Романските езици, подгрупа на италийските езици, произлизат от местните диалекти на латинския език, говорени в различните провинции на Римската империя. Смята се, че ранните романски езици се развиват на базата на простонародния латински и окончателно се оформят в отделни езици около девети век.
Историческо развитие Разговорният латински се развива по различен начин в различните провинции на Римската империя и по този начин дава начало на модерния френски, италиански, испански, португалски, румънски, каталонски и реторомански. Въпреки че официалният език във всички тези области е бил латинският, простонародният латински е езикът, говорен от народа, до момента, в който местните диалекти се отделят толкова силно от латинския, че се превръщат в самостоятелни книжовни езици.
Звукови промени Гласни звуци Гласните звуци в романските езици са по-малко на брой отколкото в сравнение с латинския. Това опростяване се забелязва първоначлно в простонародния латински, а от там преминава и в производните му езици.
За разлика от латинския език, където има десет различни гласни: дълги и късни варианти на A, E, I, O, V и три двугласни AE, OE и AV (или според някои източници четири заедно с VI), в романските езици те се свеждат до система от седем ударени гласни (шест в румънски и пет в сардински) и пет неударени гласни звука.
Много от двугласните се променят е едногласни. Съчетанието AV първоначално се запазва, но после преминавайки през [o] и [oː], се превърща в много езици в [o]. (В португалски се развива само до [ou], а окситански и румънски запазват [au]). Късите O и E, които са последица от промените, се оказват нестабилни в дъщерните езици и имат склонност към дифтонгизиране. Класическата дума focus (във винителен падеж focum), „огнище“, става протороманската дума за „огън“, заменяйки ignis, но нейното късото „O“ в по-голямата част от дъщерните езици се превръща в двугласна:
Френски: feu (днес вече не е двугласна, а ) Италиански: fuoco Испански: fuego
Във френски и италиански тези промени настъпват само в отворените срички, за разлика от испанския, където дифтонгизация настъпва при всички положения. Това води до проста система, състояща се от пет гласни и в ударените и в неударените срички. В португалски не настъпва изобщо никаква дифтонгизация (fogo ['fogu]), а в румънски има такава на краткото E (fier от латински ferrum), но не и на краткото O (foc). Португалският всъщност избягва нестабилността на някои от своите гласни, като запазва до известна степен разликата между дълги и къси гласни в системата си от отворени и затворени срички. Дългите латински e и o в повечето случаи стават затворени гласни (пишат се ê и ô, когато са под ударение), а съответстващите кратки стават отворени гласни (пишат се é и ó, когато са под ударение). Тяхното произношение е същото, каквото е посочено в таблицата от дясно в графата за простонароден латински. Получила се е все пак известна нестабилност, особено при неудареното o, което се променя в [u], и при неудареното e, което се променя в [i] или [ə].
Съгласни звуци Палатализацията на латинските звуци /k/, /t/, и често на /g/, е почти всеобхватна в романските езици с изключение на далматинския и някои диалекти на сардинския език. Така латинската дума caelum („небе“), произнасяща се /kaelu(m)/ с първи звук /k/, става френската ciel, /sjɛl/, каталонската cel, /sɛl/, испанската cielo, /θiɛlo/ и португалската céu, /'sɛu/, всички започващи със /s/.
Характерно за западните романски езици е и появата на епентетична гласна, която се поставя в началото на всяка дума, започваща със s и следвана от друга съгласна. По този начин латинската дума spatha („меч“) се превръща в португалската и испанската espada, каталонската espasa, френската épée. Източните романски езици също спазват правилата за благозвучие, но епентезата се появява в предшестващия думата определителен член, когато има нужда. Така в италианския се е запазила думата от женски род spada като la spada, но думата от мъжки род spaghetto се променя от il spaghetto в lo spaghetto.
Лексикални замествания Много от думите от класическия латински биват заместени с други с подобно или близко значение. Най-често в разговорния език от множеството класически думи, отнасящи се за дадено понятие, остава в употреба само една, която най-често е и най-непретенциозната. Така например от класическата дума equus, кон, е заменена от caballus, „кранта“ (но отбележете, че румънската iapă, сардинската èbba, испанската yegua, и португалската égua, които означават „кобила“, произлизат от класическата equa). Класическата дума aequor, „море“, отстъпва на mare във всички езици. Някои от тези думи впоследствие изчезват в романските езици и после отново са заети директно от самия латински.
Промените в лексиката засягат дори основните граматически частици в латинския. Има толкова много, които са изчезнали безследно в дъщерните езици, като например an, at, autem, donec, enim, ergo, etiam, haud, igitur, ita, nam, postquam, quidem, quin, quod, quoque, sed, utrum, и vel.
От друга страна, тъй като простонародният и класическият латински през голяма част от историята си не са отделни езици, а единият е бил диалектен вариант на другия, някои романски езици запазват латински думи, които в повечето други езици са изчезнали. Например италианската ogni („всеки“) е съхранила латинската omnes. Други езици използват родствени думи на totus (във винителен падеж totum) за същото значение, например tutto на италиански, tudo на португалски, todo на испански, tot на каталонски, tout на френски и tot на румънски.
Често думи, които впоследствие отново са заети от престижния класически латински, могат да се намерят заедно с еволюиралите форми на същата дума. Липсата на закономерните фонетични промени, които е претърпяла другата дума от същия етимологически произход, е белег, че дадена дума е заемка от класическия латински. В испанския например простонародно латинската fungus (във винителен падеж fungum), „гъба, плесен“, станала hongo, с промяна от F в H, която е обичайна за испанския (сравнете filius > испански hijo, „син“, или facere > испански hacer, „правя“). Но hongo споделя едно семамтично гнездо с fungo, която чрез своята липса на очакваното звуково изменение доказва, че е била заета наново от латинския. Промяната F → H не се случила в италианския и португалския. В тези езици fungus се превърнала съответно във fungo и fongo.
Понякога дума от класическия се запазва заедно с дума от простонародния латински. В простонародния латински класическата дума caput, „глава“, отстъпва място на testa (първоначално означаваща „тенджера“, широко разпространена метафора из цяла Западна Европа – сравнете английската cup с немската Kopf) в някои западни романски езици, включително френски и италиански. Но италиански, френски и каталонски са съхранили латинската дума под формите capo, chef и cap, които имат много метафорични значения на „глава“, включително и „шеф“. В румънския латинският вариант се е запазил с първоначалното си значение в думата cap, заедно с ţeastă, и двете означаващи „глава“ в анатомичния смисъл на термина. В испански и португалски има cabeza/cabeça, произлизащи от capetia, видоизменена форма на caput, но testa се е запазила в португалския в думата за „чело“. Общо погледнато това показва често тенденция, наблюдавана при много обстоятелства – периферните диалекти имат склонността да са по-консервативни от централните диалекти.
Граматически изменения Загуба на падежните форми Звуковите промени, които настъпват в простонародния латински, затрудняват запазването на падежната система на имената на класическия и накрая обричат на гибел латинските склонения.
Отпадането на падежите става постепенно. Старофренският все още поддържа различие между именителен и косвен падеж (наречено cas-sujet/cas-régime), което, в зависимост от диалекта, изчезва или през дванайсетти, или през тринайсети век. В староокситански също имало подобна разлика, както и в много от рето-романските езици само допреди няколко столетия. Румънският все още пази отделен родителен/дателен падеж заедно със следи от звателен падеж.
Оразличаването между единствено и множествено число се отбелязва по два начина в романските езици. На север и запад от линията Ла Специя-Римини, която преминава през северна Италия, единствено число се разграничава от множествено обикновено чрез добавяне на окончание -s, което присъства в старите форми за винителен падеж, множествено число на съществителните от мъжки и женски род от всички склонения. На юг и изток от линията отличаването се е осъществява чрез изменения на крайната гласна, както е сега в съвременния стандартен италиански и румънски. Този начин запазва и обобщава окончанията на съществителните от първото и второто склонение в именителен падеж, множествено число.
Поява на определителни и неопределителни членове Трудно е да се определи моментът, в който възниква определителният член, несъществуващ в латинския, но пръсъстващ под някаква форма във всички романски езици. Това е така, защото разговорната реч, в която членът се появява, рядко се изписва. Това се променя, когато дъщерните езици вече са се раздалечили значително един от друг, но тогава вече член има – повечето текстове на ранен романски, които са стигнали до нас, представят членовете напълно развити.
Определителните членове са бивши показателни местоимения или прилагателни. Сравнете съдбата на латинските показателни прилагателни ille, illa, (illud) в романските езици: на френски се преврънали в le и la, на каталонски и испански – в el и la и на италиански – в il и la. Португалските o и a произлизат от същия източник. Сардинският в това отношение е тръгнал по свой собствен път на развитие, образувайки определителните си членове от ipsu(m), ipsa (su, sa). Някои каталонски и окситански диалекти имат членове от същия източник ipsu(m), ipsa, но в днешно време тези форми съществуват само на Балеарските острови и много остатъчно в Коста Брава. Докато мнозинството от романските езици поставят определителния член пред съществителното, румънският, подобно на български и албански, го поставя след него, например lupul („вълкът“) и omul („мъжът“ – от lupum illum у homo illum).
Заключение за отслабването на показателните местоимения може да се направи и от факта, че по това време законови и подобни текстове са гъмжели от изрази като prædictus, supradictus и прочее (всички по същество означаващи „гореспоменат“), които изглежда не означават нещо повече от „този“ или „онзи“. Григорий от Тур пише: Erat autem... beatissimus Anianus in supradicta ciuitate episcopus („Благословеният Анианус беше епископ в онзи град“). Първоначалните латински показателни прилагателни вече не се възприемат като достатъчно силно определящи. Възстановените форми от по-неофициалната реч навеждат на мисълта, че наследените от латинския прилагателни се усилват чрез съвместната им употреба с ecce (по произход междуметие: „погледни!“) или с eccu от класическия израз eccum („погледни го!“). Това е произходът на старофренските cil (ecce ille), cist (ecce iste) и ici (ecce hic); на испанското aquel и португалското aquele (eccu ille); на италианските questo (eccu istum), quello (eccu illum) и на отпадащото от употреба codesto (eccu tibi istum); на португалските acá/cá, (eccu hac), acolá (eccu illac) и aquém (eccu inde); и на много други форми.
unus, una (един) изпълнява службата на неопределителен член във всички дъщерни езици. Това е заложено още в класическия латински. Цицерон пише: cum uno gladiatore nequissimo („с един доста неморален гладиатор“). Това подсказва, че до първи век след Христа unus вече започва да измества quidam в значението на „някой“ или „известен“.
Загуба на среден род Под влияние на звуковите промени настъпъли в разговорния латински трите граматични рода на класически латински са изместени от двуродова система в романските езици (макар и с някои изключения, виж по-долу).