Аполо (; ) е третата американска програма за пилотирани космически полети и първата в света програма за изпращане на хора на Луната и връщането им обратно. Обхваща периода от 1961 до 1972 г. Програмата е кръстена на древногръцкия бог на светлината, музиката и танците Аполон (на старогръцки: Ἀπόλλων). Името е предложено в началото на 1960 г. от Ейбръхам Силвърстейн – мениджър на НАСА. Според него то е подходящо за такава мащабна програма. Това име получават и космическите кораби на САЩ от трето поколение, използвани както в програмата, така и за пилотирани космически полети след нейното приключване.
История
Програмата Аполо е замислена в края на 50-те и началото на 60-те години на 20 век по време на администрацията на президента Дуайт Айзенхауер, като последващо действие във връзка с развитието на първата американска космическа програма Мъркюри. Докато капсулата Мъркюри може да поддържа само един астронавт на ниска околоземна орбита, космическият кораб Аполо трябва да изведе трима астронавти на окололунна орбита и да осъществи кацане на Луната. НАСА напредва с планирането на програмата, въпреки че финансирането ѝ е твърде скромно поради инертното отношение на Айзенхауер към пилотираните космически полети. През ноември 1960 г., Джон Ф. Кенеди е избран за 35-и президент на САЩ след кампания, която обещава американско превъзходство над СССР в областта на космическите изследвания и противоракетната отбрана. Използвайки космическите изследвания като символ на национален престиж, той предупреждава за съществуването на „ракетна пропаст“ между двете страни и обещава да направи САЩ „първата сила“ в това отношение. След встъпването си в длъжност Кенеди назначава за директор на НАСА Джеймс Е. Уеб и подкрепя поисканото от него 30% увеличаване на бюджета на агенцията. Въпреки това решението на по-широк кръг от въпроси относно практическото изпълнение на лунната програма е отложено, тъй като президентът се опасява от твърде високата цена на начинанието. На 12 април 1961 г. съветският космонавт Юрий Гагарин става първият човек, който лети в космоса. Този исторически полет засилва страха на САЩ от технологично изоставане в сравнение със Съветския съюз. Ден след полета на Гагарин, на среща на Американския комитет на науката и астронавтика, много конгресмени обещават своята подкрепа за лунната програма. На 20 април Кенеди изпраща паметна бележка на вицепрезидента Линдън Джонсън, в която настоява последният да разгледа състоянието на космическата програма на САЩ, както и на бъдещи програми, които ще предложат възможност на НАСА да навакса изоставането от руснаците. Джонсън отговаря приблизително една седмица по-късно. Той стига до заключението, че „евентуално пилотирано кацане на Луната е достатъчно далеч в бъдещето и е много вероятно САЩ да го постигнат преди СССР“. На 25 май 1961 г., двадесет дни след първия американски суборбитален космически полет, президентът Кенеди предлага програмата „Аполо“ в специално обръщение към Конгреса на САЩ на съвместно заседание. Той казва: „Вярвам, че тази нация трябва да се ангажира за постигането на целта преди края на това десетилетие – кацане на човек на Луната и безопасно връщане на Земята. Нито един космически проект в този период няма да бъде по-впечатляващ за човечеството или по-важен за изследването на космоса и никой няма да бъде толкова трудно или скъпо изпълним.“ След като получава подкрепата на Конгреса и одобрението на Министерството на финансите, първата космическа програма за изпращане на човек на Луната става факт. На 12 септември 1962 г. в реч, произнесена в университета „Райс“, президентът Кенеди заявява „... Ние избираме да отидем на Луната в това десетилетие и да направим други неща, не защото те са лесни, а защото са трудни...“.
Цели на програмата Да осъществи пилотиран полет до Луната Да осъществи кацане и излизане на човек на лунната повърхност Да върне безопасно на Земята космическия кораб и неговия екипаж Да изследва Луната с помощта на специално изработена апаратура и да достави на Земята образци от лунния грунд
Разработки По време на речта на президента само един американец е летял в космоса, а САЩ все още не са изпратили астронавт в орбита около Земята. Много от висшите служители на НАСА се съмняват дали амбициозната цел на Кенеди може да бъде изпълнена. Самият президент също има известни съмнения (най-вече от финансово естество) и опитва да постигне съгласие за съвместна луната мисия на САЩ и СССР, за да се избегне дублирането на усилия. От идеята за съвместен полет до Луната не излиза нищо, поради отказа на съветския лидер Никита Хрушчов, който се опасява, че такъв проект ще доведе до разсекретяването на ракетните тайни на СССР. Така лунната програма на САЩ изисква изключителна ангажираност на всички налични ресурси, непостигана от нито една друга нация в мирно време. В програмата „Аполо“ са заети 400 хил. души и повече от 20 хил. промишлени предприятия и университета. След утвърждаването на мисията и поставянето на нейната основна цел – кацане на човек на Луната преди космонавтите на СССР, НАСА предприема разглеждането и разработката на няколко варианта за постигането ѝ. Обсъдени са четири възможности:
Директен полет – планът предвижда изстрелването на космически кораб, който директно достига, каца на Луната и се завръща на Земята. Проектът изисква ракета носител с много голяма мощност и огромен запас от гориво. Съществуващият и разработван по това време проект Nova не отговаря на изискванията. Среща на околоземна орбита – планът предвижда изстрелването на две ракети носители Сатурн V, първата с космическия кораб, а другата с горивото, необходимо за полета. На околоземна орбита космическият кораб се скачва и напълва резервоарите си с гориво от втората ракета носител, след което отново цял, както в първия проект, достига до Луната, каца на нейната повърхност и се завръща на Земята. Този проект е отхвърлен по същите причини, довели до отказването от плана Директен полет. По това време на инженерите става ясно, че най-сериозният проблем, с който ще се сблъскат, е обратният старт от повърхността на Луната. Среща на лунната повърхност – планът предвижда изстрелването на два космически кораба, които достигат до лунната повърхност. Единият без екипаж на борда, на автоматичен режим, първи каца на Луната, а другият – с екипаж, каца на Луната, зарежда с гориво от резервоарите на първия кораб и се завръща на Земята. Този проект е преценен като реално изпълним, но твърде скъп, тъй като за всяка мисия ще са нужни два ракетно-космически комплекса. Среща на окололунна орбита – планът предвижда използването на модулен космически кораб. Според този план не целият кораб, а част от него достига лунната повърхност. Проектът е най-икономичен откъм изразходване на гориво и маса на десантния модул. Стойността му също е по-ниска в сравнение с другите варианти. Основен недостатък е, че на орбита (околоземна и окололунна) ще трябва да бъдат извършени много маневри и то от екипажа на кораба, тъй като по това време бордовата електроника и автоматика са много несъвършени и далеч от съвременните стандарти.
Дизайн на програмата
Дизайнът на програмата е оформен според предложението на Джон Хуболт – пенсиониран космически инженер, който създава концепцията Среща на окололунна орбита ( или съкр. LOR) и доказва, че тя е най-икономичният вариант за достигане на Луната. Според тази концепция, ракетно-космическият комплекс е съставен от ракета носител Сатурн V, космически кораб Аполо (от своя страна изграден от два модула: команден и сервизен, т.нар. концепция Command / Service Module или съкр. CSM) и лунен модул (, съкр. LM). Командно-сервизният модул (CSM) е предназначен за извеждане на околоземна орбита на тричленен екипаж. Ракетата носител и космическият кораб се отделят при достигане на подходяща скорост и започва петдневно пътуване до Луната. При достигане на естествения земен спътник CSM преминава в окололунна орбита, като двама души от екипажа преминават в LM и с него кацат на Луната. Лунният модул, подобно на космическия кораб, е изграден от две степени – за кацане и излитане. По този начин значително се ограничава масата на излитащата част, с което се реализира голяма икономия на гориво. Със завръщащата се степен на LM астронавтите се скачват с CSM и се завръщат на околоземна орбита. Там сервизният модул се отделя от командния. С последния, в качеството му на спускаем апарат, астронавтите достигат земната повърхност или по-точно водната, тъй като и при Аполо е приета системата на приводняване, както при предишните две поколения американски космически кораби. Този план е приет и разработен от НАСА и по него протича цялата лунна програма. Въпреки изгодната схема, много от инженерите в НАСА са скептични относно практическото ѝ реализиране. В началото на тази фаза на проучването техниката на среща в лунната орбита (LOR) е решение, което има най-малко подкрепа, въпреки подробните демонстрации на Джон Хуболт. В очите на много експерти и служители на НАСА срещата между лунния модул (LM) и командния модул (CSM) на орбита около Луната изглежда твърде рискована. Вернер фон Браун, който е ръководител на екипа, разработващ носителя, е привърженик на концепцията Среща на околоземна орбита (, съкр. ЕOR), но в крайна сметка се убеждава, че LOR е единственият сценарий, който ще се вмести в крайния срок, определен от президента Джон Ф. Кенеди. Изборът на концепцията LOR е окончателно одобрен на 7 ноември 1962 г. През юли 1963 г., 11 американски аерокосмически компании са поканени за изграждане на лунния модул на базата на изработените спецификации.
Стойност на програмата Проектът „Аполо“ е предизвикателство, безпрецедентно по отношение на технологията и организацията. Конструирането и производството на два нови двигателя с невиждана мощност и космически кораб с голяма сложност и изискване за висока надеждност (вероятност за загуба на екипажа – по-малко от 0,1%), както и много стегнат график (8 години между началото на програмата и крайния срок, определен от президента Кенеди), налагат изключителна организация и немислимо дотогава финансиране. Пикът е достигнат през 1966 г., когато НАСА получава финансова инжекция в размер на 5,5% от федералния бюджет. Изпълнението на програмата става възможно с мобилизиране на всички заинтересовани лица на всички нива и разработване на принципно нови организационни методи (системно планиране, управление на кризи, управление на проекти), които по-късно стават основни в света на бизнеса. В таблицата е показан бюджетът на НАСА през годините, в които се работи по лунната програма, така както е представен в отчета пред Бюджетната комисия на американския Конгрес в края на 1969 г.:
+ Бюджет на НАСА от 1959 до 1970 (в милиарди долари) Година195919601961196219631964196519661967196819691970 Бюджет на програмата Аполо 0,535 1,285 2,27 2,51 2,97 2,91 2,556 2,025 1,75 Общ бюджет на НАСА 0,145 0,401 0,744 1,257 2,552 4,171 5,093 5,933 5,426 4,724 4,253 3,755 Бюджет на НАСА(% от федералния бюджет) 0,2 0,5 0,9 1,4 2,8 4,3 5,3 5,5 3,1 2,4 2,1 1,7