Консерватизмът е политическа доктрина, възникнала след големите обществени сътресения в Европа, предизвикани от Френската революция и последвалите Наполеонови войни. Намира концентриран геополитически израз в решенията на Виенския конгрес, закрепващ посредством сключения Свещен съюз политическата философия на предишното статукво.

Консерватизмът обединява всички, които се противопоставят на революцията и „модернизацията на обществените отношения“, и по същество защитава традиционните аристократични и монархически ценности от епохата на Просвещението, отпреди Великата Френска революция.

История на политическото учение Консерватизмът, наред с либерализма и социализма, е едно от основните идеологически направления, формирали политическата мисъл през последните два века. Макар и да изглежда на пръв поглед най-устойчив по своите същностни характеристики, като термин е променял съдържанието си с хода на общественото развитие и политическите конструкти, на които е представлявал опозиция. Веднага трябва да се отбележи, че този малко или повече цялостен светоглед е (или по-скоро би трябвало да е) органически свързан с националните особености на всяка отделна страна, отличавайки се от класическия либерализъм, но особено от социализма и неолиберализма, претендиращи по различни начини за общовалидност. Етимологически консерватизмът се извежда от латинското conservare (запазвам, съхранявам) – необходимостта от признаването на значимостта и защитата на основни за едно общество ценности и механизми, които гарантират неговото съществуване и наложили се с неговото историческо развитие. В този смисъл консерватизъм без традиционализъм е невъзможен. По-точно е да се каже, че това е било така през 19-и и началото на 20 век. Измененията, наблюдавани от края на Втората световна война насетне, показват в действителност едно отдалечаване от идейните извори и парадоксална неадекватност на съвременните „консервативни“ политически формации като християндемократическите партии например. В същото време разглеждането на консерватизма, като се прави дистанция от националната идентичност в отделните конкретни случаи на неговото проявление, говори именно за капитулация пред идеологическите течения, на които той е призван да противостои. Ако днес се говори за „мрачно бъдеще“, то консервативната криза може да се търси не толкова в непригодност към днешната действителност, колкото на отклоненията от естеството.

Възникване и развитие За „баща на консерватизма“ като политическа философия се смята ирландският политик Едмънд Бърк (1729 – 1797). Основните линии на неговата концепция са изложени в „Размисли за революцията във Франция“ (1790). Централно място в книгата, призната за първоизточник на консерватизма (в англосаксонския му вариант), представлява критиката на политическия рационализъм. На скептично разглеждане е поставена и основната идея на Просвещението – всесилието на човешкия разум. Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за обществото последствия. Унищожаването на наложилия се в продължение на векове ред, по който функционира държавата, отричането на мъдростта на предците и антиклерикализмът представляват по същество безсмислен, но опасен бунт срещу богоустановеното мироздание. На политическия радикализъм, водещ след себе си революционното мислене и действие, Бърк противопоставя триединството на религия, морал и политика. Всъщност, като основополагаща характеристика на консервативната концепция в края на 18-и и началото на 19 век се откроява антиутопичното направление, което намира концентриран вид именно в посочената книга на Бърк.

Англия

Консерватизмът в Англия, впоследствие именуван торизъм, възниква в периода на Реставрацията (1660 – 1688 г.). Основава се на йерархията на хората в обществото, начело на което стои монархът, притежаващ неограничена власт. Славната революция, чиято главна задача е установяването на конституционна форма на управление, довежда до друга формулировка на торизма. Съвременната основа на торизма е суверенитета, закрепен на три съсловия: кралското семейство, камарата на лордовете и камарата на общините.

Историците на консерватизма считат за негови основоположници Ричард Хукър и Едмънд Бърк – водещите ранни теоретици. Маркиз Халифакс одобрява прагматизма на Бърк, а на Дейвид Хюм импонира консервативното недоверие, с което Хукър се отнася към рационализма в политиката.

Русия В Русия движението на консерваторите активно се развива през 19 век. Като правило, руските консерватори от това време са против обучение в Европа, въобще против „европеизацията“ на Русия, и против реформи. Въпреки факта, че при император Александър II те губят мястото си в императорския двор, след смъртта му (1881) те успяват да се възстановят. Затова спомагат Полското въстание от 1863 г., „Нечаевщината“, терорът на Народната воля и убийството на Александър II. През втората половина на 19 в. най-влиятелните консерватори са журналистът М. Катков и оберпрокурора на Светия синод К. Победоносцев. Другото име на консерваторите в Русия тогава е славянофили.

Други страни В зависимост от държавата, курсът и целите на консервативните политически партии се различават. Както консерваторите, така и либералите се застъпват за частната собственост, в опозиция на комунисти, социалисти и зелени, поддържащи обществената собственост и приемането на закони, изискващи социална отговорност от страна на собствениците. Най-общо, разногласията между консерватори и либерали възникват на основата на въпроси от обществена значимост. Консерваторите не приемат несъответстващо на социалните норми поведение. Дълго време консервативните партии се борят за ограничаване правото на глас на нехристияните, жените и представителите на други раси. Съвременните консервативни партии често се противопоставят на либералите и лейбъристите. За Съединените щати употребата на термина консервативен е специфичен.

Белгия, Дания, Исландия, Финландия, Франция, Гърция, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Швеция, Швейцария и Обединеното кралство успяват да съхранят жизнеспособни консервативните си партии през 80-те години на 20 век. В страни като Австралия, Германия, Израел, Италия, Япония, Малта, Нова Зеландия, Испания и САЩ консервативни партии няма, макар че съществуват партии от десен тип – християндемократи или либерали. В Канада, Ирландия и Португалия десните партии са Консервативната партия на Канада, Фиана Файл (Ирландия), Фине Гейл (Ирландия), Прогресивни демократи (Ирландия) и Социалдемократическата партия на Португалия. Швейцарската народна партия се доближава до десните радикали и не се счита за консервативна.

Клаус фон Байме, разработвайки метод за класификация на партиите, открива, че нито една съвременна партия на Запад не бива да се счита за консервативна, тъй като комунистическите и прокомунистическите партии имат много сходни черти с консерватизма.

В обединената от либерали и радикали Италия, по време на Рисорджименто, именно либералите, а не консерваторите образуват дясна партия. През 1980 г. в Нидерландия консерваторите се обединяват в Християндемократическа партия. Консерватизмът в Австрия, Германия, Португалия и Испания е видоизменен и включен във фашизма или крайнодесни течения. През 1940 г. всички японски партии са обединени в единна фашистка партия. След края на войната, японските консерватори веднага се завръщат в политиката, но по-голямата част от тях са освободени от държавна дейност.

Отсъствието на консерватизъм в Австралия и САЩ Луис Харц счита за резултат на това, че бившите колонии се считат повече за част от либерална, отколкото от радикална Великобритания. Макар Харц да смята, че на англоезична Канада е оказано незначително консервативно влияние, по-късните изследователи заявяват, че именно отхвърлените от американската революция лоялисти разпространяват идеологията на торите в Канада. Харц обяснява консерватизма в Квебек и Латинска Америка като резултат от първите поселения във вид на феодални общини.

В течение на продължителен период консервативен елит управлява латиноамериканските народи. До голяма степен, това е постигнато с помощта на контрол и поддръжка на институции на гражданското общество, църквата и въоръжените сили, отколкото на политически партии. Обикновено църквата се освобождава от заплащане на данъци, а църковните служители са защитени от правно преследване. Там, където консервативните партии са отслабени или не съществуват, консерваторите все повече се уповават на военна диктатура в качеството на предпочитана форма на управление. От друга страна, тези страни, в които елита успява да намери поддръжка за консервативните партии в обществото, достигат до политическа стабилност. Чили, Колумбия и Венецуела тогава са примери за страни със силни консервативни партии. В Аржентина, Бразилия, Салвадор и Перу консерватизмът въобще не съществува. След гражданската война от 1858 – 1863 г., консервативната партия във Венецуела престава да съществува. Чилийската консервативна партия – Националната партия, е разпусната след военния преврат през 1973 г. и не успява да се възроди след завръщането на демокрацията.

Консервативният Национален съюз управлява чрез алианс на бизнес елита, състоящ се от англоезични канадци и католическата църква, провинцията Квебек в периода от 1936 до 1960 г. Това време, наречено Голямата тъмнина, завършва с Тихата революция и партията окончателно се разпада.

Албания Основаната през 1991 г. Демократическа партия на Албания става водещата партия след парламентарните избори в страната през 2005 г. Тя е наблюдател в Европейската народна партия и пълноправен член на Международния демократичен съюз и Центристкия демократичен интернационал. Партията идва на власт и през 1992 г. – първа в историята на демократична Албания.

Белгия Създадена през 1945 г. като Християнска народна партия, партията Християндемократи и фламандци доминира в политиката на следвоенна Белгия. На федералните избори в Белгия през 1999 г. получава второ място след Фламандските либерали и демократи. На федералните избори през 2014 г. получава четвърто място – 18 от 150 места в Камарата на представителите.

Бразилия Националният демократичен съюз е последната консервативна партия в Бразилия при демократичния режим, но през 1965 г., с идването на власт на милитаристите и тяхното правителство, партията престава да съществува. В днешно време личности като философа Олаво де Карвальо се стараят да съхранят консервативните ценности на страната.

Гърция Основната консервативна партия в междувоенния период получава името Народна партия. Оказвайки подкрепа на конституционната монархия, партията отхвърля властта на републиканците. След Втората световна война, на партията се удава да влезе в Обединения национален фронт, който на свой ред идва на власт на основата на антикомунизма и ултранационализма. Получените в подкрепа на партията гласове обаче са анулирани, което подтиква привържениците към създаването на нова партия под ръководството на харизматичния генерал Александрос Папагос. Консерваторите се обявяват против диктаторството на лидерите на крайнодесните партии и, в опит да свалят диктатурата, образуват партията Нова демокрация. Новата партия си поставя следните задачи: да не допусне турската политика на експанзионизъм спрямо Кипър, да възроди и укрепи демокрацията, да установи в страната силно правителство, да позволи на умерените партии да управляват.

Дания Датската Консервативна народна партия е основана през 1915 г. На изборите през 2005 г. партията печели 18 от 179 места в парламента и става партньор в коалицията на либералите.

Исландия