Софийско-пловдивска епархия Dioecesis Sophiae et Philippopolis Основни данни Население: 4 825 922 (2005) Площ: 62 414 км² Паство: 34 000 Паство %: 0, 7% Патрон Св. Лудвиг Катедрала „Св. Людвиг“ Конкатедрала „Св. Йосиф“ Монаси 23 Монахини 19 Енории 14 Брой църкви: 21 Интернет сайт: Администрация Епископ: епископ Румен Станев Генерален викарий: ... История Основаване: 1601 г. Основател: Папа Климент VIII Софийско-пловдивската епархия () е диоцезна административна единица на Римокатолическата църква в България, обхващаща цяла Южна България и всички вярващи католици от римски латински обред, живеещи на територията ѝ. Софийско-пловдивският епископ има 2 седалища в двата града – Пловдив и София, като най-често пребивава при пловдивската катедрала. От 2020 г. към епархията е създадена позиция помощник епископ с постоянно седалище в София.
На север граничи с Никополската епархия, на запад – с Белградската архиепархия в Сърбия и със Скопска епархия, на юг – със Солунския апостолически викариат в Гърция и с Истанбулския апостолически викариат в Турция.
На територията ѝ се намира националното светилище на католиците – „Дева Мария Лурдска“ в Пловдив. Епархийното светилище е „Свети Роко“ в квартал Коматево в Пловдив.
География Площта на Софийско-пловдивската епархия е 62 414 км2. Обхваща административните области: Благоевград, Бургас, Кърджали, Кюстендил, Пазарджик, Перник, Пловдив, Сливен, Смолян, Област София-град, област София, Стара Загора, Хасково, Ямбол.
На нейната територия живеят 4 825 922 души, от които католици са 34 000 или около 1%. В Софийско-пловдивската епархия живее преобладаващата част от католическото население в България, в някои общини (например Раковски, където са 56,4%) католицизмът е преобладаващото вероизповедание.
История Софийско-пловдивската епархия съществува от началото на XVII век.
История на църковно-административната ѝ структура Като църковно-административна структура Софийско-пловдивската епархия води началото си от 1601 г., когато се създава Софийската епископия от папа Климент VIII, поверена на босненския францисканец Петър Солинат. Той избира манастира и църквата „Света Богородица“ в Чипровци за свое седалище. По времето на неговия приемник Петър Богдан, когато диоцезът е въздигнат в архиепископия от папа Инокентий X през 1647 г., южнобългарските павликяни окончателно са приобщени към Католическата църква. Макар и да не вземат участие в Чипровското въстание, те също търпят неговите последици.
Поради затруднените условия за мисионерска дейност през 1699 г. Софийската архиепископия е превърната в епископия от папа Инокентий XII, чиито титуляри или наместници са със седалище в Пловдив. През 1756 г. епископ Бенедикт Цуцари се отказва от архиерейската длъжност и през 1758 г. папа Климент XIII превръща Софийско-Пловдивската епархия в апостолически викариат.
Изложена на преследванията на официалните османски власти след Чипровското въстание, францисканската мисия постепенно губела силата си. Нейният самостоятелен статут бил удържан чак докъм края на ХVIII век. През 1836 г. Конгрегацията за пропаганда на вярата в Рим поверява диоцеза на ордена на редемптористите, известни още и като лигуористи. Мисионерите редемптористи са чехи, но въпреки своя славянски произход не успяват да се сработят с местното католическо население и да се приспособят към условията на Османската империя. През 1840 г. те са отзовани и на тяхно място са изпратени капуцините.
През 1979 г. папа Йоан Павел II реорганизира Католическата църква в България и основава Софийско-Пловдивска епархия на мястото на викариата.
Епархията управлявана от францисканци През 1601 г. пребиваващият от преди като мисионер в българските земи, а после и като апостолически визитатор Петър Солинат по искане на католиците от Чипровци бил ръкоположен за софийски епископ. Този човек станал действителния основател на съвременната Католическата църква в България. За 25-годишната си дейност той очертал стратегическите направления за установяването на вярата и посочил средствата за осъществяване на набелязаните цели, следвани и от неговите приемници.Иван Еленков, Католическата църква в България и общностните идентичности на принадлежащите към нея верни през ХIХ и първата половина на ХХ век
Българска францисканска кустодия В административните промени от началото на XVII столетие и като пряко следствие от ревностната дейност на българите важно било отделянето на францисканската мисия в България от босненската мисия. Това става през 1624 г. при втория софийски епископ Илия Маринов, родом от Чипровци. Тогава епископското седалище станало център на обособена отделна францисканска териториално-административна единица – Българска кустодия (Custodia Bulgara), включваща територии от България, Влашко и част от Унгария и властта му се разпростряла над по-широко пространство, надхвърлящо пределите на епархията.
Преструктуриране на Католическата църква по българските земи в средата на XVII век През 1642 г. успехите и изключителният престиж на софийски епископ Петър Богдан довели до въздигането епархията в архиепископия, а него до архиепископски сан. По време на архиерейството му, по негова инициатива през 40-те години на века били предприети важни административни преобразувания в структурата на Католическата църква по българските земи, наложени поради разрастването на нейните предели дотолкова, че според тогавашната аргументация, надхвърляли възможността да бъдат обходени и за 20 дни път.
През 1643 г., по предложение на архиепископ Богдан, Конгрегацията създала Марцианополската архиепископия с постоянно седалище Доростол (Силистра) и за първи неин архиепископ бил въздигнат Марко Бандулович. Под юрисдикцията на новата архиепископия били отдадени Добруджа, Северното причерноморие, Молдова, както и католиците от Никополско. За софийския архиепископ останали Влашко, северозападните и западнобългарските части от стария сердикийски епископски диоцез и павликяните в Пловдивско.
Бандулович не посмял да се настани в Силистра, определена за негов център и останал в Бакъу (Молдова). Поради това все не му стигало време и възможности да посещава подведомствените му верни от Никополско, които и започнали да негодуват срещу владиката си. През 1648 г. се приело за уместно да бъдат обособени те с католиците от Влашко в отделна епархия и така се учредила Никополската католическа епархия, чиито първи епископ станал Филип Станиславов. С това била възстановена древната Никополска епархия.
Освен че бил в основата на създаването на такава разгърната структура на Католическата църква, софийският архиепископ Петър Богдан укрепил добре собствената си епархия и управлявал дълбоко почитан от своите верни до смъртта си през 1674 г.
Българската францисканска провинция и Чипровското въстание През 1676 г. за епископ е бил избран Стефан Княжевич. През следващата година той издействал францисканската кустодия, основана на българските земи, да бъде въздигната в статут на религиозна провинция. Българската францисканска провинция продължила да съществува почти цял век с обхват освен земите из Българско, още и на тия във Влашко и Трансилвания.
По време на управлението на Княжевич, през 1688 г. избухнало Чипровското въстание. С унищожението на архиепископското седалище Чипровци, архиепископът споделил съдбата на миряните си и минал с тях през Дунава към Влашко.
Възстановяване на епархията в Пловдивско в началото на XVIII в. След разгрома на Чипровското въстание, католическото население в Северозападна България се преселва извън пределите на Османската империя и компактната маса вярващи останала в епархията е в Пловдивско. В началото на XVIII в. епископ Павел Йоших започва да управлява епархията и административният център се установява в Пловдив. След него Никополският епископ – дубровничанинът Марко Андрияши също управлява епархията, но поради войните с Австрия по това време, той и подведомственото му духовенство били принудени да напуснат Османската империя. Длъжността администратор на епархията е била поверена на отец Михаил Добромиров. Като поданик на Османската империя отец Добромиров е могъл да остане в епархията в качеството си на архиерейски наместник и да се грижи за епархийските дела.
В работата си имал помощта на отец Никола Тодоров, комуто отдал управлението на павликянските села около град Хисаря („горните села“), а той управлявал павликянските селата около днешния град Раковски („долните села“). През 1737 г. епископ Добромиров има нов помощник – отец Никола Бошкович. В условията на поредната Австро-турска война през пролетта на 1738 г. отец Никола писал на свои събратя в Цариград да се молят, както правел и той, за Божия благослов над австрийското оръжие. Писмото попаднало в турски ръце и на 22 април 1738 г. епископ Михаил Добромиров и отец Бошкович били публично обезглавени в Одрин.
Епархията в средата на XVIII в. до началото на XIX в. Едва през 1742 г. положението в епархията започнало да се нормализира. За епископи последователно са назначавани духовниците от Албания и Далмация – Никола Радовани, Бенедикт Цуцари, и Йосиф Родовани. Центърът на епархията се мести между „горните села“ и „долните села“ в Пловдивско.
От 1765 до 1770 г. епархийските дела водел Павел Дуванлията. По-продължително време от 1770 до 1784 г. след него управлявал монсеньор Петър Царски, родом от Пловдив. Той бил сменен от апостолическия наместник Георги Тунов, останал до 1809 г., след когото управлява Андрея Тунов от село Селджиково, Пловдивско. Архиерейските длъжности на монсеньор Тунов продължили до 17 май 1835 г. След оттеглянето му само се знае, че починал през 1838 г. в с. Калъчлий. Като духовници с важни заслуги към епархията от негово време се споменават имената на отец Петър Арабаджийски, отец Йосиф Арабаджийски и отец Яко Яковски. Свидетелство за последователно ограничаваните позиции на Църквата от тия трудни времена е фактът, че за център на епархията от началото на ХIХ век се утвърдило село Калъчлий (Генерал Николаево).
Епархията управлявана от ордена на редемптористи С надежда за промяна през 1835 г. Рим поверил управлението на епархия на отците лигуористи (или редемптористи) от конгрегацията на „Свети Алфонс Лигуори“. Виенската уставническа област на тази конгрегация изпратила отец Иван Фортнер. С отец Фортнер пристигнали съотечественикът му отец Антон Фишер и моравецът отец Матея Граф. През 1836 г. отец Фортнер починал и епархията била поета от пристигналия отец Иван Птачек, също чех. Енергията му била възнаградена с ферман за църква, която и била построена в Пловдив; дотогава църква там изобщо нямало. Като знак за промените към добро през времето на пребиваването на събратята лигуористи трябва да се приема и възвръщането на наместническото седалище в Пловдив. Под ръководството на отец Птачек започнала голямата реформа по въвеждането на грегорианския календар, на мястото на юлианския, който дотогава бил в употребление сред католическата общност в епархията. Ревностният управител успял да наложи да не се работи по празниците, въвел публичните религиозни шествия за големите църковни дни, подел упорита борба срещу лихварството, като лихварите заплашвал с тежки църковни наказания, непримирим бил срещу пиянството и мн. др. Турското правителство не харесало някои от реформите (например, да не се работи ангария на религиозни празници) и Светият престол се принудил да отзове отците лигуористи през септември 1840 г.
Епархията управлявана от ордена на капуцините През 1840 г. Светият престол решава в Пловдив да бъде настанена капуцинска мисия, присъствието на която тясно се свързва с историята на епархията.
През XIX век