Дон Жуан (букв. Господин Жуан; на испански Дон Хуан; на италиански Дон Джовани) е герой на множество литературни, театрални, музикални, филмови и други произведения. Той е фигурата на съблазнителя в европейската литература. Името му е станало дори нарицателно за лекомислие и разврат.
Сюжетът представлява класически предмет на компаративистиката и се разглежда като южноевропейско допълнение към северноевропейската тема за Фауст. Сред най-известните интерпретации на сюжета са Молиеровият „Дон Жуан, или Каменният гост“, операта на Моцарт „Дон Джовани“, базирана на либрето от Лоренцо да Понте, и религиозно-еротичната критика на Сьорен Киркегор в първия му труд „Или-или“.
Прототип
Спорно е дали сюжетът за Дон Жуан е свързан с исторически личности. Според легендата той е представител на един от аристократичните севилски родове – фамилията Тенорио. Син е на адмирал от класа Идалго, който става известен чрез боевете си срещу маврите. Дон Хуан е придворен на кастилския крал Педро I (1350 – 1369), наречен Жестокия. Крал Педро I не наказва Дон Хуан за неговите приключения и дуели, но дори е негов близък приятел. Заедно те се отдават на разврат и насилие. Историите за тези деяния дълго време носят ужас на цяла Севиля, докато Дон Хуан не прави опит да съблазни Гиралда, дъщеря на Гонзало де Ульоа, който е командор и управител на Севиля. Дон Хуан се изправя срещу него в двубой, убива го и отвлича дъщеря му. Въодушевен от своята победа, Дон Хуан кани на вечеря каменната статуя, издигната за командор Де Ульоа. Когато тя се появява в дома му същата вечер, го взема в Ада със себе си. Според друга версия на легендата пък, понеже правосъдието бездейства по повод на убийството на командора, калатравските рицари решават сами да накажат Дон Хуан. Устройват му капан, като от името на млада и красива жена му насрочват среща през нощта в църквата, където е погребан командорът. Когато Дон Хуан идва, те го убиват и разпространяват слуха, че е бил хвърлен в Ада от статуята.
По-късно тази легенда се смесва с друга за благородник с подобно име – Дон Мигел (или Хуан) де Маняра. За него се говори, че сключва сделка с дявола и му продава душата си, но след много злодеяния той се разкайва и се връща към вярата. Отива в манастир и умира в святост.
Рицарските легенди и средновековната народна поезия излагат и редица други лица, които също ръководят действията си от жажда за чувствени удоволствия и са така безумно смели и неморални. Легендите за Обри Бургундски (Aubery le Bourgoing) и Робърт Девил (Robert le Diable) и други по основните си характеристики съответстват на историята за Дон Хуан. Всички те дават общи очертания от този тип, които във всяка страна могат да бъдат приложени към най-отдаващите се на своята безнравственост и желанието за приключение.
С течение на времето типът се променя, докато моралът омеква. Острите черти на характера, грубостта на техниките на предшествениците на Дон Хуан постепенно се заменят с по-привлекателни качества. Накрая героят от севилската легенда е облечен в очарователна форма, което става причина за неговата популярност.
XVII-XVIII век Тирсо де Молина – „Севилският прелъстител и каменният гост“ Първият човек, който създава художествен образ на Дон Жуан, е монахът Габриел Телез. Той живее под името Тирсо де Молина като популярен сатиричен поет през първата половина на XVII век. Де Молина донася сюжета на сцената под заглавието „Севилският прелъстител и каменният гост“. Текстът е написан около 1613 г., премиерно пиесата е представена в Мадрид през 1624 г., а в печата се появява през 1630 г. Авторството на Де Молина обаче не е безспорно, тъй като пиесата се приписва и на Андрес де Кларамонте (ок. 1580 – 1626).
Сюжет Дон Хуан след поредица любовни приключения се преобразява като своя приятел маркиз, за да си проправи път към годеницата му Дона Анна. Измамата му обаче е разкрита. Баща ѝ, който е командор на Севиля, притичва с викове, за да помогне на дъщеря си, когато е убит от Дон Хуан. След извършеното престъпление той бяга и съблазнява селянката Аминта. Когато се връща в Севиля, Дон Хуан случайно попада на гроба на командора. След като прочита надписа, заплашващ с отмъщение убиеца, Дон Хуан грабва статуята за брадата и я кани на вечеря. През нощта статуята се появява, а Дон Хуан ѝ оказва рицарско гостоприемство. В края на гощавката каменният гост отправя покана към Дон Хуан за вечеря в гробницата му, а той неохотно приема. На сбогуване статуята му подава ръка, от която заструява огън, а отвред се чува адски тътен. Едва тогава Дон Хуан се разкайва и извиква: „Доведете ми свещеник! Искам да се изповядам!“, но никой не го чува и дяволите го завличат в преизподнята. Финалната сцена се провежда в присъствието на краля. Той нарежда Дон Хуан да бъде екзекутиран, но Дон-Хуановият слуга съобщава на владетеля, че господарят му е наказан от Бога.
В пиесата Дон Хуан е съблазнител („винаги ми беше най-голямо удоволствие да съблазня жена и като я обезчестя, да я напусна“), който е не толкова привлечен от удоволствието, колкото от борбата да подчини една жена на своята воля. Лесните победи са му безразлични. Изпълнен със страст и мрачна воля, Дон Хуан нарушава всички социални и религиозни норми, но все пак у него има очарование. Той е хищник, завоевател и авантюрист, но е надарен с всички качества на идеалния благородник: красота, смелост, чувство за чест.
Де Молина обединява в драмата си елементи от „комедията на плаща и шпагата“ и от средновековните мистерии. Поставя си дидактическата задача чрез гибелта на Дон Хуан да внуши на хората страх от Бога и да укрепи религиозното им съзнание. Де Молина отказва на Дон Хуан религиозно спасение.
Дон Хуан в Испания след Де Молина През века на Просвещението (XVIII век) интересът към сюжета за Дон Жуан (в литературата) значително намалява. Като по-значима се откроява пиесата на испанския драматург Замора No hay deuda que no se pague y convidado de piedra (ок. 1725). Тя представлява своеобразна преработка на разпространените преди това версии от други страни (вж. следващите точки). Това, което отличава пиесата на Замора от другите, е, че той измества убийството на командора, като го поставя в самото начало на творбата. Интерпретацията на Замора е представена под форма, която се приближава до тази на операта, и е приета много добре от публиката.
Дон Джовани – в Италия През XVII век все още има силно влияние на испанската драма върху италианската, което способства за бързото разпространяване на пиесата на Де Молина в Италия. Първото ѝ поставяне на италианската сцена е малко след 1620 г. (по Рикобони). В постановката свръхестествените и религиозните елементи са заменени от комични сцени, характерни за импровизационния характер на т.нар. комедия дел арте.
През следващите десетилетия се появяват много своеобразни преводи на пиесата на италиански. За сцената на El burlador преводът е подготвен от Джачинто Андреа Чиконини, а заглавието е „Convitato di pietra“. Текстът е в проза и е създаден преди 1650 г. В него не се запазва дотогавашната роля на Дон Джовани, нито религиозното послание. Слугата на Дон Джовани става централен, а статуята на командора спира да носи религиозно значение – присъства само като сценичен ефект.
Първият известен ни отпечатан превод на испанската пиеса е този на Онофрио Джилберти, озаглавен „II Convitato di Pietra“, публикуван през 1652 г. в Неапол. Той обаче не е достигнал до нас. В него са запазени голяма част от сцените и персонажите, присъстващи в пиесата на Де Молина. Специфичен оттенък на пиесата на Джилберти придават персонажите на Арлекино и Панталоне, така характерни за комедия дел арте. Особено колоритен е Арлекино, хитроумният слуга на Дон Жуан. Ако се съди от бележките на актьора Бианколели, който играел ролята на Арлекино в пиесата, бихме могли да заключим, че в италианската версия слугата е изпълнявал главната роля, което набелязва и една от посоките на развитие на вече придобилия популярност сюжет.
По-късно в Италия Голдони, вдъхновен от Молиер (вж. следващата точка), също се стреми да представи старата испанска пиеса на отечеството си в достойната форма на обикновена комедия. За първи път тя е поставена във Венеция през 1736 г. под заглавието Дон Джовани Тенорио, или Наказаният развратник (Don Giovanni Tenorio ossia il dissolute). Голдони обаче пропуска изцяло каменния гост и предава ролята на отмъщението на една мълния. Въпреки тази промяна обаче може да се каже, че пиесата постига известен успех.
Дон Хуан, или Каменното угощение е част от постоянния репертоар на импровизиращи актьори от началото на XVIII век, които сякаш са използвали за тази цел пиесите на Доримон и Молиер, както и италианските традиции.
Дон Жуан – във Франция Чрез гастроли сюжетът за Дон Жуан се пренася и във Франция, като една от тези трупи занася пиесата в Париж и нейните представления там са посрещнати с ентусиазъм. Впоследствие италианският вариант на Джилберти служи за основа за написването на първите пиеси за Дон Жуан във Франция. През 1685 г. е поставянето на пиесата на Доримон в Лион, който променя в известна степен сюжета съобразно характерните за времето вкусове, но в общи линии пиесата се придържа към оригинала с тази разлика, че като идейно внушение стои по-ниско от него. На следващата година Де Вилие прекроява сюжета като трагикомедия за сцената в Париж, където тя бива поставена под името Le festin de pierre, ou le fils criminel. Тя представлява свободна адаптация на италианския превод и като такава не се отличава с особена оригиналност. Тези първи френски разработки представят образа на прелъстителя като по-безбожен от този при предходните интерпретации. Единствената новост при тези две пиеси, която заслужава внимание, е, че в тях Дон Жуан е въстанал вече не само срещу семейството си, но и като цяло срещу обществото. Заслугата на Доримон и Вилие за просъществуването на сюжета е, че връщат слугата към неговата второстепенна позиция, с което трансформират дотогавашното битуване на легендата като фарс обратно до равнището на драмата.
Молиер Не е сигурно дали Молиер познава първообраза на Тирсо де Молина. Сюжетът за Дон Жуан обаче предизвиква толкова голям интерес във Франция, че той решава да го използва като основа за своята висока комедия „Дон Жуан, или Каменният гост“.
Комедията на Молиер се изпълнява за първи път през 1665 г. в театъра на кралския дворец. Приета е с голям ентусиазъм от тогавашната публика, но въпреки това се задържа на сцената едва две седмици, след което е свалена поради критики за непристойно съдържание.
Пиесата съчетава в себе си елементи както на комичното и фарсовото начало, така и на трагедийното. В текста фигурата на Дон Жуан е илюстрацията на либертинеца. Това я превръща в едно от ключовите произведения по сюжета за Дон Жуан, което помага и за по-нататъшното му популяризиране.
„Дон Жуан, или Каменният гост“ – сюжет Молиер прави много промени по сюжета за Дон Жуан в своята пиеса. Той лишава героя от отличителните му испански черти, отхвърля комичното, въведено от италианците, и унищожава чиновническата конотация, с която се характеризира пиесата на Де Молина.
Френският драматург първи извежда съществителното собствено „Дон Жуан“ (Don Juan) в заглавието на пиесата, което липсва в предишните. Изтривайки испанския произход на героя, Молиер въвежда комедията във френската съвременна действителност и така дава описание на френските нрави. Неговият Дон Жуан вече не е просто женкар – страстта му е обмислена, а основата на поведението му е антирелигиозно. В хода на пиесата героят търпи известна трансформация, като от прелюбодеец и аморалист постепенно се превръща в своеобразен Тартюф (лицемер). На финала Молиер го изобличава като човек, който външно се подчинява на религиозните и нравствените предписания, но само с цел да може безнаказано да се отдава на пороците си. Единственият морал, който признава Дон Жуан, е правото на по-силния, той държи на дворянските си ценности.