Лине́ен кораб (; ) е клас ветроходни бойни кораби. Ветроходните линейни кораби се характеризират със следните особености: пълна водоизместимост от 500 до 5500 тона, въоръжение, включващо от 30За ранните кораби —50 до 135 оръдия в бордови портове (амбразури) (разположени на 2 – 4 дека), числеността на екипажа им съставлява от 300 до 800 души при пълна окомплектовка. Ветроходните линейни кораби се строят и използват от XVII век и до началото на 1860-те години за морски сражения с използването на линейната тактика.

През 1907 г. „линеен кораб“ (съкратено – линкор) е кръстен нов клас броненосни артилерийски кораби с водоизместимост от 20 хил. до 64 хил. тона. Ветроходните линейни кораби не са наричани линкори.

История

Предистория За появата на линейните кораби като основна сила във военноморските флотове има множество свързани помежду си технически достижения и обстоятелства.

Считаната днес за класическа технология в строителството на дървени кораби – отначало скелето, след това обшивката – се формира в средиземноморския басейн в течение на I хилядолетие от н.е. и започва да доминира в началото на следващото. Благодарение на своите преимущества тя, с времето, измества битуващите способи за строителство започващи от обшивката: използваните в Средиземноморието римски, с обшивка, състояща се от дъски, краищата на които се съединяват с шипове, и битуващият от Русия до Страната на Баските в Испания клинкерен метод, със захлупваща обшивка и с вграждане в готовия корпус на напречни ребра-опори. В южна Европа този преход окончателно се състои до средата на XIV век, в Англия – около 1500 г., а в Северна Европа търговските съдове с клинкерна обшивка (холки) се строят и през XVI век, възможно и по-късно. В болшинството европейски езици този способ се обозначава с производни от думата carvel (à carvel, carvel-built, Kraweelbauweise) – вероятно, от caravel, „каравела“, т.е., изначално – кораб, построен започвайки от скелето и с гладка обшивка.

Новата технология дава на корабостроителите цяла поредица преимущества. Наличието на скеле при кораба позволява предварително точно да се определят неговите размери и характера на обводите, което при предишната технология стават напълно очевидни едва в процеса на построяването. Оттогава и до днес корабите се строят по предварително утвърдени планове. Освен това новата технология позволява съществено да се увеличат габаритите на корабите, – както като следствие от по-голямата здравина на корпуса, така и поради снижаването на изискванията към ширината на дъските, използвани за набор на обшивката, което позволява да се използва за строителството на кораби по-некачествена дървесина. Също намаляват изискванията относно квалификацията на задействаната в строителството работна сила, което позволява корабите да се строят по-бързо и в много по-големи количества, отколкото по-рано.

В периода XIV – XV век на корабите започва да се използва барутната артилерия, обаче първоначално, поради силата на закостенялото мислене, тя се разполага на предназначените за лъконосците надстройки: форкастел и ахтеркастел, което ограничава допустимата маса на оръдията от съображения за съхраняване на устойчивостта. По-късно артилерията започва да се поставя надлъжно на борда в средата на кораба, което доста намалява ограниченията за маса и следователно за калибъра на оръдията, обаче насочването им към целта е доста затруднено, тъй като огънят се води през направени според размера на ствола на оръдието кръгли отвори в бордовете, които в походно положение се затварят отвътре. Истинските оръдейни портове с капаци се появяват едва към края на XV век, което открива пътя към създаването на тежковъоръжените артилерийски кораби. Наистина зареждането на оръдията все още си остава голям проблем – даже по времето на „Mary Rose“ най-съвършените към онова време дулнозарядни оръдия се налага да бъдат зареждани извън корпуса, тък като тясното вътрешно пространство на оръдейната палуба на корабите от тази епоха не позволява те да се вкарват вътре (именно поради това на корабите дълго време се използват заднозарядните бомбарди, които са доста ненадеждни и по своите характеристики отстъпват на съвременните им дулнозарядни оръдия). Поради това презареждането на оръдията по време на бой е практически изключено – тежката артилерия се пази за един-единствен, за целия бой, залп – непосредствено преди абордажното меле. Обаче този залп нерядко и решава изхода на целия бой.

Едва към втората четвърт на XVI век започват да се появяват кораби, конструкцията на които допуска удобно презареждане на тежката артилерия в хода на боя, което позволява да се води огън чрез повтарящи се залпове от голяма дистанция, без да се рискува възможността от използването ѝ в случай на сближаване на дистанция за абордаж. Така например испанецът Алонсо де Чавес, в труда си „Еспехо де Навегантес“ („Огледалото на навигатора“) публикуван през 1530 г., препоръчва да се раздели флотът на две части: първата се сближава с противника и води класически абордажен бой, втората, действайки по фланговете на главните сили, го изтощава с артилерийски огън от голяма дистанция. Тези препоръки са развити от британските моряци и използвани в хода на Англо-испанската война.

И така през XVI век се случва пълна промяна в характера на морските сражения: гребните галери, като основни бойни кораби в течение на хилядолетия, отстъпват мястото си на въоръжените с артилерия ветроходи, а абордажният бой – на артилерийския.

Масовото производство на тежки артилерийски оръдия в течение на дълго време е доста затруднено. За това плътно до XIX век най-големите от поставяните на корабите си остават 32 – 42-фунтовите оръдия (според масата на съответстващото плътно чугунено гюле), с диаметър на канала (ствола) не повече от 170 мм. Но и работата с тях при зареждането и насочването им е доста усложнена поради липсата на механизация и сервомеханизми – теглото на тези оръдия е по няколко тона всяко, което обуславя необходимостта от огромен по численост оръдеен разчет. За това в течение на столетия корабите се стараят да бъдат въоръжени с колкото се може по-голям брой сравнително неголеми оръдия, разполагащи се надлъжно на борда. Заедно с това, от съображения за здравина дължината на военния кораб с дървен корпус е ограничена примерно до 70 – 80 метра, което ограничава и дължината на бордовата батарея: няколкото десетки тежки оръдия може да бъдат разположени само на няколко реда един над друг. Така възникват военните кораби с няколко закрити оръдейни палуби – декове – носещи от няколко десетки до стотина и повече оръдия с различен калибър.

През XVI век в Англия започват да използват отлети чугунени оръдия, които са голям технологичен пробив благодарение на по-ниската си стойност спрямо бронзовите и по-малко трудоемки за направа в сравнение с железните, и при това обладаващи по-добри характеристики. Превъзходството в корабната артилерия се проявява по време на боевете на английската флота с Непобедимата армада (1588 г.) и започва оттогава да определя силата на флотата на всяка държава, изпращайки в историята масовите абордажни схватки. След това абордажът се използва изключително за превземането на извадения от строй с огъня на оръдията вражески съд. Артилерията достига към този момент определена степен на съвършенство, характеристиките на оръдията малко или повече се стабилизират, което позволява по броя на оръдията достатъчно точно да се определя и силата на бойния кораб, да се измислят и системи за тяхната класификация.

В средата на XVII век се появяват първите научни системи за проектиране на кораби и методи за математическото им моделиране. Въведеният в практиката, около 1660-те години, от английския корабостроител Антъни Дин метод за определяне на водоизместимостта и нивото на водолинията на кораба на основа неговата пълна маса и форма на обводите позволява предварително да се пресметне, на каква височина от повърхността на водата ще се намират портовете на най-долния оръдеен дек, и по съответния начин да се разполагат палубите и оръдията още на стапела – преди това за същото е нужно да се спусне корпусът на кораба на вода. Това позволява още на етап проектиране да се определи огневата мощ на бъдещия кораб, а също да се избегнат произшествия, подобни на случилото се с шведския „Васа“, поради прекалено ниско разположените му оръдейни портове. Освен това, на корабите с мощна артилерия, част от оръдейните портове задължително са през шпангоутите. Силови са само шпангоутите, непрерязани с портове, за това е важно и точното изчисляване на тяхното взаимно разположение.

История на възникването Непосредствени предшественици на линейните кораби са тежковъоръжените галеони, караки и т.нар. „големи кораби“ (Great Ships). За първия специално построен артилерийски кораб понякога се счита английският „Мери Роуз“ (1510) – макар всъщност той да съхранява много черти, говорещи за ориентацията му преди всичко към абордажен бой (много високите надстройки – кули – на носа и кърмата, противоабордажните мрежи, разтягани над палубата в средната част на корпуса по време на боя, многобройната абордажна команда, броят на войниците в която, е практически равен на числеността на корабните матроси) и по същество представлява по-скоро преходен тип към добре въоръжения артилерийски кораб. Португалците приписват честта за тяхното изобретяване на своя крал Жуау II (1455 – 1495), който заповядва да се въоръжат с тежки оръдия няколко каравели.

До края на XVI – XVII век няма строго установен строй в сраженията, след сближаването на противоборстващите страни морският бой се превръща в безпорядъчно меле между отделните кораби. Страшно оръжие в такива условия са брандерите – стари кораби, които са натъпкани със запалими и взривни вещества, които се подпалват и се пускат към неприятеля.

Използването в боя на строй в килватерни колони започва близо към края на XVI век, обаче за неговото повсеместно навлизане отиват не по-малко от 100 години (1590 – 1690), тъй като използването на линейната тактика изисква специфични изменения в конструкцията на корабите, а също и въвеждането на определена степен на стандартизация. В този период британският Кралски флот, във военно време, се състои от „ядро“ бойни кораби от специална постройка и многобройни реквизирани „търговци“. Обаче скоро става ясно, че при линейното построение такава разнородност от кораби по мореходни и бойни качества е крайно неудобна – по-слабите кораби се оказват при поставянето им в линията на баталията „слабото звено“ във веригата поради по-лошите им ходови качества и по-малката им устойчивост към огъня на неприятеля. Именно тогава се случва окончателното разделение на ветроходните кораби на бойни и търговски, като първите са разделени според числото на оръдията им на няколко категории – рангове. Принадлежността на корабите към един ранг гарантира тяхната способност да действат в общ строй.

Първите истински линейни кораби се появяват във флотите на европейските страни в началото на XVII век, а за първи трипалубен (тридеков) линеен кораб се счита 55-пушечният „Принс Роял“ (HMS Prince Royal (1610)). Той е последван от още по-големия и по-добре въоръжен трипалубен 100-оръдеен „Соверен Оф Дъ Сийс“ (HMS Sovereign of the Seas (1637)), който е едни от най-големите (и най-скъпият) кораб на своето време.

Французите отговарят със залагането на двудечния 72-оръдеен линеен кораб „La Couronne“ (1636), който задава стандарта на по-умерения по размери и по-евтин, но все още достатъчно мощен линеен кораб. Това слага началото на многогодишната „гонка във въоръженията“ между главните европейски военноморски държави, основният инструмент на която са именно линейните кораби.

Линейните кораби са по-леки и по-къси от съществуващите по онова време „кораби кули“ – галеоните, което им позволява по-бързо да се построят в линия с борда към противника, когато носът на последващия кораб гледа към кърмата на предходния.