Баташкото клане е масово убийство на значителна част от българското християнско население в Батак, едно от големите села в Пещерско, при потушаването на Априлското въстание през май 1876 година. То е извършено от османски башибозук от съседните помашки села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II. Според различни оценки, между 1400 и 5000 души от селото са избити.
Предистория Преди въстанието След ислямизирането на Чепинската котловина през 15 – 17 век, Батак е обграден от помашки села и остава един от малкото християнски „острови“ в Родопите. Революционен комитет в града е основан от Панайот Волов на 21 февруари 1876 г. Председател на комитета е Петър Горанов, който взема участие на събранието в Оборище.Бойчо (Ангел П. Горанов), „Въстанието и клането в Батак“. София, 1892 (repr. София, 1991) Турските власти подозират революционна активност в Батак и пращат полицейския комисар Читак Ахмед и заптиета да претърсят къщата на Горанов, хората в селото измъкват заподозрения с хитрост, като използват че той е от Кавлаковия род и вместо неговата къща, посочили къщата на Горьо Кавлаков, където не било открито нищо.Йордан Венедиков. „История на въстанието в Батак 1876 година“
Баташкото въстание Ролята на Батак в Априлското въстание е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстаниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии. Батак е трябвало да се справи с околните помашки села (Чепино – днес квартал на гр. Велинград, Корово – днес с. Драгиново, Ортакьой – днес гр. Костандово). Единственият проблем бил, че през цялото време на въстанието Батак е трябвало да се пази сам от турската армия, но рискът е поет.
След началото на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводата Петър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-Петстотник въстават срещу турската власт. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията.
Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстаниците. По време на предаването на оръжието, някои от хората в селото успели да избягат, но след това селището било обкръжено, за да не може никой да го напусне. Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, а башибозуците стреляли напосоки. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция в селото, които щели да издържат, като църквата и училището, но и в някои от къщите на чорбаджиите. Впоследствие башибозукът извършва масово клане. Благодарение и на тези събития, светът узнава за волята за освобождение на българския народ.
Клането Ето как Захари Стоянов описва в своите „Записки по българските въстания“, тези и част от по-нататъшните събития:
„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“З. Стоянов. „Записки по българските въстания“., стр. 695
Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов – Босилка:
„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“Разказ на очевидката Босилка Керелова в Робърт Джаспър Мор. Под Балкана. С. 1992, с. 112 Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир-още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“ ' Стотника Петър Керелов е убит жестоко, след като му избождат очите и отрязват езика пред очите на баща му Трендафил Керелов и други батачани.
Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там също се описва смъртта на Трендафил Керелов:
„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“Разказ на очевидката Босилка Керелова в Робърт Джаспър Мор. Под Балкана. С. 1992, с. 95
Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат, болшинството от жителите били убити в условия на огромно варварство.Юджийн Скайлър., Доклад на за Баташкото клане
В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов е описал случилото се:
„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.
Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си – повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Копривщица, в Дряновския манастир и пр.
Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце...“Из „Записки по Българските въстания“ – глава VIII-Въстанието в Батак-част IV
Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.
„Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени – валящи се по разни кътове – и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония.“Д. Страшимиров, „История на априлското въстание“, т. III., стр. 244
Училището
Училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказва последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него, авторът на „Записки по българските въстания“ – Захари Стоянов описва случките в него така:
„Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари – казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“З. Стоянов. „Записки по българските въстания“., стр. 701
Църквата „Света Неделя“ В хода на въстанието църквата „Света Неделя“ била последната крепост на разбунтувалите се батачани.
Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започнали да издълбават дупки в оградата на църковния двор и да стрелят по всички там, убивали всеки който се опитал да избяга.Робърт Джаспър Мор. „Под Балкана“. С. 1992. Стр. 91 – 120. Най-ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и двора ѝ.
На сутринта на 3 май, башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната врата на храма не поддала, тъй като била „задръстена“ от хората, които се намирали в църквата.