Франк Винсънт Запа () е американски музикант, композитор и автор на песни. Творчеството му се характеризира с неконформизъм, свободна импровизация, звукови експерименти, музикална виртуозност и сатиризиране на американската култура. В над тридесетгодишната си кариера композира рок, поп, джаз, джаз фюжън, оркестрални композиции и конкретна музика, като продуцира сам почти всички от над шестдесетте албума, които издава с групата си „Мадърс ъф Инвеншън“ или самостоятелно. Освен това Запа режисира пълнометражни филми и музикални видеоклипове и изработва дизайна на обложки на албуми. Смятан е за един от най-иновативните и стилистично разнопосочни музиканти на своето поколение.
Като самоук композитор и изпълнител, Запа е подложен на разнородни музикални влияния, които го насочват към създаването на музика, която понякога е трудно да се категоризира. Като младеж той придобива вкус към класическия модернизъм от XX век, афроамериканския ритъм енд блус и ду-уап музиката. В гимназията започва да пише класическа музика, като същевременно свири на барабани в ритъм енд блус групи, а по-късно преминава на електрическа китара. Дебютният му албум с „Мадърс ъф Инвеншън“ от 1966 година „Freak Out!“ съчетава песни в обикновения рокендрол формат с колективни импровизации и студийни звукови колажи. Той продължава и в бъдеще с този еклектичен и експериментален подход, независимо дали водещият стил е рок, джаз или класическа музика.
Творчеството на Запа е обединено от концептуална свързаност, която той нарича „проект/обект“, с множество музикални фрази, идеи и персонажи, появяващи се многократно в албумите му. Текстовете му отразяват неговото иконоборческо отношение към установените обществени и политически процеси, структури и движения, често хумористично, заради което е описван като „кръстник“ на комедийния рок. Той е остър критик на обичайното образование и организираната религия и изтъкнат и страстен привърженик на свободата на словото, автодидактизма, политическото участие и премахването на цензурата. За разлика от много други рок музиканти от неговото поколение, той не одобрява употребата на наркотици, макар че подкрепя тяхната декриминализация и регулация.
Запа открива и свири с таланти като: Ейдриан Бълю, Terry Bozzio, Aynsley Dunbar, Брус Фаулър, Lowell George, Jean-Luc Ponty, Ruth Underwood, Джордж Дюк, Vinnie Colaiuta, Mike Keneally и Стив Вай.
Запа има много фенове в САЩ, Великобритания, Канада, Италия, Германия, Холандия и скандинавските държави. Албумите му имат силно влияние върху други групи, а сингли като „Don't Eat The Yellow Snow“, „Dancin' Fool“ и „Valley Girl“ имат голяма популярност през 70-те и 80-те години.
Запа се жени два пъти – веднъж за Катрин (Кей) Шърман (1960 – 1964; нямат деца) и след това през 1967 г. за Аделейд Гейл Слоутман, с която остава до смъртта си. Имат четири деца: Moon Unit, Dweezil, Ahmet Emuukha Rodan и Diva Thin Muffin Pigeen.
Биография Младежки години и влияния Роден е в Балтимор, Мериленд на 21 декември 1940 г., син на Франсис Запа (роден в Сицилия от гръцко-арабски произход) и Роз-Мъри Колимор (3/4 италианска и 1/4 френска кръв). Той е най-голямото от четири деца (двама братя и една сестра). През януари 1951 г. неговото семейство се премества на западния бряг поради астмата на Франк. Настаняват се в Монтерей, Калифорния на 100 мили южно от Сан Франциско. Малко след това се местят в Помона, после в Ел Кахон, след което пак се връщат близо до Сан Франциско.
По време на ранното детство на Франк баща му работи като химик и математик при военните. Поради близостта на местоживеенето им до работното място на Франсис, той държи в дома си противогаз за всеки случай. Това повлияло на Франк и той е силно заинтересован от тайната отбранителната военна индустрия. През тийнейджърските си години Запа развива проблеми със синусите.
След това през 1955 г. той и семейството му се преместват в Ланкастър, земеделски град, разположен в пустинята Мохаве, близо до въздушната база Едуард, Лос Анджелис и планината Сан Габриел. До 15-ата си годишнина Франка сменя шест различни гимназии. Тази локация дава на Запа достъп до радиостанциите на Лос Анджелис и специално KSPC 88,7 FM в Клермонт, където той има собствено съботно шоу. Като добавка родителите му можели да си позволят записи и музикални инструменти.
Като студент Запа се отегчава и затова напуска още след първия семестър, за да прави нискобюджетни филми. През целия си живот е срещу общественото образование и прекратява обучението на децата си всеки път, когато навършат 15.
По начало Запа се интересува от звуците заради самите тях. Това довежда до интерес към модерните композитори и той е повлиян в еднаква степен от авангарда, композитори като Игор Стравински, Едгар Варезе и Антон Веберн, местни ритъм&блус групи и модерен джаз (включително бибоп).
През последната си година в гимназията не само композира за училищния оркестър, но и има свое предаване по местното радио и няколко записа. Част от записите му са включени в The Lost Episodes (1996).
Първоначално Запа свири на барабани (взимайки уроци в училище през лятото на 1953) с местни групи, но по-късно сменя барабаните с китара. Въпреки че се подвизавал като китарист и певец през по-голямата част от кариерата си, Запа винаги е бил силно заинтересован от перкусиите. В групите му барабанистите винаги правят впечатление. Песни като „The Black Page“ са известни със сложността и виртуозността си, включвайки промяна в темпото и с контраст от къси или наситени изпълнение до пълна импровизация.
През 1956 г. Запа се запознава с Дон Ван Влиът (Don Van Vliet) по-известен със сценичното си име „Captain Beefheart“. Двамата стават добри приятели, като взаимно си влияят музикално и работят заедно в края на 60-те до началото на 70-те (албумът от 1975 „Bongo Fury“). След това се отчуждават за години. Може би изявлението на Ван Влиът, публикувано в музикално списание през март 1994 г., най-добре показва отношението му към Запа: „Познавах го от 37 години и накрая връзката беше лична“.
През 1957 г. Запа получава първата си китара и бързо се превръща във високообразован и изобретателен музикант. Личи си влиянието на Джони Уотсън, Хаулин Уулф и Кларънс Браун (дори през 70-те и 80-те ще покани Уотсън да свирят заедно в няколко от албумите му). Той счита солата си за „въздушни скулптури“ и развива електричен, индивидуален и новаторски стил. Така бързо се превръща в един от най-добрите китаристи на своето време.
През 1959 г. Запа се мести в Лос Анджелис и прекарва по-голямата част от живота си тук.
60-те години Сред ранните професионални записи на Запа са две партитури за нискобюджетните филми „Най-големият грешник на света“ („The World Greatest Sinner“) от 1962 г. и „Бягай вкъщи бавно“ („Run Home Slow“) от 1963 г. През 1963 г. започва да свири професионално в околностите на Лос Анджелис и купува малкото студио Pal Recording Studio в Кукамонга (ранчо). Запа сменя името на студиото на „Studio Z“ и започва да работи там по 12 часа всеки ден.
Това продължава, докато Запа не приема да направи ергенски парти, за което ще получи $100. Той и приятелката му правят шеговит, „фалшив“ еротичен запис. Клиентът се оказва от Отряда за борба с порока и Запа е затворен за десет дни за разпространение на порнография. Краткият му престой в затвора оставя трайна следа в съзнанието на музиканта и е ключово събитие за формиране на антиавторитарните му възгледи.
След кратка кариера като текстописец (елегичната му „Спомени от Ел Монте“ („Memories from El Monte“) е записана от The Penguins) през 1964 г. Запа се присъединява към местната R&B група The Soul Giants, като китарист. Скоро става водеща фигура в групата и я преименува на The Mothers. Постепенно те привличат вниманието на разрастващата се ъндърграунд публика и през 1965 г. са забелязани от продуцента Том Уилсън, преди това работил с Боб Дилън и Саймън и Гарфънкъл. Освен това Уилсън е един от малкото афроамериканци, работещи за голяма звукозаписна компания. The Mothers подписват договор с Уилсън и Verve (Verve си изграждат стабилна репутация благодарение на джазовите си записи от 40-те и 50-те години). Тъй като компанията се опитва да разнообрази издаваната от нея музика, се опитва да привлече повече поп, рок и експериментални групи. Затова Запа отново сменя името на групата, този път на The Mothers of Invention (Mother било съкратено от motherfucker, което значи и умел, техничен музикант). По това време Запа се запознава и пее с мениджъра Хърб Коен.
През 1966 г. групата записва дебютния си албум Freak Out!. Той представлява смесица от R&B, doo-wop и експериментални звукови колажи, които трябвало да привлекат вниманието на „лудата“ младеж в Лос Анджелис. Това е и един от първите концептуални албуми, освен това е вторият дългосвирещ запис на рок музика излизал на пазара, което прави Запа новият глас на рок музиката. Уилсън продуцира и последвалия Absolutely Free, но за третия албум, Запа поема продуцирането, а Уилсън е изпълнителен продуцент. Оттук насетне Запа продуцира всичките албуми на The Mothers of Invention, както и соловите си проекти. Дори при записването на първите два албума Запа взима решенията по въпросите, свързани с музиката. По това време Уилсън и Запа работят заедно с The Animals по парчето „All Night Long“ от албума Animalism.
Ранните представления на The Mothers of Invention са легендарни. През 1967 г. в Гарик, Ню Йорк Запа качва на сцената няколко морски пехотинци от публиката и им казва да разкъсат на парчета няколко бебета играчки, като си представят, че това са азиатци.
Вторият и третият албум на групата са крайъгълен камък в продуцирането и връхна точка в „cut-up“ редактиращите техники. В „Absolutely Free“ Запа продължава да пее за лицемерието и конформизма в американското общество. „We're Only in it for the Money“ (1968) е считан за най-добрата работа на групата през втората половина на 60-те. Той безмилостно осмива хипитата и „силата на цветята“. Обложката е пародия на тази на Бийтълс от „Sgt Pepper's Lonely Hearts Club Band“.
През 1968 г. излиза „Lumpy Gravy“ – солов проект на Франк Запа, издаден под името Френсис Винсент Запа. Това е ново ниво в продуцирането за Запа. Според него работата върху този албум му е отнела девет месеца. В него са смесени множество музикални стилове и оркестрално групиране. Следващият му албум се казва „Cruising with Ruben & the Jets“ (1968) и се причислява към doo-wop.
В края на 60-те Запа продължава да се развива като артист. Доказателство за това е двойният „Uncle Meat“ (1969). Впоследствие Запа развива композиционен подход (той го нарича „концептуална непрекъснатост“), който включва почти всички музикални жанрове. Песните му са комбинация от осмиващи текстове, поп мелодия и виртозни инструментали с необикновена сила, където дългите джаз модулационни импровизации са балансирани с плътни, на пръв поглед хаотични звукови колажи. Те (колажите) представляват поредица от миксирана музика, звукови ефекти и говор. Концептуалната непрекъснатост може да се види в цялото творчество на Запа.
Запа става известен и с цитирането на фрази, които са му повлияли или са го разсмели. Една от най-често цитираните е от популярното през 60-те парче „Louie Louie“, която може да се види под различни форми в доста от парчетата му.
В края на 60-те Запа започва да записва концертите си. Така до 1988 г. вече има внушителен архив. В края на 80-те някои от тези записи са включени в 12-дисковия сет „You Can't Do That on Stage Anymore“. Заради настойчивостта си за прецизно времетраене на концертите, от 70-те Запа включва части от изпълненията си на живо в студийните записи. По-късно той ще започне да комбинира записи от различни композиции в нови парчета, независимо какво е темпото или източникът. Той нарича този процес ксенохрония (извънземно време).