Туховища

Ту̀ховища (варианти на името Тувѝща или Ду̀ховища) е село в Югозападна България, част от община Сатовча, област Благоевград.

География Село Туховища се намира в югозападните Родопи и е част от историко-географската област Чеч. Намира се на близо 2 километра от границата с Гърция. Надморското равнище на селото е 700 – 999 метра, а площта на землището му е 17,151 km2.Справочник България – Село Туховища Селото граничи със землищата на следните села: на изток, където минава границата с Гърция, със землищата на обезлюдените села Борен и Манастир, на запад със землищата на Слащен и Вълкосел, на юг със землището на Годешево и на север със землището на Жижево. Намира се на 20 km южно от Сатовча.

Релеф Туховища е разположена в Дъбрашкият рид, ето защо релефът е предимно планински и полупланински, който във високите части минава в хълмист или хълмисто-планински, а на места е силно пресечен. В геоложно отношение землището е представено преди всичко от скали, гранити, риолити и пясъчници. Преобладават кафяви горски и песъкливо-глинести почви. Като цяло релефът е изключително разнообразен. Самото село е разположено на кръстопът между няколко малки ридове. В землището има равнинни местности (Широки поляни, Долния Зелен), скали, голи върхове и крайречен пролом. Над Туховища са разположени два от най-високите върхове в района – Чуката (местно име Митницата) на североизток с надморска височина 1010 m и първенецът в района връх Дикилиташ, по-известен сред местните като Побит камък, с височина 1100 m. Връх Дикилиташ е разположен между Туховища и Вълкосел. През късна есен и късна пролет, когато над селото и околните пада слана, над Дикилиташ валежите са от сняг.Програма за развитие на туризма на територията на община Сатовча, съобразно местните туристически ресурси и потребности

Климат Климатът е преходно-континентален с подчертано планинско влияние във високите части (Чуката и Дикилиташ). Средна годишна температура е 10 °C, през зимата се образуват температурни инверсии. Средната януарска температура се движи според надморската височина между 0 °C до 7 °C. Лятото е топло и слънчево. Средната годишна максимална температура по долината на река Места е 32 – 36 °C, а в среднопланинската част 23 – 32 °C. Преобладават есенно-зимните и пролетно-летните валежи. Сезоните са ясно изразени – лятото топло, а зимата – умерено студена.

Флора и фауна Горският фонд е богат на иглолистни и широколистни видове – бор, смърч, бук, ела, дъб, бреза, върба и други. Тъй като, Туховища се намира на преход от полупланинска в планинска област може да се отбележи, че иглолистната растителност, дървесна или храстова, превъзхожда широколистната няколко пъти. От животинските видове се срещат мечка, заек, вълк, лисица, белка, сърна, глиган и много други. Често срещани през лятото са смок мишкар, пепелянка, в сенчестите места усойница, от влечугите срещат се още гущери, дъждовник, и много други.

Хидрографската мрежа включва река Места, Доспат и множество по-малки реки и извори. Налице са множество микроязовири, които се използват за напояване, риболов и други.

Геология

Вълкосел-Туховишкото неогенско понижение (басейн) е разположено в долната част на южния склон на Западните Родопи и североизточно от коритото на р. Места. То е в землищата на селата Вълкосел, Слащен, Туховища и Годешево.

Като се говори за развитието във времето на грабеновите неогенски басейни в Туховишката свита, според Милорад Вацев в „Нови данни за стратиграфията на неогенските скали от Югозападните Родопи в България“,Списание на българското геологическо дружество, Броеве, Година 60, 1999, Книга 1 – 3 след свиващите напрежения от края на олигоцена и началото на ранния миоцен, дъното на Вълкосел-Туховишкото понижение се е понижило и е била формирана ниска равна палеодолина, в която са се развивали латеритови почви и изветрителна кора. При последвалото след ранната щирийска фаза по-ново относително разширение, е било проявено по-съществено понижение с активизиране на разломно-блоковите денивелации и утайконатрупване в грабеновите понижения.

Изхождайки от карпофлората на понижението и данните за проявените геоложки събития, може да се посочи, че най-младите седименти от Туховишкия член са вероятно с ранно-средно сарматска възраст.

Средномиоценските седиментни скали от Сатовча-Любчанския и Вълкосел-Туховишкия грабенови басейни и последователните комплекси, които те изграждат, маркират нов етап в развитието на Югозападните Родопи. След свиващите напрежения в Родопския масив в края на олигоценската и през ранномиоценската епоха, свързани със савската и раннощирийската орогенна фаза, е била прекратена вулканската дейност, а палеогенските скали са били високо издигнати.

История Етимология Според академик Иван Дуриданов името е първоначален патроним на -ишти < -itji от личното име Тухо = полското лично име Tuch, местно име Tuchów, хърватското селищно име Tuhovec, полабското местно име Tuchov. Точно съответствие на Туховища е руското селищно име Туховичи.

Средновековие

В селото има открит средновековен некропол.Гоце Делчев – Археологически обекти и места

В местността Оградето край с. Туховища, през 1975 г. при селскостопанска работа случайно е открит некропол. Комплексните проучвания на некропола предоставят на българската наука нови данни за населението на Родопско-Пиринската област и за неговата материална и духовна култура от периода на Първата българска държава.

Изследваните 146 гроба на некропола представляват гробни ями с правоъгълна или трапецовидна форма – по-тясна откъм краката. Градени са от каменни плочи, поставени отвесно само на едната им страна. Отгоре са покрити също с каменни плочи – стара езическа традиция, която била разпространена и останала да живее и след приемането на християнството, предимно в Родопите, Пиринската област и Черноморието.

В погребалния обред са налице елементи на езически погребални традиции, каквото е трупоизгарянето, изразено в присъствието на огън в отделни гробове от некропола. В голяма част от изследваните се проследяват някои отклонения от канона на приетата в IX в. официална християнска религия главно по отношение на ръцете. За разлика от християнските погребения, където ръцете са скръстени винаги върху гърдите или коремната област, в некропола при с. Туховища тяхното положение в редица гробове е различно: едната ръка на корема, на гърдите или свита в лакътя под остър ъгъл е поставена към устата или рамото на погребания, а другата е опъната покрай тялото; или двете ръце са спуснати по стар езически обичай покрай тялото на мъртвеца.

В некропола се забелязват черти на погребалния обред, характерен за езическите погребения на прабългарите от Североизточна България: слагане на жертвени съдове с храна при погребаните, послесмъртно ампутиране на крайници (мутилация), частично цялостно послесмъртно ритуално разрушаване на трупа на покойника, привързване на краката и поставяне на камъни върху сърцето и части на тялото на погребания, с цел да не вампиряса.

В устата или в една от ръцете на някои от погребаните са били поставени монети, т.нар. „Харонов обол", за да може покойникът да заплати за лодката, която ще го откара в отвъдния свят. Тази антична традиция, проникнала от юг, била запазена сред българското население.

В сравнително големия брой жертвени съдове, намерени в некропола, се забелязва значително разнообразие от форми, техники и декорация, сред които преобладават славянски керамични традиции. Глинените съдове са обикновено малки и средни по размери, без дръжки, принадлежащи към славянския тип гърнета с украса от вълнисти и хоризонтални, успоредно врязани линии, характерни за всички раннобългарски средновековни обекти, открити на територията на България. Върху дъната на едни съдове са отпечатани релефни знаци, а върху други се забелязват кръгли вдлъбнатини, получени при формуването на оста на колелото, която се е подавала над кръга.

Сред керамичните съдове се срещат с хибридни форми, очевидно дължащи се на обмена между местната византийска култура и културата на заселниците – славяни от една страна, и от друга – влияние на прабългарската култура след включване на западнородопската област в границите на българската държава в началото на IX в.

По своите стилови особености и техники на изработване накитите в некропола са характерни за раннобългарските некрополи предимно в Южна България. В своята цялост, особено във видовете обици, те имат славянски характер, но в някои екземпляри се забелязват елементи от прабългарски произход, например звездообразните висулки на луновидните обици. В металическите гривни с отворени краища, завършващи със змийски глави или стилизирани глави на морски кончета, и в спираловидните пръстени се долавят антични местни занаятчийски традиции. Със своите художествени качества и разнообразие накитите ни дават основание да предполагаме съществуването на високоразвита ювелирна школа, обособила се през X – XI в. в Западните Родопи под силното влияние на византийското ювелирно изкуство.

Устройството на гробовете, погребалният обред и гробният инвентар определят българската етническа принадлежност на погребаните в некропола. Нумизматичният материал дава основание некрополът да бъде поставен в едни по-широки хронологически граници – X – XI в.

Според антропологическите изследвания сред погребаните преобладават северните расови типове, характерни за славяните. По-малък е броят на грацилните медитерански и динаро-медитерански форми, присъщи за местното тракийско население. Наред с тях са налице и европеидните расови типове с монголоидни примеси, характерни за прабългарите. Това изяснява по антропологически път историята на този край. Освен славяните, които асимилирали заварените траки, в етногенезиса на населението на Туховища са влезли и прабългари.

Наличието на тюркски черти, отразени в погребалния ритуал, а в известна степен и в материалите на некропола, показва, че в тази област твърде рано са живели тюркски етнически групи. Те биха могли да се свържат с прабългарите на Кубер, заселили се към 670 г. в Македония – в Керамисийското поле между Битоля и Солун. Според хрониката на император Константин Багренородни част от тези прабългари били преселени в края на VII в. от Юстиниан II в „Планините на Стримон и отвъд клисурите“, т.е. в междуречието на Струма и Места, недалеч от днешното село Туховища.

Географската близост на с. Туховища с районите, обитавани от Куберовите прабългари, е създала възможност за сближаване, влияния и взаимно проникване на славянското население от Югозападните Родопи с прабългарски етнически групи от Беломорието и планинските райони между Струма и Места. На тези контакти между двата етноса несъмнено се дължат откритите прабългарски елементи в погребалния обред и антропологическите типове с прабългарски произход в некропола.

В османските документи селото се среща изписано Тхуища ().

Населението на село Туховища е изключително мюсюлманско, като жителите принадлежат към общността на помаците. Няма точна дата на ислямизацията, но се смята, че ислямът в Туховища датира от XVI век.Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV – XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, стр. 193

XIX век В XIX век Туховища е мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Духовища (Douhovischta) е посочено като село с 36 домакинства и 90 жители помаци.

Според Стефан Веркович към края на XIX век в Туховища има мюсюлманско мъжко население 120 души, което живее в 36 къщи.

Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Туховища (Тувища) е българо-мохамеданско селище. В него живеят 500 българи-мохамедани в 70 къщи.

XX век