Сицилия при Испанските Бурбони е последният период от историята на Сицилианското кралство, когато то е управлявано от представители на династията на Испанските Бурбони, между 1734 и 1816 година.
Карлос III През август 1734 г. Кралство Сицилия, както и Кралство Неапол преди него, е нападнато от испанските войски на Карлос III де Бурбон, основател на династията на Неаполитанските Бурбони. Войските на инфанта на Испания побеждават австрийците, без да срещат силна съпротива (с изключение на Месина, Сиракуза и Трапани, които се съпротивляват повече от шест месеца), изваждайки Сицилия от австрийското господство и на 3 юли 1735 г. Карлос е коронясан в Палермо за крал на Сицилия.
Конституцията на новата монархия на Бурбоните официално освобождава Сицилия от състоянието на вицекралство, което се връща като независима държава, въпреки че всъщност е в лична уния с Кралство НеаполBenito Li Vigni, Il viceré: Domenico Caracciolo, un riformatore nella Sicilia del Settecento, Napoli, Tullio Pironti, 1992, с. 9-10. Коронацията се състои, когато част от Сицилия все още е под австрийски контролːпак там, с. 10-11 тази скорост му е наложена от необходимостта да признае претенциите върху кралствата Сицилия и Неапол, тъй като те са считани за феодални владения на Църквата от Светия престол.
Коронацията в Сицилия кара сицилианската аристокрация да повярва, че кралят иска да установи резиденцията си в Палермо, а не в Неапол. След седмица обаче Карлос заминава за континента, установявайки двора си в Неапол, и този избор предизвиква атмосфера на разочарование което укрепва древното разделение между Неапол и Сицилия. В Палермо той оставя като вицекрал Херцога на Монтемар, който е командващ испанския експедиционен корпус.
Политиката на новия суверен се характеризира с реформи, насочени към модернизиране на администрацията и хазната и насърчаване на търговията. По-специално обаче кралят предприема интервенции, насочени към ограничаване на църковната и баронска власт. Баронството всъщност е придобило функции и правомощия, специфични за короната, които суверенът възнамерява да присвои отново.Benito Li Vigni, Il viceré: Domenico Caracciolo, un riformatore nella Sicilia del Settecento, Napoli, Tullio Pironti, 1992, с. 15 Реформите в Сицилия придобиват известен консенсус, когато Карлос избира принц Бартоломео Корсини за вицекрал на острова, политиката му има „конституционен“ отпечатък, което е много необичайно за онова време, това му позволява да действа като посредник между правителствените директиви и възраженията на управляващата класа на островапак там, с. 16. Независимо от това реформаторската политика на краля е силно оспорвана от аристокрацията и претърпява тежък неуспех, дотолкова че суверенът трябва да я изостави и последните години от неговото управление се характеризират парадоксално с напълно противоположна управленческа философия.пак там, с. 22
Фердинанд III
През 1759 г., след смъртта на брат си Фернандо VI, Карлос III става крал на Испания, докато Кралство Сицилия и Кралство Неапол са възложени на неговия третороден син – 8-годишния Фердинанд.Benito Li Vigni, Il viceré: Domenico Caracciolo, un riformatore nella Sicilia del Settecento, Napoli, Tullio Pironti, 1992, с. 22 Регентският съвет, на който е поверен младият Фердинанд I Сицилийски, възобновява стария реформаторски проектпак там, с. 23, който продължава дори след пълнолетието на суверена. Както се случва с баща му, Фердинанд трябва да положи клетва да спазва конституциите и привилегиите на кралството, но това не се случва, тъй като той все още е непълнолетен. Навършвайки пълнолетие, регентът Бернардо Танучи решава, тъй като е против баронската власт на острова, че кралят няма да полага никаква клетва – това е източник на конфликт между управляващото семейство и сицилианската аристокрация.пак там, с. 25 От особено значение е реквизицията и последващата продажба на богатото поземлено наследство на разпуснатия религиозен орден на Обществото на Исус. Приблизително 34 000 хектара са продадени на търг и част от тях са извадени от баронажа и запазени за дребни фермери: над три хиляди от тях получават части от земя.пак там, с. 32
Тази социална политика, насочена към преразпределение на земята на бедните фермери, представлява първият сериозен опит за реформа и колонизация на южните латифундии, представлявайки най-значимата операция за аграрна реформа, прилагана в Италия през 18 век.Пак там, с. 29 Новият план за реформи също е силно оспорван от бароните. Отговорът на короната е да измести сицилианската аристокрация от основната роля на управление на страната, като я поставя на второстепенна позиция. Утвърждава се антибаронска ориентация, която след това става антисицилианска, което води до подкрепа на политика, в която Неапол има пълно надмощие над Палермо. Всичко това впоследствие повлиява на ролята на „сицилианската партия“ в съдбата на Кралството на двете СицилииПак там, с. 34.
През 1774 г. новият вицекрал на Сицилия е принц Марк Антонио Колона – неаполитанец по осиновяване, той прекъсва обичая, според който вицекралят се избира в ненеаполитански среди. Сицилианските барони и кралица Мария Каролина застават на страната на маркиз Танучи и за удовлетворение на сицилианската аристокрация Танучи се отказва от позицията си. Мария Каролина го заменя с маркиз Бекадели, който с политиката си в крайна сметка нанася щети на сицилианското баронство.Пак там, с. 35-36 През 1795 г. сицилианският патриот Франческо Паоло ди Блази – привърженик на републиканските идеи и идеите за независимост, застъпник на правата на човека, е арестуван, съден и екзекутиран по обвинения в заговор за създаване на Сицилианска република.
Новата конституция и край на кралството
С наполеоновите завоевания (Наполеонови войни) на Кралство Неапол Фердинанд III, който поддържа контрола над Сицилия, също благодарение на подкрепата на Англия, е принуден да напусне континенталната столица Неапол и да намери убежище в Палермо през 1798 г.Harold Acton, I Borboni di Napoli (1734-1825), Firenze, Giunti Editore, 1997, с. 593-609 Той се завръща в Неапол след споразуменията с Наполеон през 1802 г., но поради френското нахлуване в Неаполитанското кралство се завръща в Палермо през 1805 г., при особено студена атмосфера. Ролята, изиграна от британците в управлението на острова, е изключително инвазивна, но поне е инструмент за предоставянето на новата сицилианска конституция, желана през 1812 г. от Сицилианския парламент, който е засегнат от стремежа към свобода и модерен конституционализъм, който окончателно отделя Сицилия от Неапол – конституция, вдъхновена от английския модел.Пак там, с. 661 Новата конституционна харта, нехаресвана от Фердинанд, според лорд Актън, в крайна сметка става отличен пропаганден инструмент за Бурбоните, но е осъдена от много от благородниците, гласували за нея, когато разбират, че тя отнема древната им власт.По-специално Актън подчертава как конституцията премахва Фидекомеса и следователно правото на мнозинство: по този начин първородният син е предотвратен да бъде единствен наследник, а вместо това наследството се разделя между всички деца. Според тези благородници, без правото на първородство, наследственото влияние на големите родове би намаляло и властта на суверена, макар и ограничена от конституцията, обаче би нараснала срещу аристокрацията. . Със сицилианската конституция от 1812 г. комархите са заменени от 23 области, реорганизирани от 1816 г. в седем провинции.
След поражението на Наполеон с Виенския конгрес древните граници на европейските държави са почти всички възстановени. Фердинанд си възвръща континенталното кралство, но губи суверенитета над Малта, напускайки Палермо през 1815 г. През декември 1816 г. той обединява отново двете кралства Отвъдморска Сицилия и Отсамна Сицилия в една държава – Кралството на двете Сицилии, възстановявайки повече или по-малко границите на древното кралство от 1282 г. С името „Фердинанд I“ владетелят на Бурбоните приема титлата „крал на Двете Сицилии“. Изоставянето на личната уния на двете кралства и сливането им в една държавна единица, където от 1817 г. Неапол поема ролята на единствена столица, следователно има за последица потискането на Кралство Сицилия, на конституцията и загуба за Палермо на централата на централното правителство и де факто затварянето на сицилианския парламент, което предизвиква недоволство в сицилианското обществено мнение.Пак там, с. 733 Потискането на кралството поражда народни бунтове, с първите въстания през 1820 г.
Крале Карлос V (1735 – 1759) Фердинанд III (1759 – 1816)
Обяснителни бележки
Източници
Категория:Сицилианско кралство Категория:История на Испания