Ирокезите () са група от индиански племена, населяващи района на Великите езера в Северна Америка, и обединени в политически съюз, известен под множество имена като „Ирокезка конфедерация“, „Петте нации“, „Шестте нации“, „Народът от Дългия дом“, „Лига на ирокезите“ и др. Тяхното самоназвание е „ходиношони“ (Haudenosaunee, Rotinonsionni на мокохски език, Akunęhsyę̀niˀRudes, B. Tuscarora English Dictionary Toronto: University of Toronto Press, 1999 на тускарорски), в буквален превод – „Народ от разширяващия се дом“.
Първоначално Лигата на ирокезите е изградена от пет народа: мохок (Mohawk), онайда (Oneida), онондага (Onondaga), каюга (Cayuga) и сенека (Seneca). По-късно (1721 г.) към нея се включва шести народ: тускарора (Tuscarora).
Име Първи им дават името „ирокези“ французите. То се получило от термин използван от алгонкин – „ироку, ириначиу – гърмящи змии“. Самите ирокези се наричат Ходеношон или Гоанодоноксахесерон. На делаварите били познати като Мингуе (Минго, Минкуа), а на поухатаните като Масауомек. На англичаните стават известни като Петте нации или Индианската конфедерация. Западните алгонкини ги наричали Надоуа (Надоуаиг, Нотоуа, Маченатоуаиг, което означава лоши змии).
История
Ирокезите живеели в северната част на щата Ню Йорк, между Ниагарския водопад и планините Адирондак. Чрез миграция и завоевания те завладели по-голямата част от североизточните щати и източна Канада. До 1680 г. тяхната империя обхваща обширна област, простираща се на запад от северния край на Чесапийкския залив, през Кентъки до вливането на Охайо в Мисисипи. От там границата им продължава на север по река Илинойс до южния край на езерото Мичиган и оттук на изток през Долен Мичиган, южно Онтарио и югозападен Квебек, до река Кънектикът, от там надолу по долината на река Хъдсън и горната част на долината на река Делауеър до Чесапийкския залив.
Още преди идването на европейците на американския континент съществували няколко конфедерации, най-известната и най-добре организираната от тях била Лигата на ирокезите. Точната дата за създаването и е неясна, но се знае, че още преди контакта с европейците тя става най-мощният индиански съюз в Северна Америка. Повечето антрополози и археолози твърдят, че тя е създадена между 1450 г. и 1600 г. Други спорят, че е била основана малко преди идването на белите, някъде около 1570 г. Устната история на ирокезите разказва за по-ранна дата на образуването и, която съвпада със слънчевото затъмнение на 31 август 1142 г. Нови археологически проучвания сочат, че ирокезите са живели в Ню Йорк много преди пристигането на европейците, тъй като строителството на дълги домове в района датира най-малко от 1100 г. Онондага е първото ирокезко племе идентифицирано в Ню Йорк и изглежда водят началото си от сливането на 2 села някъде между 1450 г. и 1475 г. Затова най-вероятно създаването на Лигата е започнало в този период. Произходът на другите ирокезки племена е неясен.
Според устната им история, първоначално ирокезите били един народ и живели в долината на Сейнт Лорънс, където били под властта на алгонкинското племе адирондак, което ги научило на земеделие. За да избягат от господството на адирондаките, те напуснали Сейнт Лорънс и се преместили на юг в Ню Йорк. Точната дата на това преместване е неизвестна. При миграцията племето се разделило и различните части започнали да воюват по между си. Били спасени от самоунищожение благодарение на създаването на Лигата. Идеята за нея дал Деганауида (Великия миротворец), а я осъществил Айонуента (Хайяуата). Целта на Лигата била постигането на „Кайнерекоуа или Гаянашагоуа – Великият закон на мира“, който гласи че ирокезите не трябва да се избиват един друг. Племената, които се присъединили към Лигата били мохок, онайда, онондага, каюга и сенека. Според легендата злият вожд на онондага, Тадодахо последен приел увещанията на Деганауида и Айонуента, след което бил избран за главен вожд на Лигата. Това събитие станало на езерото Онондага, близо до Сиракюз в Ню Йорк. И до днес водачът на Лигата или Вождът на петдесетте носи името Тадодахо и е винаги от онондага.
Вследствие на военната си сила, както и на асимилационната си политика, в рамките на няколко столетия съюзът се превръща в доминираща сила в региона на Североизточните гори. По-късно, в периода на контакти с европейските заселници, ирокезите се сближават с английските колонизатори и застават на тяхна страна във войната им срещу Франция, което се оказва един от решаващите фактори за победата на Англия.
След обявяването независимостта на САЩ, ирокезите, подобно на останалите индиански племена, са силно репресирани чрез изземването на техните земи. Започва да се шири алкохолизъм, материален и духовен упадък.
В края на 18 век се появява учението на пророка Прекрасното езеро (Ganioda’yo, Handsome Lake). Ирокезката духовност получава нов тласък и по този начин Народът от Дългия дом успява да стъпи на крака и да се предпази от загубата на идентичност.
Днес ирокезите населяват няколко резервата в САЩ (щатите Ню Йорк, Уисконсин, Оклахома) и Канада (южните части на провинциите Квебек и Онтарио).
Конституция
При учредяването на Ирокезката конфедерация, нейните основатели изготвят законника гаянашагоуа (Gayanashagowa, в превод – „Великият закон, който ни свързва“ или „Великия закон на мира“). В днешно време се е наложил и терминът „ирокезка конституция“. Конституцията урежда взаимоотношенията на племената в рамките на Лигата, тяхната равнопоставеност, общата им външна и вътрешна политика. Включват се и някои практики от ирокезкото обичайно право.
Съветът на Лигата се състоял от 50 „хояне“, избирани от петте народа. Всяко племе има определен брой представители: онондага 14, каюга 10, онайда 9, мохок 9 и сенека 8. Те били номинирани от майките на клановете. Техният пост бил до живот, но можело да бъдат отстранени по всяко време заради грешки или некомпетентност. Съветът на Лигата управлявал по време на мир. Военните вождове били избирани заради опита и способностите им, но те управлявали само по време на война. Правомощията на Съвета на Лигата били ограничени, оставяйки всяко племе да преследва собствените си цели. Към 1660 г. ирокезите са били принудени да противопоставят единен фронт на европейците и свободата на племената била ограничена до известна степен като на практика мохоките и онайда формирали една фракция, а сенеките и каюга друга. Главният Тадодахо и 14-те вожда от онондага били пазителите на огъня на съвета и играели компромисна роля между двете фракции. Тази роля била от основно и решаващо значение, тъй като всеки важен въпрос се решавал чрез гласуване и се изисквало единодушие – едно от слабостите на Лигата. Всеки от петте народа имал право на вето в Съвета. Имало и друга особеност, мохоките, онондага и сенека били наричани големи братя или чичовци и се ползвали със старшинство в Съвета. Онайда и каюга, и по-късно тускарора били наричани по-малки братя или племенници. Съветът създал и ефективен закон – конституция, която е записана на 114 вампума. Тази конституция по-късно оказва влияние върху създаването на Американската конституция.
Достъп в Лигата имали всички племена, които желаели това. През 1722 г. от това се възползва племето тускарора. Племената непринадлежащи на Лигата и плащали данък. Някои се противопоставяли, но били смазвани от мощния съюз. Странното е, че ирокезите никога не са били многобройни (към 20 000 през 1600 г.), но успяват да покорят много по-многобройни и мощни врагове. Решаващо значение за това имали холандските огнестрелни оръжия, както и тяхното единство, чувство за цел и отличната политическа организация. Лигата наистина била забележително постижение, но имала и някои недостатъци. Основният от тях е нежеланието и неспособността на ирокезите да споделят политическата власт с присъединените покорени племена. Политическата власт била задържана от ирокезите до такава степен, че покорените племена били считани за втора ръка хора. Недоволството от това неравенство в крайна сметка води до отделянето на минго и канауага. Тъй като ирокезите се мислели за „Онгуи Хонуи – истински хора“, те никога не приели племената поставили се под техен контрол като равни. Подчинените племена нямали представител в Съвета на Лигата, но най-лошото било че ирокезите се държали надменно и арогантно с тях и поставяли собствените си интереси на първо място. Заради това Лигата до последно преследвала останките от победените врагове, тъй като се страхували, че и една малка част да останат свободни можело да предизвикат бунт сред присъединените и осиновени врагове. Това накрая довело до провала на Лигата. По време на Американската революция племената се разединили и Великият закон на мира бил нарушен, когато през 1777 г. ирокезите застават един срещу друг в битката при Орискани.
Според мнозина историци, демократичните идеали на гаянашагоуа (като цяло чужди за феодалните европейски традиции) са вдъхновили Бенджамин Франклин, Джеймс Мадисън и други при изготвянето на Американската конституция. През 1988 г. Конгресът на САЩ приема съвместна резолюция, с която изрично признава влиянието на ирокезкия Велик закон на мира върху Американската конституция и Закона за правата ().
Военна и асимилационна политика Характерни за ирокезите от предколониалния и колониалния период са организираните бойни походи. Бойните отряди често са съставени от по няколкостотин души, което обикновено гарантира безусловния успех на бойния поход. Френските йезуити описват как дори новината за настъпващ отряд на мохок можела да накара цели села да изпаднат в паника и населението им да избяга. Характерна особеност в ирокезката дипломация е, че преди обявяването на война посланици на ирокезите отиват при вражеското племе и му предлагали да се присъедини към Великия закон на мира. Едва след като получат отказ, ирокезите изпраща бойните си отряди. Войната продължава докато племето приеме Великия закон на мира или до неговото пълно унищожение.
Спрямо военнопленниците си ирокезите проявяват следната политика. След като ги откарат в селото, роднините, загубили свой близък, имат правото да осиновят някой от пленените воини. За да заслужи живота си и правото да бъде осиновен, воинът е длъжен да докаже своята издръжливост, чрез т.нар. „ирокезка пътека“. Тя представлява наредени в две редици с лица един към друг жени и деца, държащи тояги. Търпейки силни удари, пленникът трябва да достигне по тази пътека бъдещия си дом. Който успее да стигне жив, според обичайното ирокезко право, придобива статута на свободен гражданин и заема мястото на загиналия син, баща, брат или съпруг – помагайки в семейните и племенните задължения като лова, земеделието и дори войната.
Тези, които не успяват да преминат през ирокезката пътека, както и онези, които никой не желае да осинови, биват екзекутирани. Екзекуциите обикновено са съпроводени с различни мъчения. По начина, по който плененият воин реагира на мъченията, ирокезите, както и множество други индиански племена, съдят за смелостта на вражеския народ. Колкото по-безстрашно се държи воинът, толкова повече се издига в очите на своите мъчители.
Храбростта е високо ценена. Описани са случаи, когато пленен враг, проявил се с изключителна храброст в битка, впоследствие да бъде пуснат с подаръци да се върне при своя народ.
Практиката на осиновяване на пленените воини помага на ирокезите да избегнат демографски кризи вследствие на непрекъснатите войни.
Освен примирие, народите приемащи Великия закон на мира, получават протекцията на Лигата, както и известна автономност. Могат да обработват земя, да имат собствени селища и да ловуват, но нямали право да воюват, без съгласието на ирокезите.
След своето осиновяване, народът на делауерите си позволява да нападне чуждо племе, без да се допита до ирокезите. Това довежда като ответна мярка до забраната на делауерите да носят оръжие, което за тогавашните разбирания означава крайно унижение за мъжете.
Към 1627 година следните племена са изтласкани, унищожени или асимилирани от ирокезите: