Вълче поле е село в Южна България, област Хасково, община Любимец.
География Селото се намира в планински район в източната част на Родопите, приблизително по средата между Харманли и Ивайловград.
История Предполага се, че днешното село е създадено около 1330 / 1326) г. Това е условно датиране и се базира на първото известно писмено споменаване на селото („Документ за границите на поземления имот на Черменския вакъф от 1562 г.) //„... „В худутнамето (от „худут“ – граница, а худутнаме – озн. крепостен акт, в който се определят границите на мерата). „Документ за границите на поземления имот на Черменския вакъф от 1562 г. става ясно, че в доста обширна област от селата Карабаа и Куртулен (Свиленградско) до с. Гьокчебунар (Сив кладенец – Ивайловградско) липсват много послешни села, т.е. тя още е значително празна, ненаселена, та впоследствие е привлякла още българи заселници и последните малоазийски колонисти (къзълбашите/алианите). Това показва, че в Източна Тракия засилено разселване на българи е започнало през XVII век и е продължило през следващите векове.“
От цитираното става ясно, че в 1562 г. селото (Камилски дол/Деве дере) все още не е съществувало, и че селата Куртулен и Гьокчебунар са значително по-стари от Деведере. ...“// Първият официален писмен документ за възникването на Вълче поле е от 1562 г., според който селището е възникнало през 1326 г.
Предишното име на селото е Куртулен. По време на османската власт се казва Курткьой.
Селото е освободено на 5 октомври 1912 г. по време на Балканската война. Предполага се че през 1912 г. в селото е имало около 90 семейства. Между 1913 г. и юни 1914 г. селото е било изгорено от турците.
„...За Ортакьой се минава презь Курткьой и Деведере, което е на река Арда. И двете села се падатъ въ турската Мустафапашенска околия, която е стигала до Арда. На друго место (вж. Мустафапашенска околия стр. 49) подробно описвамъ ужасите, които съ изпитали нещастните българи отъ Деведере, както и за бегството на Курткьойци. И двете села съ били изгорени, та сега некои отъ разбегалите се жители се мъчеха да поправятъ нещо отъ срутените сгради, колкото временно да се подслонятъ...“„Години на разруха и войни, години на кланета и погроми. Разорението на Тракийските българи презъ 1913 година“. Любомиръ Милетичъ (Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница 1918 г.; II фототипно издание, Културно-просветен клуб „Тракия“-София, 1989 г., София
Забележителности
Връх Шейновец
Връх Шейновец е най-високият връх в планинския рид Гората (Св. Марина), първия дял на Източните Родопи, с надморска височина от 703,6 m. Върху самия връх има паметник на загиналите в Балканската война, а в подножието му голяма ретранслаторна радио-телевизионна кула. Около върха личат останките на стара тракийска крепост.
Гробница при Шейновец Под връх Шейновец и на билото на планинския рид Гората (Св. Марина), на границата със землището на с. Малко градище се намира тракийска гробница, чийто купол е изграден от застъпващи се квадри. Тя също е изследвана от проф. д-р Богдан Филов, наред с мезешката гробница.
Други забележителности В планинските местности наоколо са открити останки от тракийски гробници, подобни на тази в село Мезек. Две от тях се намират на хълма непосредствено над селото. Разрушени почти напълно. Останките на трета тракийска гробница се намират в планината над селото. В околността има останки от поне още една тракийска могила, напълно унищожена. Тракийска гробница Шейновец N41 43 00.0 E26 01 26.0 Надгробната могила, разположена на билото на рид, е с височина 7 – 8 м, в която от югоизточната страна има каменна куполна гробница. Гробницата се състои от правоъгълна камера (2 х 1,74 м и вис. 2,6 м) и централна кръгла камера (диам. 3,57 м и вис. 3,45 м). Засводяването на камерата е четирискатно, а на централната камера – кошеровидно. Входът е бил затворен с големи каменни плочи. Гробницата е изградена от квадрови блокове, без спойка и скоби помежду им. Проучвана през 30-те години на 20 век от Богдан Филов. Крепост-светилище Куш кая N41 42 32.0 E26 00 16.0 („Куш кая“ от турски „птичи камък“ „куш“ = птица и „кая“ = камък, скала)– представлява огромна скала наподобяваща орел, намираща се на север от селото. При неотдавнашни археологически разкопки е установено, че скалата е била древен тракийски култов комплекс. Предполага се, че култовият комплекс е бил ограден от крепостна стена и вероятно е бил свързан с другия такъв – „Глухите камъни“ разположен няколко километра по-нагоре в планината. Тракийска крепост „Куш кая“ се намира на 2.35 km север-северозападно от село Вълче поле. По време на разкопките извършени през 2005 година са разкрити останки от сгради, керамика и част от крепостен насип. Обитаемата площ е около 25 декара южно от Куш кая. По време на проучването са разкрити две жилища от късната бронзова и ранножелязната епоха и една укрепителна стена. На места проучените пластове достигат до 1.4 метра което свидетелства за продължително обитаване. По намерените артефакти археолозите установяват, че терена е бил обитаван през сравнително дълги периоди от време, като най-силен интензитет на обитаването е установено през късната бронзова (XVI – XII в.пр.н.е.) и ранно желязната (Х-V в.пр.н.е). Неговото интерпретиране като укрепено селище, на този етап от проучването изглежда най-вероятно и съответства на труднодостъпното му местоположение. На скалите Кушкая има два остри и недостъпни скални масива, разположени на малък хребет в посока изток-запад. От северната страна голямата скала се издига на 25 – 30 м, а на юг тя е почти двойно по-висока – около 50 м. Тук скалите са изключително живописни, застинали в странни форми: едната от тях прилича на приведен човек, носи името „Бабата". Встрани по билото се виждат натрупани едри камъни от зид. Вътрешното пространство е терасирано. Ив. Велков предполага, че тук са били жилищни помещения. Навсякъде се намират останки от глинени съдове, хромели и хавани. Според описанието на Яна Манолова, керамиката от това място вероятно е от ранножелязната епоха. Огромна величествена скала, наподобяваща орел. През 2005 г. са разкрити останки от сгради, керамика и част от крепостен насип. До селото се стига по пътя Любимец-Ивайловград. При село Дъбовец се завива наляво, село Вълче поле се пресича през центъра и се излиза на другият край на селото. Където свършва асфалтовият път се оставя колата и се продължава по левия път. През цялото време от село Дъбовец Птичи камък се вижда в северна посока. По време на разкопките извършени през 2005 г. са разкрити останки от сгради, керамика и част от крепостен насип. Обитаемата площ е около 25 декара южно от Куш кая. По намерените артефакти археолозите установяват, че терена е бил обитаван през сравнително дълги периоди от време, като най-силен интензитет на обитаването е установено през късната бронзова (XVI – ХІІ в.пр.н.е.) и ранно желязната (Х–V в.пр.н.е.). Неговото интерпретиране като укрепено селище, на този етап от проучването изглежда най-вероятно и съответства на труднодостъпното му местоположение. По време на проучването са разкрити две жилища от късната бронзова и ранно желязната епоха и една укрепителна стена. На места проучените пластове достигат до 1,4 м. което свидетелства за продължително обитаване.