История на Йемен

Ислямски период Приемане на исляма През 628 г. персийският губернатор в Сана – Бадхан, приел исляма, последван скоро и от редица влиятелни племенни вождове, които постепенно наложили новата вяра и на обикновените хора. Един от тях бил шейхът на племето ашаер, населяващо Уади Забид – Абу Муса бин Ашари. Когато посетил пророка Мохамед в Медина, Абу Муса произнесъл слова, станали нарицателни в последвалата история на Йемен: „Народът на Йемен идва при теб. Това са най-приветливите и добросърдечни хора. Вярата е в Йемен и мъдростта е йеменска“. През следващите години ислямски теолози били изпратени в Йемен да поучават хората. Маад бин Джабал бил изпратен в ал-Джанад, близо до днешен Таиз, където изградил джамията „Джанад“, а неговата книга по ислямско право е все още в употреба и днес. Фаруа бин Мусаик, Уабер бин Джонаис и Фейруз Дайлами, пристигнали в Сана и изградили Голямата джамия. Тези две джамии, запазени и днес, са сред най-старите на Арабския полуостров. Племето хамдан на север приело исляма, когато зетът на пророка Мохамед – Али бин Абу Талиб, лично ги посетил. Впоследствие йеменците били сред най-активните участници в кампаниите на халифите за разширяване на ислямската империя. Когато пророкът Мохамед умрял в Мека, Абу Бакр, първият халиф, получил от Йемен 21 000 войници. Половината били изпратени в Сирия а другата половина – в Ирак. Йеменците обачене само подкрепяли армиите на халифата. Други мигрирали след битките и станали търговци, администратори и архитекти. Дори днес в Андалусия (Испания) има замъци, носещи типично йеменски имена като „Яхсуб“ в Севиля, „Хамдан“ в Кордова и „Хаулан“ в Гранада. През цялото управление на Омаядите, те зависели от уменията на йеменците в земеделието и администрацията. С преместването на столицата на халифата в Багдад обаче, Йемен постепенно се превърнал в глуха провинция на ислямската империя, което довело до възникване на редица малки и полунезависими емирати.

Зиядиди

В началото на IX в. политическата ситуация в Йемен била изключително напрегната – планинските племена отказвали да признаят властта на багдадските халифи, избухвали множество въстания. През 819 г. халиф ал-Мамун изпратил в крепостта Тихам на брега на Червено море своя пълководец Мухамад ибн Зияд. Използвайки ту сила, ту изкусна дипломация, той успял бързо да въведе ред, а след това подчинил крайбрежните острови и установил контрол над търговията с Източна Африка. Резиденция на Мухамад станал малкият град Забид, който скоро се разрастнал и превърнал във важен търговски център. Осигурявайки се подкрепата на местните племена, след няколко години от наместник на халифа, Мухамад ибн Зияд се обявил за независим емир. Впоследствие държавата на Зиядидите се разрастнала – освен Тихама, под нейна власт се били още ал-Маафир и Джанад, а в някои периоди в пределите ѝ били Сана, Саада, Хадрамаут и Оман. Тя обаче така и не успяла да укрепи властта си в централните райони на Йемен. Могъществото на Зиядидите се запазило и при сина на Мухамед Ибрахим, но непосредствено след смъртта му започнали вътрешни метежи и външни нашествия. При емир Абу-л-Джайша, положението се закрепило и през продължителното му 80-годишно управление страната живяла в мир. През 981 г. той бил наследен от сина си Абдалах, при който Зиядидите претърпели тежко поражение от управляващите в Сана Юфириди, които дори успели да завладеят за известно време Забид. В началото на XI в. голямо влияние в политическия живот на страната оказвала гвардията, сформирана от роби-етиопци. Техни представители заемали неизменно висшите военни длъжности, ставали наместници и висши чиновници. По това време реалната власт била в ръцете на везира Марджан и двама етиопски военачалници – Наджах, който управлявал на север, и Нафис, който се разпореждал на юг. В 1018 г. Марджан свалил Абдалах и се обявил за имам. Това послужило за начало на междуособна война, в която крайната победа удържал Наджах и в 1022 г. сложил началото на нова династия – Наджахиди.

Наджахиди и Сулайхиди Основни статии: Наджахиди, Сулайхиди След приключването на първия етап от мохамеданските завоевания, Арабския полуостров, както в политическо, така и в културно отношение, се превърнал в глуха провинция на ислямската империя. По тази причана, скрото тук намерили благодатна почва привърженици на множество ереси, сред които важна роля играела тази на исмайлитите. От 1047 г., когато начело на йеменските исмайлити застанал Али ибн Мухамад ас-Сулайхи от южноарабското племе хамдан, тяхното влияние се засилило чувствително. Той построил крепост в планината Масавар и я превърнал в център на самостоятено княжество. В същото време в Забид етиопският военачалник Наджах управлявал без сериозни проблеми, но скоро трябвало да обърне сериозно внимание на засилващото се влияние на Сулайхидите, в чието лице придобил опасни съперници. Около 1062 г. той бил отровен, а Забид бил завладян от Сулайхидите, принуждавайки тримата синовете на Наджах да търсят спасение на остров Дахлак. С това обаче експанзията на исмайлитете не приключила. В 1063 г. те завладели и Сана, отвоювали от зайдитските имами град Сана, а след това нахлули в Хиджаз и властта им били принудени да признаят свещените градове Мека и Медина. На следващата година в ръцете им паднал и Аден. В продължение на 16 години сулайхидският имам Али владеел главната мюсюлманска светиня – Кааба – и назначавал в Мека свои наместници. През 1080 г. жителите на свещения град отказали да му се подчиняват повече и той се отправил на поход. Още преди да напусне Йемен обаче, дългогодишните интриги на синовете на покойния Наджах, дали плодове, и Али паднал убит в засада. Наджахидите си върнали властта в Задид, но още в 1083 г. новият владетел Саид ал-Ахуал бил прогонен от сина на Али – Ахмад ал-Мукарам, и избягал в Дахлак. Независимо от това при Али като цяло влиянието и силата на Сулайхидската държава значително отслабнали. През 1084 г. той бил отстранен от жена си ас-Сайида ал-Хура, която пренесла столицата от Сана в Зу-Джибла. Изключително енергична и честолюбива жена, тя била прославена от йеменските историци като „новата Савска царица“, но независимо от външния блясък на нейното управление отслабването на държавата продължило. Отслабването на Сулайхидите не спомогнало обаче за засилване властта на Наджахидите. През 1086 г. Саид ал-Ахуал отново си върнал властта, но през 1088 г. бил отровен по заповед на жената на Ахмад ал-Мукарам. Неговият брат Джаяш Абу-л-Тами, трябвало да търси убежище в Индия, но скоро се завърнал в Забид, представяйки се за индиец, организирал заговор и в 1089 г. си върнал престола. Той управлявал мирно до смъртта си през 1105 г., когато в Забид отново започнали вълнения. Причина за това станала междуособната борба за престола между синовете му. Това отслабило държавата и през 1110 г. наджахидските емири трябвало да се признаят за васали на Сулайхидите. От началото на XII в. обаче сулайхиските емири вече не можел да осъществява контрол над всичките си територии – в Забид отново се утвърдили Наджахидите, в Аден на власт дошла династията на Зурайидите, а Сана се превърнала фактически в независимо владение на Хамданидите. Ас-Сайида починала през 1138 г. на 93-годишна възраст, и веднага след смъртта ѝ сулайхидската държава се разпаднала. Десетина години по-късно – в 1159 г., отслабени от непрестатните дворцови интриги и преврати, Наджахидите също били отстранени от Али, който основал династията на Махдидите.

Зурайиди, Махдиди и Хамданиди Основни статии: Зурайиди, Махдиди, Хамданиди През 1131 г., когато държавата на Сулайхидите отслабнала значително, зурайдитският емир Саба, управляващ Аденската област, се обявил за независим и установил резиденцията си в Думла. Няколко години той враждувал със своя съвладетел Али от династията на Махдидите, но в 1138 г. успял да обедини под властта си цялата държава. Осем месеца след победата си Саба умрял, след което започнала междуособна борба, докато на престола не седнал Мухамад II. Неговото управление било периода на най-голям разцвет на Зурайидската държава. В 1150 г. Мухамад II бил убит и властта наследил Али ибн Абу-л-Харат. През 1152 г. той присъединил към владенията си няколко важни градове и крепости, включително ал-Такир, Зу-Джиблу, Иб и Ашрак. При неговия син Имран реалната власт преминала в ръцете на везирите от рода Билал, които останали регенти и при тримата му синове. Управлението на Зурайидите приключило през 1173 г., когато Аден бил завладян от брата на египетския султан Туран-шах, основал династията на Айюбидите.

Айюбиди

Според свидетелствата на хрониста Камал ад-Дин, Айюбидите решили да завоюват Йемен, опитвайки се да си осигурят владения, в случай че техният сюзерен – дамският емир Нур ад-Дин – решал да им отнеме Египет. Експедицията ръководил братът на Салах ад-Дин (Саладин) – ал-Муазам Туран-шах, появата, на чиито войски в Йемен се оказало пълна изненада за местните владетели, отслабени допълнително и от междуособни войни. Така управляващите в Забид Махдиди, аденските Зурайиди и владетелите на Сана Хамданиди били лесно победени от Туран-шах, който в 1172 – 1174 г. обединил под властта си цялата територия на Йемен. Тогава властта на Айюбидите била призната в свещените градове Мека и Медина, а на юг – в Хадрамаут. Туран-шах бил султан до 1181 г., когато го наследил брат му ал-Азиз Туг-тегин Захир. След него на престола се изредили двамата му синове, а в 1229 г. властта преминала в друг клон на Айюбидите. Последният владетел от тази династия ал-Масуд умрял през 1229 г. по време на пътуване до Египет и властта преминала към династията на Расулидите.

Расулиди