Обсадата на Солун от 1422 до 1430 година е военен сблъсък между Османската империя, под ръководството на султан Мурад II, с Византийската империя, а от 1423 година с Венецианската република за контрола на македонския град Солун. Османците превземат града и той остава в османски ръце през следващите пет века до 1912 година, когато е анексиран от Кралство Гърция.

Солун е под османски контрол от 1387 до 1403 година, но след битката при Анкара византийското управление е възстановено. В 1422 година, след като византийците подкрепят претендента за османския престол Мустафа Челеби, Мурад II атакува Солун. Неспособен да осигури хора и ресурси за отбраната на града, през септември 1423 година неговият владетел Андроник Палеолог го предава на Венецианската република. Венецианците се опитват да убедят султана да признае тяхното владение на града, но не успяват, тъй като Мурад смята града за свой. Това води до османска блокада на Солун и периодични директни атаки срещу града. На практика обаче конфликтът се състои предимно от поредица от набези на двете страни срещу териториите на противника на Балканите и островите в Бяло море. Венецианците многократно се опитват да окажат натиск, като блокират преминаването на Дарданелите при Галиполи, но с малък успех.

Блокадата бързо докарва жителите почти до гладна смърт и кара мнозина да избягат от града. Ограниченията, наложени на жителите от обсадата, неспособността на Венеция да снабдява и защитава добре града, нарушенията на местните обичаи и необузданата алчност на венецианските служители, водят до формирането в Солун на партия за предаването на града на османците, която печели подкрепа сред жителите. Митрополит Симеон Солунски насърчава паството си към съпротива срещу османците. Въпреки това към 1426 година, когато неспособността на Венеция да наложи мир според своите условия става видима, мнозинството от местното население започва да предпочита да се предаде, за да избегне грабежа, който би придружил насилственото завладяване. Усилията на Венеция да намери съюзници срещу османците също се провалят, тъй като другите владетели в района или следват своя собствена политика, или са противници на венецианците, или са победени от османците.

След години на сблъсъци с ограничен резултат в 1429 година двете страни се подготвят за последен решителен сблъсък. През март Венеция официално обявява война на османците, но дори тогава консервативната търговска аристокрация, която управлява републиката, не започва набиране на армия, достатъчна да защити Солун, а още по-малко способна да принуди султана да търси мир. В началото на 1430 година Мурад успява да съсредоточи силите си срещу Солун и на 29 март го превзема с щурм. Лишенията от обсадата и последвалото разграбване превръщат града в бледа сянка на предишното му могъщество – жителите му намаляват от предишните 40 000 до едва 2000 души, което налага широкомащабно ново заселване през следващите години. Венеция сключва мирен договор със султана през юли, признавайки новото статукво. През следващите няколко десетилетия в център на антагонизма между Венеция и османците се превръща съперничеството между тях за контрол над Албания.

Предистория

През XIV век зараждащата се Османска империя е нарастваща сила в Близкия изток. След като подчинява голяма част от Мала Азия, с падането на Галиполи през 1354 година, османските турци получават опорна точка и на Балканите. Християнските сили в региона, като залязващата Византийска империя, са слаби и разделени, което позволява бърза османска експанзия, провеждана както от самата Османска държава, така и от полунезависими турски бойни банди на различни газии. В 1369 година османците успяват да превземат Одрин, третия по важност град на Византийската империя след столицата Константинопол и Солун. Солун, управляван от византийския принц и бъдещ император Мануил II Палеолог (упр. 1391 – 1425), сам се предава в 1387 година след продължителна обсада (1383 – 1387), заедно с градовете Христопол и Хризопол. Успоредно с това в Солунското поле удж-беят Евренос (поч. 1417) създава нов град с името Енидже Вардар, който използва за основна база на акънджиите си. При синовете му Али бей и Иса бей градът допълнително се разширява и служи за бъдеща военна база срещу Солун.

Първоначално на предалите се градове е разрешена пълна автономия в замяна на плащането на данък харач. След смъртта на император Йоан V Палеолог в 1391 година обаче Мануил II избягва от османска опека и отива в Константинопол, където е коронясан за император, наследявайки баща си. Това разгневява султан Баязид I, който опустошава останалите византийски територии и след това се насочва към Хризопол, който е превзет с щурм и до голяма степен разрушен. По това време Солун се подчинява отново на османското владичество, вероятно след кратък период на съпротива, но е третиран по-снизходително: въпреки че градът е поставен под пълен османски контрол, християнското население и църквата запазват повечето си притежания, а градските институции продължават да функционират.

Солун остава в османските ръце до 1403 година, когато император Мануил II застава на страната на най-големия син на Баязид Сюлейман в битката за османското наследство, избухнала след съкрушителното поражение на османците и пленяването на Баязид в битката при Ангора срещу турско-монголския завоевател Тимур в 1402 година. В замяна на своята подкрепа, чрез Галиполския договор византийският император си осигурява, наред с други отстъпки, връщането на Солун, част от хинтерланда му, полуостров Халкидика и крайбрежната област между реките Струма и Пеней.

Въпреки възстановяването на византийската власт, отношенията между Солун и Константинопол остават проблемни, като местната аристокрация на Солун ревниво пази обширните си привилегии, които според съвременните учени се равняват на практическа автономия. Това е част от по-широко явление, засвидетелствано за няколко града през последния век от византийската история, на отслабване на централната власт и поява на центробежни тенденции. В случая на Солун стремежът към по-голяма независимост от имперската столица е очевиден поне от движението на зилотите в средата на XIV век и е подсилена от автономното управление на Мануил II в 1382 – 1387 година. Така, след като се връщат под византийски контрол, Солун и околностите са дадени като автономен апанаж на племенника на Мануил II, Йоан VII Палеолог. След смъртта му в 1408 година той е наследен от третия син на Мануил, деспот Андроник Палеолог, който е много млад и до 1415 година управлява под настойничеството на Димитрий Ласкарис Леондарис. През това време Солун се радва на период на относителен мир и просперитет, тъй като турците са заети със собствената си гражданска война, въпреки че градът е нападан от съперничещите си османски претенденти – в 1412 година от Муса Челеби и в 1416 година по време на въстанието на Мустафа Челеби срещу Мехмед I. След края на Османската гражданска война, турският натиск върху града се засилва отново. Точно както по време на обсадата от 1383 – 1387 година, това води до рязко разделение на мненията в града между фракции, подкрепящи съпротивата, ако е необходимо със западноевропейска („латинска“) помощ, и фракции, които настояват за подчинение на османците.

Първи османски атаки и предаване на града на Венеция

Крайният победител в Османската гражданска война Мехмед I (упр. 1413 – 1421) поддържа добри отношения с византийците, които го подкрепят в конфликта с братята му. Възкачването на Мурад II (упр. 1422 – 1451) променя ситуацията, тъй като Йоан VIII Палеолог (упр. 1425 – 1448), наследник и де факто регент на болния Мануил II, издига Мустафа Челеби като съперник на Мурад. След като побеждава противника си, Мурад, решен да унищожи останките на византийската държава, обсажда неуспешно Константинопол от 10 юни до 6 септември 1422 година. През юни 1422 година Бурак бей, синът на известния османски военачалник Евренос бей, подпомогнат от различни османски местни военачалници на Балканите, обсажда и Солун и опустошава предградията му и западната част на Халкидика.

Според архиепископа на града Симеон Солунски (упр. 1416/17 – 1429) и той, и деспот Андроник изпращат многократни молби за помощ до Константинопол, но императорското правителство не разполага с ресурси и е заето със собствените си проблеми. В крайна сметка в града е изпратен един-единствен неназован военачалник, който обаче не довежда със себе си хора и не донася пари. Този военачалник предлага да се създаде общ фонд от гражданите за подпомагане на отбраната, но това предложение среща яростна съпротива, особено от страна на богатите аристократи, които естествено биха понесли основната тежест на разходите. Обикновените хора също не желаят да допринесат – когато в града се разпространява новината, че османците са предложили мирно споразумение, при условие че деспот Андроник напусне града, избухва бунт за приемането на това споразумение.

В този момент група аристократи убеждават деспота да потърси помощта на Венецианската република, инициатива, която вероятно е предприета без консултация с Константинопол. През пролетта на 1423 година чрез венецианската колония Негропонте Андроник информира венецианците за намерението си да им предаде града. Единствените условия, които Андроник поставя са собствеността, обичаите и привилегиите на жителите, тяхното право да търгуват и да влизат и излизат свободно в града, зачитането на Православната църква, както и Венеция да обещае да защитава града от османците. Хронистът Псевдо-Сфранцес от XVI век твърди, че Андроник е продал града за 50 000 дуката и до средата на XX век това твърдение често се приема от учените. Такова нещо не се споменава от нито един друг източник, нито пък се намира в оригиналните документи, отнасящи се до предаването, изследвани от Константинос Мердзиос и Пол Льомерл. От друга страна, венецианските пратеници, назначени да наблюдават предаването, са упълномощени да осигурят сума от 20 000 – 40 000 аспри от приходите на града като годишна субсидия на Андроник, ако той я поиска.

Предложението пристига във Венеция в подходящ момент. Избирането на Франческо Фоскари на 15 април 1423 година за дож на Венеция поставя начело на републиката привърженик на по-агресивна и твърда позиция срещу османския експанзионизъм. Но мнозинството на Големия съвет на Венеция все още е доминирано от по-предпазливите тенденции сред управляващата републиката търговската аристокрация, страхуваща се от прекъсването на търговията, което открита война с османците би донесла. След Четвъртия кръстоносен поход венецианците целенасочено възприемат политика на постепенно придобиване на аванпостове, крепости и острови от разпадащата се Византийска империя, осигурявайки си бази, от които да поддържат ценните търговски връзки на Венеция с Изтока. От известно време Венеция гледа на Солун като на възможна цел за експанзия, особено след като Константинопол изглежда на ръба да падне в ръцете на турците. Така през 1419 година Венеция възстановява консулството си в града, оглавено от местния грък Георги Филомати, а след смъртта му през 1422 година от брат му Димитрий.