Презвитерианството е част от реформаторската (калвинистка) традиция в протестантството, която се е отделила от Римокатолическата църква.
Презвитерианските църкви получават името си от презвитерианската форма на църковно управление чрез представителни събрания на презвитерите. Много реформирани църкви са организирани по този начин, но думата презвитериански, когато се пише с главна буква, често се прилага за църквите, чиито корени водят началото си от Шотландската църква или от английските дисидентски групи, формирани по време на Английската гражданска война.
Презвитерианското богословие обикновено набляга на Божия суверенитет, авторитета на Писанията и необходимостта от благодат чрез вяра в Христос. Презвитерианското църковно управление е осигурено в Шотландия чрез Акта за съюз от 1707 г., с който се създава Кралство Великобритания. Всъщност повечето презвитерианци, които се намират в Англия, могат да проследят шотландска връзка, а презвитерианската деноминация е пренесена и в Северна Америка, най-вече от шотландци и шотландско-ирландски имигранти. Презвитерианските деноминации в Шотландия се придържат към реформисткото богословие на Жан Калвин и неговите непосредствени наследници, въпреки че в съвременното презвитерианство има редица богословски възгледи. Местните събрания на църквите, които използват презвитерианска политика, се управляват от сесии, съставени от представители на събранието (старейшини), съборен подход, както и при другите нива на вземане на решения (презвитерий, синод и общо събрание). В света има приблизително 75 милиона презвитерианци.
Корените на презвитерианството са в Реформацията от XVI в., като особено влияние оказва примерът на Женевската република на Жан Калвин. Повечето реформирани църкви, които водят началото си от Шотландия, са или презвитериански, или конгрегационалистки по управление. През ХХ в. някои презвитерианци играят важна роля в икуменическото движение, включително в Световния съвет на църквите. Много презвитериански деноминации са намерили начини за съвместна работа с други реформаторски деноминации и християни от други традиции, особено в Световната общност на реформаторските църкви. Някои презвитериански църкви са влезли в съюзи с други църкви, като конгрегационалистите, лутераните, англиканите и методистите. Презвитерианците в Съединените щати произхождат предимно от шотландски имигранти, шотландско-ирландски имигранти, а също и от общности в Нова Англия, които първоначално са били конгрешански, но са се преориентирали поради договорения План за уния от 1801 г. за граничните райони.
Ранна история Основна статия: Християнизация на Шотландия
Презвитерианската традиция, особено тази на Църквата на Шотландия, проследява своите ранни корени до християнската църква, основана от Свети Колумба, чрез Хиберно-шотландската мисия от 6-ти век. Проследявайки своя апостолски произход до Свети Йоан, Culdees практикували християнско монашество, ключова характеристика на келтското християнство в региона, с презвитер, упражняващ „авторитет в рамките на институцията, докато различните монашески институции бяха независими една от друга." Църквата в Шотландия запази християнския празник Великден на дата, различна от тази на Римския престол и нейните монаси използваха уникален стил на тонзура . Синодът на Уитби през 664 г. обаче сложи край на тези разграничения, тъй като постанови, „че Великден ще се празнува според римската, а не келтската дата“. Въпреки че римското влияние започна да доминира в Църквата в Шотландия, някои келтски влияния останаха в Шотландската църква, като „пеенето на метрични псалми, много от които се отнасят към старото келтско християнство, шотландски традиционни и народни мелодии", която по-късно се превърна в „отличителна част от шотландското презвитерианско богослужение“.
Развитие Презвитерианската история е част от историята на християнството, но началото на презвитерианството като отделно движение възниква по време на протестантската реформация от 16-ти век. Тъй като католическата църква се съпротивлява на реформаторите, няколко различни теологични движения се отделят от църквата и носят различни деноминации.
Презвитерианството е особено повлияно от френския теолог Джон Калвин, на когото се приписва развитието на реформираната теология, и от работата на Джон Нокс, шотландски католически свещеник, който учи с Калвин в Женева и връща реформираните учения в Шотландия. Важно влияние върху формирането на презвитерианството във Великобритания оказа и Джон а Ласко, полски реформатор, основател на Църквата на непознати в Лондон, основана на женевските модели.
Презвитерианската църква води началото си преди всичко от Шотландия. През август 1560 г. парламентът на Шотландия прие шотландското изповедание като вероизповедание на шотландското кралство. През декември 1560 г. е публикувана Първата книга на дисциплината, която очертава важни доктринални въпроси, но също така установява разпоредби за църковното управление, включително създаването на десет църковни области с назначени суперинтенданти, които по-късно стават известни като презвитерии.
С течение на времето Шотландската изповед ще бъде изместена от Уестминстърската изповед на вярата и по-големите и по-кратки катехизиси, които са формулирани от Уестминстърската асамблея между 1643 и 1649 г.
Характеристики Презвитерианците се разграничават от другите деноминации чрез доктрина, институционална организация (или „църковен ред“) и богослужение; често използвайки „Книга на реда“, за да регулира обичайната практика и ред. Произходът на презвитерианските църкви е в калвинизма. Много клонове на презвитерианството са останки от предишни разделения от по-големи групи. Някои от разцепленията се дължат на доктринални противоречия, докато някои са причинени от несъгласие относно степента, в която ръкоположените в църковна служба трябва да бъдат задължени да се съгласяват с Уестминстърската изповед на вярата, която исторически служи като важен конфесионален документ – второ само към Библията, но насочващи особености в стандартизацията и превода на Библията – в презвитерианските църкви.
Презвитерианците отдават голямо значение на образованието и ученето през целия живот, смекчени с вярата, че никое човешко действие не може да повлияе на спасението.
Доктрина Вижте също: Реформирана теология
Презвитерианството е исторически религиозна традиция. Това има две последици. Очевидното е, че религиозните църкви изразяват вярата си под формата на „изповедания на вяра“, които имат известно ниво на авторитетен статут. Това обаче се основава на по-тънка точка: в конфесионалните църкви теологията не е само индивидуален въпрос. Докато отделните хора се насърчават да разбират Писанието и могат да оспорят сегашното институционално разбиране, теологията се извършва от общността като цяло. Именно това общностно разбиране на теологията се изразява в изповедите.
Възникна обаче спектър от подходи към конфесионализма. Начинът на записване или степента, до която официалните стандарти установяват действителната доктрина на църквата, е практически въпрос. Тоест, решенията, произнесени при ръкополагането и в съдилищата на църквата, до голяма степен определят какво означава църквата, представлявайки цялото, чрез нейното придържане към доктриналния стандарт.
Някои презвитериански традиции приемат само Уестминстърската изповед на вярата като доктринален стандарт, към който се изисква да се придържат обучаващите старейшини, за разлика от Големия и Краткия катехизис, които са одобрени за използване в обучението. Много презвитериански деноминации, особено в Северна Америка, са приели всички Уестминстърски стандарти като свой стандарт на доктрина, която е подчинена на Библията. Тези документи са калвинистки по своята доктринална ориентация. Презвитерианската църква в Канада запазва Уестминстърската изповед на вярата в оригиналната ѝ форма, като същевременно признава, че историческият период, в който е написан, трябва да бъде разбран, когато се чете.
Уестминстърското изповедание е „Основният подчинен стандарт на Църквата на Шотландия“, но „с дължимото внимание на свободата на мнението по точки, които не влизат в същността на вярата“ (V). Тази формулировка представлява многогодишна борба за степента, в която изповедта отразява Божието Слово и борбата на съвестта на онези, които са повярвали, че не са го направили напълно (напр. Уилям Робъртсън Смит). Някои презвитериански църкви, като Свободната църква на Шотландия, нямат такава „клауза за съвестта“.
Презвитерианската църква (САЩ) е приела Книгата на изповеданията, която отразява включването на други реформирани изповедания в допълнение към Уестминстърските стандарти. Тези други документи включват древни вероизповедания (Никейския символ на вярата, Апостолския символ на вярата), реформирани вероизповедания от 16-ти век (Шотландската изповед, Хайделбергският катехизис, Втората хелветска изповед) и документи от 20-ти век (Богословската декларация на Бармен, Изповедта от 1967 г. и Кратка декларация на вярата).
Презвитерианската църква в Канада разработи конфесионалния документ Жива вяра (1984) и го запазва като подчинен стандарт на деноминацията. Той е изповедален по формат, но като Уестминстърската изповед привлича вниманието обратно към оригиналния текст на Библията.
Презвитерианци в Ирландия, които отхвърлиха калвинизма и Уестминстърските вероизповедания, формираха Презвитерианската църква на Ирландия, която не се абонира.
Джон Грешам Мейхен, видният презвитериански богослов и професор по Нов завет в Принстънската семинария между 1906 и 1929 г., поведе бунт срещу модернистичната доктрина в своята Християнство и либерализъм (1923), която критикува теологичния модернизъм. Той твърди, че модернизмът и либералната теология са фалшива религия, претендент, който се прикрива на християнски език – „либерализъм“. Тази религия е смесица от натурализъм, хуманизъм, секуларизъм и сантиментализъм, събрани в едно.
Поклонение и тайнства
Тайнства Вижте също: Реформираната теология на кръщението и Господната вечеря в Реформираната теология
Презвитерианците традиционно поддържат позицията на богослужението, че има само две тайнства:
Кръщение, при което те кръщават бебета, както и некръстени възрастни чрез метода на асперсия (пръскане) или афузия (изливане) в името на Отца и Сина и Светия Дух, а не чрез метода на потапяне. Господна вечеря (известна също като Причастие), в която презвитерианците вярват в Истинското присъствие на Христос (пневматично присъствие) в духовен смисъл, в хляба и виното чрез Светия Дух, за разлика от местното присъствие като транссубстанциация или консубстанциация.
Поклонение Основна статия: Презвитерианско поклонение
Презвитерианските деноминации, които проследяват своето наследство от Британските острови, обикновено организират църковните си служби, вдъхновени от принципите в Указателя на общественото богослужение, разработен от Уестминстърската асамблея през 1640-те години. Този указател документира реформираните богослужебни практики и теология, възприети и развити през предходния век от британските пуритани, първоначално ръководени от Джон Калвин и Джон Нокс. Той беше приет като закон от шотландския парламент и се превърна в един от основополагащите документи на законодателството на презвитерианската църква на други места.
Исторически, движещият принцип в развитието на стандартите на презвитерианското богослужение е Регулативният принцип на богослужението, който уточнява, че (в богослужението) това, което не е заповядано, е забранено.