Вичо Дионисиев Диков е български и руски офицер, генерал-лейтенант. Командир на 7-и пехотен Преславски полк през Сръбско-българска война (1885), Началник на Щаба на Българската армия (1907) и командир на 4-та армия през Междусъюзническа война (1913).

Биография Вичо Диков е роден на 2 ноември 1861 г. в тулчанското село Бейдауд.Енциклопедия „България“. Том 2. Издателство на БАН, 1981, с. 310 Баща му – Дионисий Диков е свещеник в Бейдауд. Брат му – Курти Диков е учител. Завършва класното училище в Тулча.

Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в действащия в Добруджа 14-и армейски корпус с командир генерал-лейтенант Аполон Цимерман.

През 1879 завършва с първия випуск Софийското военно училище, на 10 май е произведен в чин прапоршчик и изпратен на служба в Силистренска № 18 пеша дружина. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик.

През 1883 г. е командирован в Русия, където служи в 54-ти Мински пехотен полк и завършва офицерска стрелкова школа. Завръща се в България през 1884 г. и е командир на рота във Врачанска № 8 пеша дружина, която е в състава на 7-и пехотен преславски полк. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан, а на 14 септември е назначен за командир на същия полк.Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София 1985, с. 49.

Участие в Сръбско-българската война През Сръбско-българската война капитан Вичо Диков командва 7-и пехотен преславски полк в боевете при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 г. Защитава успешно левия фланг на Сливнишката позиция при хълма Вишая под напора на сръбската Шумадийска дивизия.

Участва и в Пиротското сражение на 14 – 15 ноември, като действа с полка си срещу сърбите в долината на река Градешница при село Нишор, северно от Пирот.Щаб на армията – Военно-историческа комисия. История на Сръбско-българската война 1885 г. София, Държавна печатница, 1925, с. 671 – 672.

Малко след края на войната е награден с орден „За храброст“ III степен.

Участие в русофилските бунтове и емиграция Като командир на базирания в град Шумен 7-и пехотен преславски полк, през август 1886 г. капитан Вичо Диков подкрепя краткотрайното русофилско правителство, образувано в София след Деветоавгустовски преврат срещу княз Александър Батенберг. Въпреки провала на преврата, запазва командния си пост. В края на септември заедно с останалите командири от Шуменския гарнизон оказва натиск върху Регентския съвет да изпълни исканията на руския емисар Николай Каулбарс за освобождаване на арестуваните офицери и отлагане на изборите за III велико народно събрание. Тъй като голяма част от офицерите от полка не го подкрепят подава оставка и емигрира през октомври 1886 г.

През февруари 1887 г. взема участие в Силистренския бунт на офицерите-русофили.Димитров Т. Силистренският бунт на офицерите русофили през 1887 година. (посетен на 24 януари 2016) След провала му се установява в Русия и постъпва на служба в Руската армия. През 1890 г. завършва Николаевската академия на Генерален щаб. След това служи в руската 21-ва дивизия дислоцирана в Петровск и Тифлис. Преподава тактика и топография в Тифлиското пехотно училище.

Отново в България След помирението между българските и руските власти, през 1898 г. се завръща в България с чин подполковник. Първоначално е зачислен в Щаба на армията, а от януари 1899 г. е началник на щаба на 3-та пехотна балканска дивизия в Сливен. От май 1900 г. е отново в генералния щаб с чин полковник. През май 1905 г. произведен в чин генерал-майор и назначен за командир на 6-а пехотна бдинска дивизия във Враца. В края на 1906 г. е началник на Трета военно-инспекционна област. Началник на щаба на армията от 28 март до ноември 1907 г., когато е назначен за началник на Военното училище. От 1909 г. е началник на Главното интендантство на армията.

През Балканските войни По време на Балканската война (1912 – 1913) генерал-майор Вичо Диков е началник на Главното тилово управление. На 28 юни 1913 г. – близо две седмици след избухването на Междусъюзническата война (1913), е назначен за командир на 4-та армия. Нанася поражение на сърбите в Калиманското сражение. В Кресненската операция командва десния фланг, отблъсквайки гръцката армия от Пехчево.

На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След по-малко от месец, на 2 септември, преминава в запаса.

Генерал-лейтенант Вичо Диков умира на 5 май 1928 година в София.

Военни звания Прапоршчик (10 май 1879) Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван) Поручик (30 август 1882) Капитан (30 август 1885) Майор Подполковник (14 февруари 1893) Полковник (18 май 1900) Генерал-майор (18 май 1905) Генерал-лейтенант (5 август 1913)

Награди Военен орден „За храброст“ II степен, III степен, 2-ри клас Орден „Свети Александър“ II степен с мечове и III степен без мечове Народен орден „За военна заслуга“ II степен на обикновена лента

Бележки

Източници

, с. 92. Маринов И. Генерал-лейтенант Вичо Диков. В: „Известия на института за военна история“, том 52, София, 1991, с. 168 – 178. Недев С. Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Свети Георги Победоносец“, с. 70 – 71.

Категория:Генерал-лейтенанти от Царство България Категория:Участници в Руско-турската война (1877 – 1878) Категория:Български военни дейци от Сръбско-българската война Категория:Български военни дейци от Балканските войни Категория:Носители на орден „За храброст“ II степен Категория:Носители на орден „За храброст“ III степен Категория:Носители на орден „Св. Александър“ II степен Категория:Носители на орден „Св. Александър“ III степен Категория:Носители на орден „За военна заслуга“ Категория:Първи випуск на Националния военен университет „Васил Левски“ Категория:Началници на отбраната Категория:Тулчанци Категория:Добруджански българи Категория:Родени в окръг Тулча Категория:Починали в София