Диктатурата () е автократична форма на управление, при която властта е концентрирана в една личност (диктатор) или ограничена група от хора (партия, хунта, семейство и други). За разлика от абсолютната монархия диктатурата не легитимира съществуването си чрез позоваване на историческа традиция или с религиозни аргументи, а най-често с нуждата от преодоляване на някаква извънредна заплаха или от излизане от временна криза.
Тъй като диктатурите обикновено не търсят широко обществено съгласие, те често разчитат на насилие и ограничаване на човешките права за запазване на властта си. В повечето случаи това е свързано с премахване на независимостта на съдилищата, въвеждане на цензура върху средствата за масова информация, ограничаване на дейността на независимите от правителството организации. Крайните форми на диктатура, стремяща се да контролира цялостно обществения и дори личния живот, се нарича тоталитаризъм.
Определения Най-общият термин е деспотизъм – форма на управление, в която един субект управлява с абсолютна власт. Този субект може да бъде отделна личност както е при автокрацията, или да е бъде група,Encyclopædia Britannica както е при олигархията.
Деспотизмът може да бъде под формата на тирания (господство чрез заплаха от наказание и насилие), абсолютизъм, или диктатура (форма на управление, в която владетелят е абсолютен диктатор, неограничен от конституция, закони или опозиция).WordNet Search – 3.0 Диктатурата се определя от речника Мириам Уебстърwww.merriam-webster.com като „форма на управление, в която абсолютната власт е съсредоточена в диктатор или малка клика“ или като „правителствена организация или група, в която е концентрирана абсолютна власт“. Демокрацията, която често се сравнява с концепцията за диктатура, се определя от повечето хора като форма на управление, в която тези, които управляват, се избират чрез избори.
Диктатурата може да бъде под формата на авторитаризъм или тоталитаризъм. В авторитарните диктатури има слаба политическа мобилизация и „малка група упражнява власт в лошо дефинирани, но всъщност доста предсказуеми рамки.“Juan Linz, quoted in Natasha M. Ezrow, Erica Frantz (2011), Dictators and Dictatorships: Understanding Authoritarian Regimes and Their Leaders, Continuum International Publishing Group. p2 Тоталитарни диктатури включват „отделна партия, водена от силна личност с мощна тайна полиция и силно развита идеология.“ В тях, правителството има „пълен контрол над средствата за масова комуникация и социалните и икономическите организации.“.Ezrow and Frantz (2011:2 – 3) Хана Аренд отбелязва тоталитаризма като нова и крайна форма на диктатура, която включва „автоматизирани, изолирани индивиди“, и в която идеологията играе водеща роля за определянето на начина, по който да се организира цялото общество.Ezrow and Frantz (2011:3) Хуан Линц твърди, че разликата между авторитарния и тоталитарния режим е, че докато авторитарния се опитва да задуши и премахне политиката и политическата мобилизация (процес на деполитизация), тоталитарния се стреми да ги контролира.Ezrow and Frantz (2011:4)
История Диктатура в Древния Рим
Диктатурата като термин възниква по време на Римската република под формата на най-висшата екстраординарна магистратура. Диктаторът е висш магистрат, назначаван от консулите и одобрен от сената и куриатните комиции. Той е избиран при извънредни обстоятелства – при наличие на сериозна външна опасност или вътрешен безпорядък в Рим. Управлението му е с мандат от шест месеца или до изпълнението на поръчението на сената, което като правило е свързано с отстраняването на дадената заплаха за държавата. На свой ред, диктаторът назначава свой заместник – началникът на конницата. На диктатора се полага съпровод от 24 ликтора с фасции – символи на властта, докато в същото време на консулите се полагат по 12 ликтора.
Римският диктатор практически разполага с неограничена власт, но е отговорен пред закона и гражданите за своите действия. През последните десетилетия на Римската република диктатурата изгубва конституционния си характер.
През 82 г. пр.н.е. е избран първият пожизнен диктатор – Луций Корнелий Сула (формално – „за провеждане на законите и до привеждане на републиката в ред.“. (legibus faciendis et rei publicae constituendae causa)). През 79 г. пр.н.е. Сула обаче се отказва от пълномощията си на диктатор. През 44 г. пр.н.е., един месец преди смъртта си от заговорници, пожизнен диктатор става и Гай Юлий Цезар, дотогава няколко пъти избиран за диктатор по време на гражданската война в Рим по обичайната схема. Длъжността диктатор е отменена през същата година, скоро след убийството на Цезар.
Сула и Цезар са последните диктатори по формалната длъжност и първите диктатори на Рим в съвременния смисъл на думата. Октавиан Август и следващите императори не са назначавани на длъжността диктатор (макар че на Август е предлагана и тази длъжност, наред с много други), но фактически имат диктаторска власт. Формално Римската държава дълго време е считана за република, и съществуват всички републикански органи на властта.
Август обаче се сдобива с това, че негов приемник да стане доведеният му син – Тиберий. С времето, подобни случаи зачестяват.
Това става една от предпоставките за последвалото преобразуване на Рим в монархия. Късните римски диктатори започват да упражняват персонална и неограничена власт, взимайки в ръцете си и законодателната и изпълнителната власт.
Диктатура в Древна Гърция
Диктатурата е често срещано явление в Древна Гърция и нейните колонии. Диктаторите в тези държави се наричат „тирани“, а диктатурата – „тирания“ (τύραννος). В началото тази дума не носи негативен смисъл. Повечето тирани се опират на свободните граждани, които не са част от аристокрацията и някои от тях се прославят като меценати, справедливи управници и мъдреци (например Периандър от Коринт или Пизистрат от Атина) Но по-често са се съхранили разкази за жестокости, за подозрителни и жестоки тирани (особено известен е тиранът на Акрагант Фаларид, който сварявал хора в меден бик). Макар в началото тиранията да има отчасти позитивно влияние, най-вече слагайки край на аристократичния произвол, то по-късно тя играе основно негативна роля в живота на обществото.
Съществува популярен анекдот (негов герой отначало е Тразибул от Милет, а после и други личности) за тиранин, който на въпроса на колегата си тиранин (вариант: син) за най-добрия начин как да се задържи на власт, започва да ходи по нивата и да събаря всички класове, което стърчат над останалите, с което показва, че тиранинът трябва да се унищожава всички, които повече или по-малко изпъкват в гражданското общество.
Някои тирани се опитват да превърнат своите държави в наследствени монархии, но никой от тях не успява да установи династия. В този смисъл, показателно е предсказанието на делфийския оракул, запитан от Кипсел, който завзема властта в Коринт: „Щастлив е Кипсел, и децата му, но не и децата на неговите деца.“. В действителност, той и синът му Периандър управляват успешно, но приемника (племенник на Периандър) е убит, след което цялото имущество на семейството на тираните е конфискувано, а къщите им – съборени.
Епохата на VII—VI век пр.н.е. е известна като епоха на старшите тирани. Тогава тиранията е в разцвета си. Към края на периода, в континентална Гърция тираните изчезват (в Йония те остават поради поддръжката на Ахеменидите, а в Сицилия и Велика Гърция – поради специфичната военна обстановка). Тираните обикновено се възкачват на престола след народен преврат. Те често са популярни сред народа, поне в началото на управлението си. В епохата на развитата демокрация, V век пр.н.е., отношението към тиранията е изцяло негативно и именно тогава термина се приближава до днешното си значение. В IV век пр.н.е., се появяват младшите тирани, основно сред военачалниците.
Диктатура по време на Средновековието В Средновековието господстващата форма на управление е монархията. Дори в резултат на преврат, на престола пак се качват членове на кралското семейство или представители на знатните родове. Властта се предава по наследство, но съществуват и изключения. Много градове-комуни и търговски републики наемат за отбрана военачалници – кондотиери или князе. По време на война, кондотиерите получават големи властови пълномощия в града. След войната, опирайки се на наемната войска, набрана с парите на града, някои кондотиери задържат властта, превръщайки се в диктатори. Тази диктатура се нарича синьория. Някои синьории стават наследствени, превръщайки се в монархии. Един от най-известните диктатори, основал монархия, е Франческо Сфорца.
Съвременни диктатури
Съвременното разбиране за диктатура е близко именно до последния вид управление. Диктаторът е управляващ, който стои над закона. Неговата власт не е удържана от конституционни и законови граници и той не е отговорен пред управляваните от него граждани. Диктаторът може да е харизматичен лидер и властта му може и да се опира частично и на народно одобрение. През 20 век някои диктаторски режими намират легитимност в идеологията – например фашистките, нацистките и комунистическите диктатури. Идеите на комунистическите партии, скрити зад маската на диктатура на пролетариата, открито проповядват диктатурата като форма на управление към едно бъдещо безкласово общество.
С края на Втората световна война, в голям брой от освободените държави възникват диктаторски режими. В повечето от бившите африкански и азиатски колонии, които извоюват независимостта си в периода на деколонизация, режимите на управление постепенно се трансформират в лични диктатури. Много от тези диктатури се оказват нестабилни. Военните диктатури са често срещани в Южна Америка (например Аугусто Пиночет в Чили), както и в Африка (Мобуту Сесе Секо в Заир).
Колапсът на комунизма през 1989-1990 г. довежда до колапс и на голям брой от диктатурите в източна Европа. От друга страна, много от държавите, произлезли от разпадналия се Съветски съюз, са контролирани от авторитарни лидери, какъвто например е Сапармурад Ниязов в Туркменистан. Голяма част от тях обаче са мирно свалени от власт по време на така наречените „цветни революции“ от 2004 – 2005 г., докато други, например диктатурата в Узбекистан, са свалени насила, като са избити няколко хиляди души.
В съвременния свят твърде редки са случаите на строго индивидуална диктатура. С този термин днес се обозначават по-скоро някои форми на авторитарно управление (като военна диктатура, еднопартийна система и т.н.), отколкото деспотичното управление на един диктатор. В съвременния свят като диктатура се определя управлението на една личност или група от личности, които присвояват и монополизират властта в държавата, които прокарват законодателни промени за пожизнено упражняване на политическата власт и я упражняват без ограничения. В наше време това понятие е символ на самовластие и тирания.
Съвременни диктатори: Александър Лукашенко European Parliament resolution on Belarus „Points out that Belarus is the only European country without contractual relations with the EU due to massive human rights violations and calls on the Council to condemn the current Belarus regime as a dictatorship and President Lukashenko as a dictator;“, Фидел Кастро, Ким Чен Ир, Тан Шве, Муамар Кадафи, Робърт Мугабе, Владимир Путин.
Някои известни диктатори Адолф Хитлер – фюрер (Führer) на Германия от 1933 до 1945 година Бенито Мусолини – водач, диктатор на Италия, наричан дуче, от 1925 до 1943 година Йосиф Сталин – водач на комунистическата партия и СССР от 1922 до 1952 година Ким Ир Сен – ръководител на Северна Корея от 1948 до 1994 година