Жак Ели Дерида (Jane Hiddleston, Poststructuralism and Postcoloniality: The Anxiety of Theory, Liverpool University Press, 2010, p. 73) е френски философ.
Той е смятан за най-известния философ на ХХ век.Derrida's Elsewhere (1999), документален филм, IMBD Роденият в Алжир френски философ, писател,Дерида свободно експериментира с философската форма на текста като публикува диалогичната новела Envois и интелектуалното есе Glas. Виж в Marian Hobson, Jacques Derrida: Opening Lines, 1998 литературен, културен и политически теоретик има огромно влияние върху философията и литературната критика, но и интелектуалната сфера като цяло, и става особено известен като създател на критическия подход или методология във философията, наречен деконструкция.Jacques Derrida. Лекции, Станфордски университет Изключително продуктивен, неговите многотомни публикации и конкретно идеята му за деконструкцията имат дълбоко влияние, предимно през последната четвърт на 20 век, върху европейската континентална философия, литературна теория, хуманитарните специалности и различни сфери на изкуството, включително архитектура, история и право.As a writer Derrida is both productive and difficult. (p.xi). Marian Hobson, Jacques Derrida: Opening Lines, 1998 Дерида обикновено е смятан за труден за четене автор, неговите изследвания често са по границите на философията и се отнасят и до политиката, поетиката, въпросите на пола, психоанализата, статута на университета и етиката. Дерида е също така свързан с постструктурализма и постмодернизма, въпреки че никога не е използвал последния термин, за да определи себе си и своята работа.
Жак Дерида посещава България през 2001 година и е удостоен с Доктор хонорис кауза на философските науки от Софийския университет.Философът Жак Дерида бе удостоен с почетната титла Доктор хонорис кауза от СУ „Св. Климент Охридски“, mediapool.bg, 26 април 2005 г. Тогава той присъства на международна конференция, посветена на него и организирана в София, чиято тематика е определена в областта на политиката – „Чудовищният дискурс. Балканите и Европа – деконструкция на политиката“.Цялата власт на деконструкцията (Конференцията, посветена на Жак Дерида в София, през погледа на критичен германски автор) , в. Литературен форум, декември 2001
Биография Жак Дерида е роден на 15 юли 1930 г. в кв. Ел-Биар на гр. Алжир, който е столица на Алжир (по-онова време колония на Франция), и е третото от пет деца на еврейско семейство с френско гражданство. Своето детство Дерида прекарва в Ел-Биар. През 1942 година, на първия учебен ден е върнат вкъщи от лицея, в който учи, тъй като алжирските административни власти прилагат тогава антисемитски квоти, наложени от правителството на Виши. По-късно, когато е записан в еврейски лицей, формиран от преместени учители и ученици, Дерида тайно бяга от училище в продължение на цяла една година, тъй като не се чувства добре социализиран в новата среда. Започва да мисли сериозно за занимания с философия около 1948 и 1949 г. Записва се в подготвителния клас на лицея Луи-льо-Гранд в Париж и е приет в Екол Нормал Сюпериор за учебната 1951 – 52 година.
Още през първия ден от следването си в Екол Нормал Дерида среща Луи Алтюсер, с когото стават приятели. Сближава се и с Мишел Фуко, чиито лекции посещава. След като посещава хусерловия архив в Льовен, Белгия, той завършва философската си степен, като защитава дисертация за генезиса при Хусерл. Дерида получава стипендия да учи в Харвардския университет и през юни 1957 г. се жени за Маргарит Окутюриер в Бостън.
След обявяването на алжирската независимост през 1960-те години заедно с много други пие ноар (унизително название, използвано от французите по отношение на хората от френско-местен произход по времето на колониализма), семейството окончателно се премества във Франция. В резултат на това проблемът за идентичността става основен в мисленето на Дерида.
След края на алжирската война Дерида започва дълга, макар и амбивалентна, „задявка“ с кръга Тел Кел, група литературни и философски теоретици, начело с Филип Солерс. По същото време преподава философия в Сорбоната и от 1964 до 1984 в Екол Нормал Сюпериор. Неговата жена Маргарит ражда първото им дете Пиер през 1963 г. С представянето си на лекция в университета „Джонс Хопкинс“, озаглавена „Структура, знак и игра в дискурсът на хуманитарните науки“ (по-късно публикувана в книгата „Писмеността и различието“), той вече придобива световна известност. Вторият му син се ражда през 1967 г. Същата година Дерида публикува първата от трите книги „Писмеността и различието“ (L’Écriture et la différence), „Гласът и феноменът“ (La Voix et la phénomène), „За граматологията“ (De la grammatologie), която ще му донесе истинска известност и име.
На конференция в университета „Джонс Хопкинс“ Дерида среща за първи път Пол де Ман, белгийски литературен теоретик, чиято работа ще бъде тясно свързана с неговата през 70-те и 80-те години на 20 век. В началото на 1970-те години Дерида прекарва известно време в САЩ, където изнася лекции в Йейл и Калифорнийски университет в Ървайн.
Умира на 8 октомври 2004 г.
Същност на деконструкцията Кой би могъл да каже какво деконструкцията е? Виж отговор на въпроса „Какво е деконструкция?“ на Жак Дерида в секцията външни препратки.
Най-често деконструкцията днес се приема просто като синоним на анализ, а собствено Дерида говори за деконструкцията като „изпитание на невъзможното“. Като цяло Дерида отказва да обобщи и дефинира какво е деконструкция, като оставя у аудиторията усещане за енигматичност. Например в някои случаи Дерида говори за деконструкцията като за „справедливост“, а в други като за „любов“.
Всъщност цялата логика на субект и предикат е подложена под съмнение. Това, което Дерида се опитва да направи в множество си съчинения, е да провокира западната традиция на мислене за основните нейни конструкти, пропозиции или, както деконструкцията обича да казва, „да ги подкопае“. Това запитване към западната философската традиция се гради на един „пост-метафизичен усет“ за липсата на идентичност, за тъждественост на „е“-то (тоест нещата такива каквито са, закон за идентичността и същността. Ние бихме могли да се запитаме „как тогава например един деконструктивист би могъл да определи например какво деконструкцията Е? Твърде интересният отговор на деконтруктивистите на този въпрос е, че „деконструкцията все пак си служи с досегашните принципи на мислене“ и вероятно би търсила отговор на въпроса поради тази причина), и наличието на различие, и съмнението относно възможността за Е.
Все пак не само изхождайки от името на деконструкцията, но и от думите на Дерида, можем да кажем, че деконструкцията е опозиция на властващия през 50-те и 60-те години на 20 век в Европа структурализъм. Аналогични в това отношение са и постструктурализмът и постмодернизмът. Самият Дерида казва: „Деконструкцията беше също така заемане на позиция спрямо структурализма“. Ако не нещо друго, то деконструкцията Е всичко това, което структурализмът НЕ Е. И в същото време не е, това което структурализма е.
(…) цялата история на концепта за структура, за която говорим преди нейния разрив, трябва да бъде видяна като поредица от субституции (замествания) на център с център, като една навързана верига от детерминирания на центъра. Последователно и по сходен начин центърът получава различни форми и имена. Историята на метафизиката като история на Запада е история на тези метафори и метонимии. Нейната матрица (…) е детерминацията на съществуващото като присъствие във всички значения на тази дума. Може да се покаже, че всички имена, свързани с фундаменти, принципи или с центъра са винаги означавали неизменното присъствие – eidos, archē, telos, energeia, ousia (същност, съществуване, субстанция, субект) alētheia*, трансценденталност, съзнание, Бог, човек и така нататък.“ Дерида, „Структура, знак и игра“ в „Писмеността и различието“, стр. 353 (посочената страница е от английския превод на книгата) alētheia – истинност, божествена истина в християнството, използва се от Хайдегер, който в „Битие и време“ се опитва да се докосне до някакво предсократическо разбиране за истината.
Деконструкцията най-общо оспорва всички от основните положения на структурализма:
структурата, нейните граници, център и т.н. означаващо, означаемо, връзките между тях език, реч; мислене, език; език и писменост метафизика на същността и присъствието (впрочем и изобщо метафизиката /според Дерида метафизиката е „предразсъдък“/) власт (доминация) на лингвистиката като наука за езиковите знаци, а оттук в някакъв смисъл и на семиотиката (постулатите за означаващо и означаемо са и нейни).
Език, реч, писменост
'Другото голямо твърдение или оспорване, произлизащо от работата на Дерида, е свързано с понятията език, реч, писменост. Сосюр твърди, че писмеността е вторична, речта – първична (т.е. тя съдържа същността на езика). Книгата на Дерида „За граматологията“ е широк опит да се осмее, оспори и абсурдизира това (аксиоматично за лингвистиката) твърдение. Донякъде идеите на Дерида са оправдани, тъй като писмеността днес е твърде широко навлязла в употреба в сравнение с преди и на нея вече едва ли може да се гледа до такава степен като на нещо вторично. По-нататъшните лингвистични наблюдения в книгата са основани върху френската писменост (без големи сравнения и съпоставка с други такива) и в крайна сметка имат по-скоро характер на догадки. Все пак Дерида проявява завидна интуиция по отношение на езика, по отношение на навлизането на писмеността в немислима дотогава честота и степен на употреба за общуване в ежедневието – с неща, които са твърде обичайни за нас днес – чат, форуми и прочее инварианти на писмено общуване.
Условности на знанието
Ако нашият лекар започне да превъзнася естетическите стойности на обрива по кожата ни, вместо да предложи подходяща диагноза, вероятно ще почувстваме, че той му придава неправилно „значение“. Но това не означава, че неговият „прочит“ на обрива е неверен или че интерпретацията на фактите е неправилна. Той чисто и просто би бил неуместен. Критерии от сферата на изкуството са прехвърлени в сферата на медицината. С други думи, нашият лекар излиза далеч от очертанията на медицинския дискурс. Значението винаги има свое място. Това е пример как, както смята Дерида, областите на знанието слагат нужната граница на онова, което би било валидно да се каже. Според Дерида определени дисциплини представят значението и истината като очевидни.
Всъщност това, което се приема за смисъл и истина, е ограничено от понятието за дисциплината, която го изучава. Един от проектите на Дерида има за цел да покаже, че всички значения и истини никога не са абсолютни или независими от времето, а винаги са рамкирани от специфични социални и исторически условия на знанието. Така че, когато докторът най-после излезе с предложение за диагнозата, той всъщност разиграва условни и общоприети идеи на онова, което се счита за болест, на това как симптомите се свързват със заболяването, каква е ролята на докторите като такива и какво съставлява самата медицина. Нищо от това не е извън историята и културата. По този начин онова, което лекарите биха предписали като лекарство, зависи от настоящото ниво на знание, което е винаги предмет на промени (днешното лекарство може да се превърне в утрешна отрова).
Разбира се, нищо от тези идеи не намира място в разговора с нашия лекар. Нашето единствено желание е да си вземем рецептата и да се приберем у дома. Консултацията с личния лекар чисто и просто изглежда като най-нормалното нещо на света и нито ние, нито лекарят бихме сметнали за необходимо да коментираме медицината като социална конструкция. Полето на медицината само по себе си изисква определени исторически разбирания за болестите, симптомите и лекарствата. Зависи също и от западните идеи за научната рационалност и обективност. Например западната медицина представя себе си като наука и като нещо фундаментално противоположно на магията.