Дидактиката (или още дидактическият метод) се употребява за думите: уча, обучавам, преподавам, учителствам; знанията (науката за преподаването, обучаването, учителстването) и е учебен метод, който следва последователен научен подход или образователен стил с цел подобряване на учебния процес и осмисляне на същността на изучавания учебен материал.
Дидактичният метод за учебна инструкция (указание, инструктаж, инструкции, обучение, обучаване) често е контрастиран с диалектичния и сократичния метод (сократичния диалог); терминът също така може да бъде използван за означаване на определен дидактичен метод, например конструктивна дидактика.
Дидактиката е теорията на/за преподаването (обучението) и, в по-широк смисъл, теорията и практическото приложение на преподаването и ученето.
За разлика (оразличаване, демаркация) от „матетиката“ (Mathetics) (науката на/за ученето), дидактиката обозначава само науката за преподаването (обучаването, ученето (в смисъл на преподаването), учителстването).
Дидактиката може да бъде контрастирана с отвореното учене (Open learning), при което хората могат да учат самостоятелно, по неструктуриран маниер, по теми, които ги интересуват (са им интересни).
Етимология и дефиниции Общо определение Дидактиката е науката за преподаване и обучение, част от педагогиката. Дидактиката включва както теоретични разбирания (модели, концепции) за това какво трябва да бъде по-доброто образование (преподаване и обучение), така и базирани на последните практически методи (методология), които се използват в образователно-възпитателната практика, т.е. в процеса на преподаване и обучение в различните етапи на образованието (предучилищно, училищно, студентско (университетско), обучение на възрастни, социално-възпитателна и превъзпитателна дейност.
Разглеждането и употребата на кибернетичните и информационно-теоретични познания може значително да усъвършенства (да подобри) процесите на преподаване. Като цяло метаанализът посредством дидактиката допринася за системата за оценка на теоретичните и практически образователни подходи и е в състояние да разкрие сложните многопластови отношения между социално-икономическите класи и широките фактори на преподаването като елементи от цялостната образователна система в едно общество. По тази си черта дидактиката като част от педагогиката в най-голяма степен се доближава до психологията, социологията, философията на образованието/обучението и ученето, дори до политологията.
Обект на училищната дидактика Обектът на училищната дидактиката се изразява в съвкупността от преднамерено организираните, целенасочени и целесъобразни специфични цялости от формални институционализирани събития – училищното обучение и образование. Елементи на тези цялости са субектите, участващи в посочените събития, специфичните дейности (поведение) на субектите в тези събития, основата (съдържанията) или градивото за дейностите, условията (контекста) за реализация на специфичното поведение на субектите, наблюдаваните факти. Това заключение за обекта на училищната дидактика обаче е пределно обобщено и неконкретизирано, защото училищното обучение и образование са обект на философията на образованието, педагогическата психология, други направления на психологията, образователната тестология, квалитологията на образованието, мениджмънта на образованието, социологията на образованието, коучинга, невролингвистичното програмиране, когнитивните науки, поведенческите науки и пр.
Тъй като училищната дидактика е една от науките за образование, поддисциплина от тази система, то нейният предмет може да се дефинира по два различни начина. Първият е за класическото обучение лице в лице. Предмет на училищната дидактика са преподаването и ученето с техните взимоотношения в контекста (конкретните условия) на училищното обучение лице в лице, но над (извън) неговото (на обучението) предметна кокретност и многообразие. При тази дефиниция общата училищна дидактиката е наука за повтарящите се сходни елементи, черти, събития, конструкти, отношения връзки, взаимодействия и свойства предимно във формалното и институционализирано в училището обучение, но тя не е безотносителна и към другите превъплощения на обучението „лице в лице“, ако то се отнася за училищната възраст.
Ученето в училище е най-важното нещо, което правят учениците, а преподаването в различните си превъплощения е най-важното нещо, което се прави за ученето. Като наука за общото в обучението, дидактиката не винаги се държи към особеното по един и същи начин. Когато тя поема собствената си роля да показва сходното и повтарящето се, това е собствената и роля на общото, но когато показва различия в сравнения и съпоставяне на събития и конструкти, тя поема ролята на особено. Дидактиката е особена „метафизика“ (задбитиен предел) на обучението и образованието, изразен с експлицитен език (езика на науката), основан на емпирични същности (можещи да бъдат изследвани и измервани) и множественост на логически цялости за тези събития. За разлика от философията на образованието, която е форма на понятийна терапия на образованието, дидактиката не описва обучението в неговите разновидности, такива, каквито са, а се стреми да ги обясни и конструира предизвикващо чрез незамаскирани предложения и препоръки, като използва логически свързан и относително универсален, но все пак научен език.
Второ определение за училищната дидактика Второто дефиниране на училищната дидактика се отнася до некласическите и модерни форми на обучение – дистанционно обучение, кореспондентно обучение, електронно базирано обучение (обучение он лайн), компютърно базирано обучение, телеобучението. В тях преподаването или липсва (даже и като фасилитиране (facilitation) – радикален вариант), или присъства като посредник с обобщаващи, консултативни и контролни функции. В първия радикален случай дефиницията следва да бъде друга. За него дидактиката би имала за предмет ученето на ученика като функция от взаимодействието с електронни и аудиовизуални носители на информация. Във втория случай дидактиката би имала за предмет ученето на ученика като функция от взаимодействието с електронни и аудиовизуални носители на информация, но със специфични посреднически функции на учителя.
Принципи, компоненти, функции и цели на училищната дидактика Принципът ( – основание, първоначало) е обща и основна максима, фундаментално основание. Той има смисъл още на общоприето правило, отправно ръководно основно положение и начало за изпълнение на някои преднамерени дейности и поведение, провеждане на процедури, особено научни. Принципът започва да действа там, където има съмнения за валидността и универсалността на някакъв закон в дадена област или няма изведен такъв за случая. При това положение принципите вече придобиват силата на отношение, от което зависят всички други отношения между елементите на една система, затова основна тяхна функция е нормативната, което задължава изследователите да съблюдават техните изисквания. Принципите са елементи на преддейността, на самата дейност и на нейните резултати.
Принципите на училищната дидактика в крайна сметка са вероятностни, променливи, а понякога и хипотетични съгласувани утвърждения (изказвания), които се отнасят към някаква поредица от събития. Принципите са открити за съмнения (и критика), променят се от нови доказателства, но се смята, че винаги са по-надеждни от убежденията и мненията.
Основни принципи Научните принципи на училищната дидактиката с предмет обучението „лице в лице“ са: Принцип на развитието, който има два аспекта на своите изисквания: а) Смяна на парадигмите: парадигмата ( – модел) е събирателно обозначение на комплекс от нагласи, ценности, процедури, методи, начини за решаване на проблемите, принципи, изводи и обобщения в една наука, които са признати, общоприети, представителни и стават основа на дадена традиция в научната общност, но за определено време; б) Преднамерените възпитание, обучение и образование в училищната организация се обясняват и предписват в основната си функция да търсят, предизвикват и допълват човешкото формиране и развитие в определен възрастов период, а напоследък и през целия живот. Принцип на обяснението, който е основен принцип на всяка наука и налага изискването да се разкриват различните същности в различна дълбочина на определени явления и области чрез системата от използваните методи, форми и етапи на научните изследвания. Основни особености на този принцип са: а) обяснението посочва причините, контекста и последователността на някои обекти (или процес, състояние на нещата и т.н.), заедно с последиците, принципите или законите, които ги свързват с обектите; б) обяснението е логическа процедура, чрез която се разкриват съществени свойства, признаци, отношения, връзки, взаимодействия, елементи, компоненти, вътрешни структури и пр.; в) обяснението е резултативно, ако е верно, достатъчно пълно и обхватно, отчетливо, разбрано и спомага за решаване на редица задачи и проблеми.; г) обяснението е включване на знанията за определено явление или конструкт в по-широк техен контекст; Принцип на предоставяне (офериране) на различни предписания за практиката на обучението; Принцип на възхождане от идеиращата абстрактност към конкретната приложимост; Принцип на конструктивното предложение и избираемото предписание – включващо въвличане (завладяване), привличане на вниманието (спечелвам) и възбуждане (събуждане на интереса на) съзнанието на ученика (или студента); Принцип на непосредствената и косвена верификация – проверка на дадени изводи, твърдения и обобщения или чрез емпирични изследвания, или чрез установяване на теоретични логически отношения за констатиране на истинността им; Принцип на простотата (бръснач на Окам), който изисква от няколко подхода и интерпретации да се приеме този, който работи с най-малко на брой условности и допускания; Принцип на редукцията, който изисква в изследването, обяснението и изборът на предложения за практиката да се използват постиженията и на други науки, но с нужната мяра и критицизъм; Принцип на релевантност (съответност), които дава възможност някои значими обобщения и изводи в училилищната дидактика да се ползват в другите дидактики (вкл. и частни); Принцип на икономичност, който изисква от няколко конкуриращи се теории да се предпочита тази, която е валидна и надеждна и, разбира се, демаркирана (оразличена) от псевдонаучните построения по конкретни признаци – напр. липса на обяснения чрез закономерности и замяната им предимно с наратив или изкуствено построени и сглобени сценарии, робуване на митове, непроверени факти, девиантност по/от доказани принципи и пр; Принцип на джастификацията/джъстификацията (, т.е. оправданото знание), който налага изискването представените знания в системата на дадена наука да не са продукт на непроверени догадки, „откровения“, „видения“, неоправдани аналогии и пр.; Принцип на хабитуса, който налага приемането за реални и действителни възможностите, които имат възпитанието, обучението и образованието за допълване на образуването и развитието на човека; да не се надценяват, но и да не се отричат тези възможности; Принцип на фалибализма ( – подложено на грешки, грешащо, който може да греши, склонен да греши), който налага виждането, че човешкото познание (вкл. и дидактическото) не е безгрешно.
Основни компоненти на дидактиката На въпроса каква е съвкупността от компоненти в структурата на дидактиката има различни отговори. В един от често срещаните отговори (предложения) те са: Предикативна дидактика – система от изказвания за нейния обект предмет, принципи, структура, функции и цели; Тезаурус () на дидактиката – конструкти на дидактиката: терминологичен, понятиен и категориален корпус; Номотетична дидактика – закономерности и принципи на обучението; Телеономична дидактика – конкретни цели на обучението; Обектна или субстанциална (за учебните съдържания) дидактика (онтодидактика); Субектна дидактика – преподаване и учене в обучението); Субектно-обектна дидактика – процес на обучение;