Велино е село в Североизточна България. То се намира в община Шумен, област Шумен.
География Село Велино е разположено на 20 km северно от град Шумен. То е едно от 25-те села в общината. Намира се на 260 m надморска височина. Населението му е 306 жители. Землището на селото е едно от най-големите и най-плодородните в областта. То обхваща 27 000 дка, от които 21 350 дка обработваема земя. Във Велино се намира една от най-старите църкви в района – „Св. Николай – летни“. Строежът е започнал през 1830 г., но е завършена едва през 1864 г. Църквата е вкопана 1 m в земята. Село Велино е богато на много селски (изворни) чешми, които се ползват от местното население: „Кара-Иван чешмаси“, „Дядо Тодоракиевата чешма“, „Бойчо-Ивановата чешма“, „Байрактаря“, „Бейгир чешма“ и др. Много къщи разполагат със собствени кладенци, които са голямо съкровище за стопаните. През селото минава и река, която се влива в местния микроязовир. Основният поминък на населението е животновъдството, земеделието, бъчварството.
История Праистория Най-ранните следи от човешко присъствие в региона на селото са при т. нар. „казъл таш“ (червена скала) – от неолита (7 хил. пр. Хр.) Тя се намира до с. Живково, висока е около 15 m и широка около 35 m. Преди около век братята Карел и Херменгилд Шкорпил разкопават могилата, изваждат счупени съдове, кости от животни, керамични отломъци и др.
В близката околност на селото се откриват и множество материали от енеолита (към село Калино), предимно фрагментирани глинени съдове.
Предполага се, че селото най-напред е било в местността „дерелика“, югоизточно от днешното село. Там на площ от 7 – 8 дек. има частични останките от жилища. Много от камъните от градежа на жилищата са били обгорени от огън. По това се съди, че селото е било най-вероятно опожарено, както и най-вероятната причина за неговото преместване. То се е преместило в местностите „чатмата“ и „Юртлук“ на изток и североизток от днешното село, в близост до старата турска махала има старо гробище. При копаене на силажни ями са открити човешки скелети, от разположението им се разбира, че мъртвите са били мохамедани. В района на старото селище, намиращо се в местността „Юртлука“, са открити основи на жилища с комини от зидовете, както и керамични съдове и тухли каквито имало само на старините в Плиска. Източно от днешното село, излизайки в посока с. Правенци, на кръстовището с черният път, хващайки десният черен път в посока Караиван чешмеси, в дясно се намира старо християнско гробище със запазени надгробни плочи. То било наречено „машатлък“, т.е. гробище на неверници. Надгробните плочи много наподобявали тези в с. Калугерица. На много от надгробните плочи са изобразени предмети и животни, които показвали с какво се е занимавал покойникът, например: ако той е бил шивач, на плочата му е издялана ножица или аршин, на овчаря е изобразено куче и гегя и т.н. Всичко това показва, че през османско владичество селището неколкократно променя местоположението си. Направеният извод от археолози и учени е, че селото по произход е старобългарско. Неотдавна бяха направени и разкопки в самия център на селото; пред сградата на читалището бяха открити останки от жилища и груба тракийска керамика от римската епоха. В югозападната част на двора на училището бе цялостно проучен комплекс от жилище-полуземлянка и яма за съхраняване на зърно. В най-западната част на днешното село (на около 400 m от центъра на селото) се откри некропол на ранносредновековното селище (VIII – IX в.) Проучени са общо седем гроба.
Античност Следи от тракийско поселение се откриват в самия център на съвременното село – на мястото на административната сграда. Още едно тракийско селище е съществувало в посока към село Коньовец (между селото и Кабиюшката могила). Близо до селото има две могили. През 20-те години на 20 век случайно е открита каменна плоча с латински надпис (посвещение на богиня Диана и бог Аполон) от времето на римския император Марк Аврелий. Плочата е датирана 161 – 169 г. По протежение на днешната жп линия е минавал римският път Марцианопол (Девня) – Абритус (Разград) – Сексагинта Приста (Русе). На няколко километра от селото се намира голямата римска крепост при село Войвода. Говори се, че в местността между Кабиюк и жп гарата е имало пещера с три ръкава, единият от които може би стигал до Кабиюшката могила. Говори се още, че в тази пещера може би е имало и съхранено съкровище, но не е доказано. При строежа на жп гарата и пътя тази пещера е затрупана дори и без да се провери от нужните инстанции.
Българско средновековие В Късното средновековие територията на селото попада в близост до столицата Плиска (тя се намира само на 12 км източно). В района на днешното село е възможно да е имало наблюдателен пост, от който са предавани сигнали за Плиска и укреплението при село Коньовец. Около жп гара Велино е минавал път. Там е открит и един гроб от VIII – IX век (може би част от прабългарски некропол). През 80-те години на XX век при строеж на нова сграда, били открити две големи пластини от медно-сребърна сплав, покрити с налепи от ръжда и пръст. Местният учител ги прибрал, но по-късно ги предал в музея в Шумен. Оказало се, че едната е накрайник за колан, а другата – шарнирна апликация с грифон.Станилов, Сатнислав. Художественият метал на българското ханство на Дунав 7 – 9 век. Опит за емпирично изследване, София, 2006, с. 90-96. Предполага се, че те украсявали колана на известен български велможа от VIII век. Изказано е предположението, че находките от този тип са свързани с Кубер. Подобни находки са открити при Врап и Ерсеке (и двете в днешна Албания). Старо селище от този период се намира близо до днешния микроязовир. Друго селище е съществувало на няколко километра от днешното село в посока към село Правенци, по-точно между старите български гробища и Дядо Тодоракиевата чешма. Днес още си личи къде са били каменните зидове на къщите, те са били сравнително ниски. Стените не са били от камък или кирпич, а от плет, замазан с бяла или жълта пръст, примесена със слама. Дядо Велчо Андреев казвал, че чувал от по-старите, че хората, които са живели в това село, са били едри и високи, а мъжете ходели с високи калпаци.
Османско владичество През османския период селото носи името Имрихор, което е ранна османска титла, носена от първия султански коняр.Василъ Миковъ, Произходъ и значение на имената на нашитѣ градове, села, рѣки, планини и мѣста, Печатница Хр. Г. Дановъ, София 1943 За пръв път то се споменава под това име през 1573 г. По това време то обслужвало турски чифлик и имало 3 български и 6 турски къщи. През 1622 г. селото вече има 107 християнски къщи. По това време Лудогорието е било с преобладаващо българско население. Селото се споменава и през 1676 г. и 1689 г. Тогава то е било доста богато. Отбелязано е, че някои семейства притежавали по 800 глави овце. В района на гара Велино е минавал керванджийски път. Покрай него са върлували разбойници, и се разказват легенди за заровени съкровища. Около селото има данни и за действия на хайдути. Една от легендите от времето на османското владичество е легендата за „кадън Пена“ – хубава българка, която пристанала на заможен турчин от селото, без да е насилвана или принуждавана, а по собствено желание. Отрекла се от близки и приятели, както и те от нея, затова я наричали всички „кадън Пена“. По време на османската власт селото е било доста будно, населението се е борило за свободата си със зъби и нокти. В селото още се говори за строежа на местната църква и как самият дякон Васил Левски се е крил в нея от турците няколко дни.
Българско възраждане През 1741 г. през близкото село Становец минава френския търговец Жан-Клод Флаша. Той казва, че то се състояло от „множество мизерни колиби, покрити със слама“. Друг френски пътешественик – граф д'Отрив, свидетелства, че околните села са с наполовина турско и наполовина българско население. Той споменава още, че в тези райони за 40 години християнското население е намаляло 10 пъти. В началото на 19 век селото е с почти изцяло мюсюлманско население. Постепенно в селото се заселват множество българи от Сливенско. През 1854 г. в Имрихор идват 42 татари. Така се оформят 3 махали: турска (най-голяма), българска и татарска.
Заедно с татарите идват и черкези. В селото се заселва и донският казак Бони Иванов. През първата половина на 19 век той бяга от руската армия и се заселва в село Велино, тогава Имрихор. Оженва се за дъщерята на богат чорбаджия. Понеже владее добре няколко езика, спечелва доверието на местните турци. Преди Освобождението няколко години е кмет на селото. Основател на големия род Казакови. През 1861 г. селото има вече 50 български къщи. 1874 те са 61. Към тази дата от 44 села в околността само в 12 има българи (едно от тях е Имрихор). Останалите са изцяло турски. През 1830 г. започва строежът на църквата без позволение. Вкопават я наполовина в земята и обграждат с високи стени. За да не разберат турците, казвали, че строят на попа къща, турците обаче разбират и над българите се изсипват куп беди. Църквата на няколко пъти е разрушавана от турците, но нощем наново българите я въздигали. Въпреки всички трудности местното население си е извоювало правото да имат православен храм.
В по-късни години църквата няколкократно е разграбвана, килимите са задигани, иконите изгаряни, стените събаряни. Православният храм е завършен през 1864 г. (строен е цели 14 г.) носи името на „Свети Николай – летний“.
Храмовият празник е на 9 май (22 май стар стил). На този ден са пренесени мощите на „Св. Николай Чудотворец" от гр. Мира (древна Ликия – Мала Азия, където е починал на 6.12.342 г.) в гр. Бари, Италия.
Съборът на селото е ставал на Архангелов ден, предполагаемата причина сборът на селото да е на 8 ноември (Архангелов ден) а не на 9 май (летният Никулден) е, че в селото на преселилите се дермендеренци (с. Дермендере, днешно с. Гавраилово, Сливенско) се е тачел Архенгеловден. Говори се, че там имало останки от „касаба“ (изчезнал град) и манастир, наречен „Свети Архангел Михаил“.
През 1864 г. отваря врати училище. От 1874 г. се поддържат връзки с Шуменския революционен комитет. В селото има негово поделение.
В свободна България Веднага след Освобождението селото става център на община. През 1880 г. селото има 749 жители (529 българи; 191 турци и татари и 29 цигани). 1900 г. те са вече 905 (785 българи; 111 турци и 9 цигани). След Първата световна война турците се изселват. Към 1920 г. селото е с изцяло българско население. 1946 г. то достига 1305 души, но оттогава насам непрекъснато намалява. Днес в селото има около 310 къщи и приблизително толкова жители, предимно възрастни хора. През 1950 г. селото е преименувано на Велино в чест на Вела Пискова
Население Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав Преброяване на населението през 2011 г. Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.: Численост Дял (в %) Общо 323 100,00Българи 312 96,59Турци 0 0,00Цигани 8 2,47Други Не се самоопределят Неотговорили 2 0,61
Културни и природни забележителности На 25 март 1900 г. в селото е основано читалище „Земледелец“. В сградата на читалището се уреждали театрални представления, кинопрожекции и др. Била уредена и библиотека, съществуваща до днес. През 30-те години е закупен първият радиоприемник Филипс.
Днес благодарение на даренията на добри хора и усърдието на кмета Димитър Димитров е изграден нов здравен пункт, както и социален патронаж за стари хора, издигнат е паметник в памет на загиналите местни жители по време на войните за Освобождението на България. Паметникът е открит на 14 октомври 2011 г. и е обслужена панихида за загиналите от Главиницкия епископ Йоан, викарий на Варненския и Великопреславски митрополит д-р Кирил.
Театър