяват край Дунав с 40-хилядна баварска армия. Баварският курфюрст Карл Албрехт е единственият заинтересован владетел, който не е признал Прагматическата санкция. По линия на съпругата си той се смята за основен наследник на австрийските владения. Освен това има всички основания да вярва, че може да бъде избран за император на Свещената римска империя. Обединената армия обаче не се насочва към Виена, а на север, към Чехия – ход, който поражда дискусии сред историците и до днес.Според Дерманчев французите отклоняват баварския курфюрст от пътя към Виена, за да не придобие изведнъж твърде много сила. Когато баварският представител запитал френския главнокомандващ защо се отклоняват, получил отговор: „... ако Виена падне, курфюрстът няма да има вече нужда от нас, а това е съвсем противно на сметките ни“. Дерманчев, Нова и най-нова история, с. 532 На 26 ноември тя превзема Прага. При тази извънредна заплаха Мария Терезия се решава на отчаяни постъпки. С новородения наследник на ръце тя отива в Пресбург (Братислава), която тогава е столица на Унгария и апелира към унгарския сейм за подкрепа, като потвърждава всички привилегии на богатите поземлени господари. Нейната смелост се оказва завладяваща и унгарците ентусиазирано събират 65-хилядна войска.Edward Crankshaw, Maria-Theresa, London 1969, p. 80 Тя преценява, че френско-баварската заплаха е по-сериозна и решава да жертва Силезия, за да може да отвърне. Ето защо през ноември 1741 г. тя сключва примирие с Фридрих ІІ, потвърдено през юли 1742 г. от мирен договор в Бреслау (днешния Вроцлав). Така свършва първата Силезийска война.
Междувременно унгарските сили покоряват Бавария и макар да е спечелил Чехия, Карл Албрехт изгубва собствената си държава. През януари 1742 г. обаче той преживява голям успех – във Франкфурт се събира райхстагът и го избира за император под името Карл VІІ.Жан-Пол Блед, История на Мюнхен, София 2013, с. 72 – 73 Мария Терезия приема тежко този факт и категорично отказва да предаде императорските инсигнии, толкова дълго държани от Хабсбургите.Richard Lodge, Studies in Eighteen-century Diplomacy 1740 – 1748, London 1930, p. 7
Военни действия започват и в други райони на Европа. Испанците организират атака срещу австрийските владения в Италия. От Неапол, където управлява дон Карлос, син на Филип V, те нападат Парма и Милано. Британците реагират с важна, но непряка помощ – осигуряват субсидии за Мария Терезия и изпращат флота си в Средиземно море. Той успява да ограничи комуникациите между Испания и армията ѝ в Италия, но не може да попречи на нейните действия. С помощта на Нидерландия, Хесен и малки австрийски части английският премиер Картерет организира в Нидерландия една Прагматическа армия, която да ангажира част от френските войски.
Контраофанзива на Австрия (1742 – 1744) През лятото на 1742 г. Австрия се оказва в благоприятна позиция и успява да изтласка френско-баварските сили от Чехия. На 25 декември Прага се връща в австрийски ръце. Французите отстъпват безболезнено и в началото на 1743 г. помагат на Карл VІІ да си върне контрола над Бавария. Това обаче се оказва кратък успех. Водена от въпрос на чест, Мария Терезия изпраща три армии против своя главен враг и отново завзема страната, след като французите преценяват, че не е нужно да се ангажират в толкова остър конфликт. Тя обяснява на Картерет, че така компенсира загубата на Силезия и че ако не е Бавария, ще иска Елзас или Неапол. Времето след юни 1743 г. може да се счита за най-тежко за Карл VІІ, изгубил всичко завладяно и дори първоначалните си позиции. Той се оттегля във Франкфурт, а неговият главнокомандващ Зекендорф подписва капитулацията на Бавария.Arthur Hassall, The Balance of Power 1715 – 1789, London 1898, p. 161