Британска Индия (след 1858 г. Британски Радж; , букв. от хиндустани – „британско управление“) е името на британската колония, просъществувала от XVII до средата на XX век и обхващаща по-голямата част от Индийския субконтинент,Britannica включително днешните държави Индия, Бангладеш, Пакистан и Мианмар.
До обявяването на независимостта им тези държави се описват от историографията като Британска Индия, въпреки че под този термин са се подразбирали само териториите под директна опека на британската администрация в Делхи (преди това в Калкута). Голяма част от териториите под властта на вицекраля на Индия по това време всъщност не са на директно подчинение, а са трибутарни княжества, управлявани от махараджи, раджи, такури и набоби, които въз основа на сключени договори запазват властта си, но изгубват суверенитета си, признавайки за върховен владетел британския монарх. За част от Британска Индия се считат и Аден (от 1839 г.), и Бирма (от 1886), които придобиват статут на отделни колонии през 1937 г. Основна роля в управлението играе Британската източноиндийска компания.
За начало на периода Британски Радж се счита 1858 г., когато компанията е закрита и териториите стават пряко владение на Короната в лицето на кралица Виктория. През 1876 тя е провъзгласена за императрица на Индия. За край на периода се счита 1947 г., когато Индия и Пакистан стават доминиони. По-късно те стават съответно република Индия и република Пакистан (съставена отначало от две отделни части, но източната част по-късно става република Бангладеш). Бирма е отделна колония от 1937 и получава независимост през 1948 г.
Въпреки че Шри Ланка е в периферията на Индийския субконтинент, тя не е част от така наречения Британски Радж. Тя е управлявана като кралска колония директно от Лондон, като влиянието на Вицекраля на Индия е несъществено.
С понятията Френска Индия и Португалска Индия се обозначават малките крайбрежни анклави, които двете държави са притежавали преди независимостта на Индия. След независимостта те успешно се интегрират в Индия.
История Начало на английското присъствие
На 31 декември 1600 британската кралица Елизабет I утвърждава създаването на Британска източноиндийска компания за търговия с Изтока. Това е ход, с който Елизабет I иска да наложи страната си в този район, в който по това време силно влияние имат Холандия, Португалия и частично Испания. Корабите на компанията за пръв път пристигат при индийските брегове през 1608 и акостират в пристанището Сурат (днешен Гуджарат).
Четири години по-късно британските сили разбиват португалците в битката при Суали, като по този начин си гарантират властта на Джахангир, владетел на Мугхал. Следваща стъпка в засилването на британското присъствие в района е изпращането на посланик в двора на Джахангир – като такъв, през 1615 г., от крал Джеймс I е изпратен Сър Томас Рой. Това е важен дипломатически ход, който предоставя правото на британците да построят търговски пост на индийска земя, който да играе роля на базово място при търговията между Индия и Европа. Той е построен през 1612 в Сурат. Основни стоки за износ се очертават памук, коприна, индиго и чай.
В средата на XVII век, компанията основава постове или така наречените фактории в главните градове на Индия – Бомбай, Калкута, Мадрас. През 1670 Чарлс II дава право на компанията да завзема територия от името на Короната, да поддържа въоръжена армия, да сече монети и да въвежда съдебна власт и британско администриране в новите територии.
В последното десетилетия на XVII век, компанията обявява, че притежава собствена „нация“ на Индийския субконтинент, тъй като притежава многобройна армия и поддържа администрирането на територията.
Първата британска утвърдена територия е през 1757, когато армията на компанията под командването на Робърт Клайв побеждава силите на бенгалския владетел Сирадж Уд Даулах в битката при Пласи. Оттогава компанията монополизира търговията в района на Бенгалия и тя става британски протекторат. Бенгалските земеделци и занаятчии са обложени с високо данъчно бреме. Вследствие на това от 1769 до 1773 десет милионното бенгалско крайбрежие търпи системни гладни епидемии. Век по-късно подобна участ очаква и населението на целия субконтинент, когато жертва на гладна епидемия стават над 40 милиона души след срива на индийското вътрешно производство.
Британската експанзия в Индия
С решение на британския парламент от 1773 се утвърждава постът на Генерал-губернатор на Индия, който е зает първо от Уорън Хейстингс. Практически е установено срастване между компанията и монархическата институция.
В навечерието на XIX век генерал-губернаторът Лорд Уесли започва разрастването на британските владения в Индия. В хода на тези действия напълно е отстранено френското влияние на полуострова. В средата на XIX век генерал-губернаторът Лорд Далхаузи започва още по-масирана експанзия. Започват така наречените Англо-сикхски войни, в които сикхите са разгромени и към Британска Индия се включва Пенджаб. След Втората бирманска война Бирма е покорена окончателно. Също така се установяват васални отношения с редица малки монархии като Сатара, Самбалпур, Джанси, Нагпур. През 1856 е последното териториално разширение на компанията – със завземането на Уд. През следващата година компанията е закрита, като причина са издевателствата, извършвани от Британската източноиндийска компания. Основана е Компания Радж. Така наричат и британците владенията си в Индия – Компания Радж или Индийски Радж.
Бунтовете през 1857 г.
На 10 май 1857 войници от Британската индийска армия, съставена от местни индуси и мюсюлмани, се разбунтуват в Мирут, военен пост, разположен на 80 километра североизточно от Делхи. Бунтовниците се отправят към Делхи, за да водят преговори, но същевременно цяла Централна и Северна Индия се разбунтува срещу англичаните, което води до едногодишно въстание срещу Британската източноиндийска компания. Много от васалните владетели на малки царства застават на страната на революционните сили, докато други остават лоялни на британците и се включват на тяхна страна. Това събитие остава в историята като Индийско въстание от 1857.
Причини за бунтовете
Въстанието, което сериозно разклаща основите на британското управление в Индия, несъмнено е кулминацията на натрупалия се гняв спрямо британската политика на управления през изминалите десетилетия на колониално минало. Преди този по-сериозен опит за промяна в колонията, британците са съумявали да потушат множество по-дребни бунтове и етнически междуособици, но почти повсеместното и целенасочено въставане на индийците от 1857 отприщва огромна вълна на насилие и гняв спрямо британците.
Важна предпоставка за избухването на въстанието е политиката на анексиране, приложена от генерал-губернатора Лорд Далхаузи, основаваща се на неговата „Доктрина на пропуска“ – която се изразява в присъединяването на васалните монархии към земите на англичаните, в случай че монархът умре без пряк наследник. На местните монарси е наложено ограничението да не могат да осиновят деца, нещо характерно за техните обичаи и религия. По такъв начин са анексирани териториите на кралствата Сатара, Танджавур, Самбал, Джанси, Детпур, Удайпур, Багат. В допълнение на това са анексирани без причина кралствата на Синд през 1843 и Уд през 1856. Причина всъщност има, тези кралства са били едни от най-богатите в колонията. Тази нестихваща алчност за земи, особено подклаждана и подкрепяна от съсловието на средната британска класа в колонията, по-точно от търговците, които демонстрирали всячески превъзходството в обществото над индийците, довежда до отчуждаването на голяма площ земи, владени от местната индийска аристокрация, което е важна причина за индийците да желаят отстраняването на британското присъствие.
Искрата, разпалила огъня на въстанието е резултат от изключително убедителен, но неверен слух. Появява се мълва, че британците ще използват нови патрони за модела пушки от 1853 „Анфийлд“, за чиято направа ще трябва да се използва смес от кравешка и свинска мазнина, добивана от индийците. Това води до бурно недоволство сред индуските и мюсюлмански сипаи, които въстават срещу британското офицерство.
Протичане на въстанието
Скоро след началото бунтовете обхващат по-голямата част от Северна Индия, включително Уд и различни части от анексираните индийски кралства. Неподготвените за подобно по мащаб въоръжено въстание са ужасени, без да имат подготвена стратегия за потушаване на бунтовете. Въстанието нанася множество щети на обществото в колониална Индия – жертви, глад, опустошения, епидемии. Въпреки първоначалната неподготвеност на британците все пак тяхното техническо и организационно надмощие успява да доведе до потушаване на въстанието. Повсеместността на въстанието скоро е отстранена. Отделни части само се съпротивляват, като последната главна позиция на бунтовниците е превзета на 21 юни 1858 при Гуалиор – един от основните центрове на въстанието. Последната битка се води с изтеглили се на север бунтовници при Сирва Пас на 21 май 1859. Част от победените и спасили се бунтовници избягват в Непал.
След разгрома на въстанието
Въстанието е главната повратна точка в историята на модерна Индия. През май 1858, британците изпращат в изгнание император Бахадур Шах Зафар II в Рангун, днешен Янгон, Мянма, като същевременно по-голямата част от семейството му е екзекутирана, акт слагащ край на Империята на Моголите.
Бахадур Шах Зафар II, останал известен като Кралят поет, написва някои от най-известните и добри поеми на урду, имащи за мотиви свободата и борбата. Той не е допуснат да се завърне и умира самотен в затвор през 1862. Тримата синове на императора, също участници в бунтовете са арестувани и обезглавени на Куни Дерваза (Синята порта) в Делхи от майор Хъдсън от британската армия. Главите им са окачени пред съда в Делхи за назидание.
Пряко следствие след неуспешните бунтове е затварянето на културните и религиозни центрове. Множество предмети на изкуството са конфискувани.
Следствие за британците е закриването на Компанията и преминаването на управлението под властта на държавата. Отчетена е вината на самите британци за повишаването на напрежението в Британска Индия.
В обявяването на новата политика за „кралете, управниците и хората на Индия“, кралица Виктория (която получава титлата Императрица на Индия през 1876) обещава еднаква сила закона спрямо всички, но като цяло това се посреща от индийците с недоверие, резултат от въстанието от 1857.
Повечето от съществуващите практики за събиране на приходи и икономически порядки остават непроменени след събитията от 1857, но се осъществяват реформи в администрацията, утвърждават се длъжности от изпълнителната власт в Лондон, пряко ангажирани с Индия. Генерал-губернаторът на Индия (титулуван вицекрал, когато представя монархията в отношенията с васалните кралства), чиято щабквартира е в Калкута, реформира значително администрацията, като създава изпълнителни и законодателни съвети.
Под ръководството на Генерал-губернатора на Индия са губернаторите на отделните провинции на Индия, които от своя страна ръководят администрацията на ниво провинции и окръзи, които формират нисшите слоеве от индийската гражданска администрация. От десетилетия индийската гражданска администрация е напълно заета от британци по произход, същото се отнася и за съдебните и медицински служители. Британските администратори са със силно чувство на дълг при управлението на Индия и получават добри възнаграждения, имат висок обществен статус и възможности за професионално развитие. Това положение се запазва до около 1910 когато британците с неохота позволяват на малка част индийци, които са получили британско образование, да се включат като кадри на администрацията.