Василий I Македонец () е византийски император (василевс), управлявал Източната римска империя (Византия) от 23/24 септември 867 г. до 29 август 886 година.
Василий I e възприеман от ромеите като един от най-великите им императори, основател на тяхната най-великолепна династия – Македонската, и инициатор на ренесанса на ромейската култура и цивилизация. Макар и необразован, лишен от военен и административен опит, Василий Македонец притежава вроден политически усет и след идването си на трона проявява неочакван държавнически талант. Мнението на съвременните историци обаче е далеч не толкова ласкателно, тъй като реформите традиционно приписвани на него, са всъщност започнати при неговия предшественик Михаил III, когото Василий убива.
От селянин до император Родом от тема Македония (днешна Одринска Тракия), Василий е отгледан в семейство на селяни, вероятно павликяни, преселени от Мала Азия. Етническият произход на Василий е източник на множество спекулации още от времето на неговото царуване. Някои предполагат, че е от славянски или арменски произход, а след възкачването му се разпространила версията, че е далечен потомък на древните арменски владетели Аршакиди.Treadgold, Warren (1997). A History of the Byzantine State and Society. Stanford, California: Stanford University Press. ISBN 0-8047-2630-2, стр. 455.Tobias, Norman (2007). Basil I, Founder of the Macedonian Dynasty: Lewiston, New York: The Edwin Mellen Press. ISBN 0-7734-5405-5, стр. 20Vasiliev, Alexander Alexandrovich (1928 – 1935). History of the Byzantine Empire. Madison, Wisconsin: The University of Wisconsin Press. ISBN 0-299-80925-0, стр. 301 В историческите извори на арабските му съвременници Василий е наричан Басил ас-саклаби.Райна Заимова, Арабски извори за българите: Христоматия, Тангра ТанНакРа, 2000 ISBN 954-9942-03-1
Според преданията бъдещият император прекарва голяма част от детството си като пленник в България, където семейство му е пленено и отведено през 813 г. от кан Крум при похода му в Тракия. Според една легенда кан Омуртаг разпознава в младия Василий бъдещия император. Заедно с голяма част от преселеното население, Василий успява да избяга ок. 836 г. и да започне работа в Константинопол като помощник при някой си Теофилица, дворцов чиновник, който е роднина на кесаря Варда, чичото на императора Михаил III Пияницата.
Младият Василий се отличава с голяма физическа мощ и е забелязан от императора, докато траят борбите на Хиподрума. Впечатленият император взима Василий в свитата си, първоначално като коняр и той скоро става негов телохранител, доверен човек и фаворит. Спорно е на какво се дължи сближаването му с Михаил III, но постепенно Василий успява да измести кесаря Варда, а по-късно организира екзекуцията му и дори се домогва до сана на кесар. Твърде късно императорът започва да осъзнава опасното влияние на своя приятел, който неочаквано организира преврат и сваля от трона благодетеля си. По време на една от пиянските си нощи Михаил III е издебнат и заклан в спалнята си от заговорниците на Василий, който на следващата сутрин (24 септември 867 г.). поема официално властта над империята. Така от прост селянин, борец и охранител, Василий се озовава на трона, поставяйки началото на славната Македонска династия, която ще управлява империята през следващите 150 години.
Управление С Василий I продължава възхода на Източната римска империя. Финансовата, административната и военната система са донякъде разстроени от небрежното управление на Михаил III. Василий I се заема енергично да възстанови реда във всички области на държавното управление. Организира чистка сред чиновническия апарат. Увеличава заплащането на войниците и разширява числеността на армията. Построена е църквата Неа Еклесия ок. 876 – 880 г. в близост до императорския дворец в Константинопол.
Законодателна дейност Безспорно най-голямата заслуга на Василий I е в областта на правото и юридическите въпроси. В това отношение той често е сравняван с Юстиниан Велики. По инициатива на императора е ревизирано, систематизирано и допълнено ромейското законодателство, базирано на римското. Най-значителни усилия са положени при „разчистването“ на остарели, невалидни и противоречащи закони – начинание, което остава недовършено до смъртта му, но е продължено от неговия наследник Лъв VI в т.нар. „Василики“. Издадени са два кодекса (сборници със закони) „Прохирон“ (ок. 870 – 9 г.) и „Епанагога“ (879 г.). Прохирон е практически наръчник по наследствено и публично-административно право, обхващащ 40 тома, заимстващ главно от „Еклога“ на Лъв III Сириец и Юстинианов кодекс. Епанагога е вероятно неофициален сборник, регламентиращ правомощията и задълженията на императора, патриарха и други длъжностни лица, както и ролята на държавната и църковната власт, взаимоотношенията помежду им и спрямо поданиците, след края на иконоборската криза. Тези законници остават в сила и се прилагат чак до края на ромейската държава и стават основа на законодателството в източноправославните средновековни страни като България, Сърбия, Русия.
Църковна политика Активен участник в църковната политика, Василий I търси помирение с папата в Рим, съобразно военно-политическите цели и интереси на империята в Южна Италия. Той постига дипломатически успех без фундаментални отстъпки в религиозно-идеологически план. Скоро след възкачването на Василий (есента на 867 г.) противоречивият патриарх Фотий е свален от власт на специално свикан събор и е заменен със сваления преди това от Михаил III патриарх Игнатий I. Причината за тази бърза смяна е не толкова вътрешнополитическа (Фотий е поставеник на предишното управление), колкото религиозно-догматична, тъй като Фотий е обявил римския папа за еретик по въпроса за доктрината Филиокве и двамата са се анатемосали взаимно.
Свиканият през 869 – 870 г. Четвърти константинополски събор (признат от Римокатолическата църква като „Осми веселенски“) слага край на т.нар. Фотиева схизма (863 – 867 г.), заклеймявайки действията на сваления Фотий, когото осъждат на заточение като еретик. Разривът между папството и патриаршията е временно преодолян, взето е и решение по въпроса за църковната юрисдикция на България, чиято архиепископия минава под върховенството на Константинопол. Вследствие от сближаването на двете църкви, папата издейства от германския император помощ за ромеите в Италия срещу арабите.
Много от висшите духовници в Мала Азия обаче не признават решението на събора по въпроса за Филиокве, виждайки в него не само ерес, но и налагане на папското превъзходство спрямо източните патриаршии. Фотий, чието изгнание не продължава дълго, скоро печели благоволението на императора и дори става възпитател на неговите деца. Междувременно политиката на Игнатий спрямо Рим относно сферите на църковно влияние е също толкова неотстъпчива, колкото и тази на предходника му, а след неговата смърт през 877 г. той е канонизиран за светец по предложение на Фотий, който отново е издигнат на патриаршеския престол. През 879 – 880 г. е проведен още един църковен събор, (повторно наречен Четвърти константинополски, но непризнат от Римската църква), на който участват папски, както и български делегати. Отхвърлени са решенията на предходния събор, а добавката Филиокве отпада от официалния Символ на вярата. Макар че не се стига до бурен конфликт и анатеми, съперничеството между Рим и Константинопол се задълбочава все повече.
Покръстителни мисии Василий I поддържа мирни отношения с новопокръстена България, която след IV константинополски събор от 870 г. окончателно се ориентира към източното християнство. С цената на редица отстъпки в полза на българската държава е избегната възможността влиянието на римския папа да се разпростре върху Балканите, в опасна близост до центъра на империята. Българската църква признава върховенството на константинополския патриарх, но в замяна получава значителна автономия (автокефалност) и правото на богослужение на собствен език, различен от гръцки, латински или еврейски. В църковната йерархия архиепископът на България заема по-висок ранг спрямо всички други духовници, освен патриарсите и папата. На българския владетел е дадена също и привилегията сам да посочва кандидатите за глава на българската архиепископия, съгласно установения в империята принцип на цезаропапизъм, т.е. превъзходство на държавната власт над религиозната (в противоположност на папоцезаризма, настоятелно лансиран от Римската църква). От друга страна този компромис е пречка за прокарването на ромейски политически контрол посредством духовната власт на патриарха над новопокръстения съседен народ.
По времето на Василий I са покръстени сърбите и хърватите. От ромейски свещеници са покръстени също и киевските владетели Асколд и Дир. Но не всички мисии за християнизация са успешни – хърватите по-късно се ориентират към папата, а русите се връщат към езичеството. Едва през 988 г. те са покръстени отново по времето на Василий II Българоубиец. Друг голям неуспех е мисията във Великоморавия, където под системен военен натиск от страна на германския император е наложено върховенството на папата заедно с латинския богослужебен език, вместо разпространявания от Кирил и Методий старославянски език, който след 885 г. е забранен с папска була и е преследван от немците. По-късно избягалите ученици на Методий пренасят в България новата писменост (глаголица).
Политика в Европа Василий Македонец е първият император от над два века, който води активна политика за засилване на ромейската власт в Южна Италия и балканското крайбрежие на Адриатика. От базите си в Северна Африка и Сицилия, флотите на мюсюлманите имат превес в Средиземноморието и свободно нападат полу-независимите градове в Далмация (Будва, Котор, Дубровник), което ги кара да потърсят закрилата на империята. След намесата на ромейския флот в 867 г., арабската обсада на градовете е вдигната и те са обединени в новата Далматинска тема.
Нуждаейки се от съюзници срещу арабите, Василий I се сближава с германския император и римския папа. В съгласие с това през 867 г. е възстановен на престола патриарх Игнатий, привърженик на помирението с Рим. В 870 г. ромеите губят остров Малта, но в Южна Италия съюзът със западните сили дава резултат – в 876 г. със съдействието на германския император е възвърнат Бари, а през 880 г. са отвоювани Таранто и областта Калабрия. На остров Сицилия от близо 4 десетилетия ромейската армия неотклонно губи позиции срещу Сицилианския емират на Аглабидите. Когато Василий идва на трона здраво укрепената Сиракуза е единствената крепост там, която империята все още удържа, до 878 г., когато пада след многобройни обсади.
Политика в Мала Азия През царуването си, Василий I има огромни проблеми с павликяните по поречието на Горен Ефрат. Съюзени със сирийските мюсюлмански емири те правят набези във вътрешността на Анатолия и ограбват Ефес. През 872 г. имперските армии разбиват павликяните и превземат главната им крепост Тефрике. Сложен е край на независимата павликянска държава. Походът продължава към областите на Горен Ефрат, овладян е град Самосата. Главната цел – превземането на Мелитена (Малатия) – не е постигната, но въпреки променливия успех източната граница на империята остава дълготрайно стабилизирана. Поредният опит за възвръщане на остров Кипър от арабските пирати е успешен, но ромеите го задържат само за седем години.
Отслабването на абасидската военна сила спомага за възраждането на Арменското царство в Кавказ, при управлението на Ашот I от династията Багратуни. През 885 г. Василий I заедно с халифа на Абасидите признават независимостта и царската титла на арменския владетел. Възходът на християнска Армения допринася в борбата на империята срещу мюсюлманите, което се допълва от факта, че ромейският (римски) управляващ елит се състои предимно от елинизирани арменци.
Последни години