Сун (宋) е една от най-значимите китайски династии, управлявала от 960 до 1279 г. Тя успява да обедини по-голямата част от страната, слагайки край на периода на Петте династии и десетте царства и пада под ударите на монголите, които основават династията Юен (Юан).
Управлението на Сун се разделя на два периода – Северна Сун (Бейсун 北宋, 960 – 1127) и Южна Сун (Нансун 南宋, 1127 – 1279), свързани със завладяването на редица северни територии от джурченската държава Дзин и преместване на столицата южно от река Яндзъ в Ханджоу. През цялото си управление сунските императори са принудени да водят борба за съществуване с варварските империи на джурчените Дзин и на киданите Ляо, а в края на династията и с монголите.
Във вътрешен план историята на Сун е белязана от постоянни селски въстания, независимо от които обаче икономиката на страната се подобрява значително, а населението се увеличава двойно. В областта на културата и науката управлението на тази династия често се сравнява с европейското Просвещение, тъй като владетелите ѝ покровителстват различните религии и изкуства, по това време творят едни от най-прочутите китайски философи, положили основите на неоконфуцианството. В страната са осъществени редица реформи на държавния апарат с оглед неговата ефективност, реформирана е армията, създаден е силен морски флот, въведена е за първи път в света употребата на книжни пари.
Основаване на династията
През 960 г. командващият императорската гвардия на династията Късна Джоу – Джао Куанин (Тайдзу), бил изпратен от главния министър Фан Джъ срещу малката държавица Северна Хан и подкрепящите я кидани. В град Чънцяо обаче, войниците му го обявили изненадващо за император, настоявайки да поеме управлението на страната. Когато новината стигнала до столицата на Късната Джоу – Биендзин (днешен Кайфън в провинция Хънан), заместниците на Джао Куанин, Шъ Шоусин и Уан Шънци също го признали за законен император, а по-късно към тях се присъединил и главният министър Фан Джъ. Малолетният император на Късната Джоу бил принуден да се оттегли от престола, а единствената съпротива дошла от висшия сановник Хан Тун, който обаче скоро умрял и бил погребан с големи почести от новия владетел.
Когато пристигнал в столицата Джао Куанин дал нареждане на войниците си да не грабят и унищожават нищо, а верните му военачалници Мужун Йенджао и Хан Лункун се справили с провинциалните командири Ли Юн и Ли Чундзин, противопоставящи се на династичната смяна. Като награда, военачалниците, лоялни на новия владетел били назначени за командири на императорската гвардия в столицата, но скоро били изпратени в провинцията, а Джао Куанин сам застанал начело на гвардията си. За да се предотврати съсредоточаването на прекалено много военна мощ в ръцете на военните, с която да се противопоставят на императорската власт, братът на новия владетел Джао Пу предложил всички военачалници да бъдат сменени. Това станало по време на един пир в двореца, като уволнените получили високи титли и богати владения като компенсация. Така първият сунски император успял в сравнително кратък период от време да утвърди властта си.
Обединение и централизиране на империята
С утвърждаването на властта на Джао Куанин (Тайдзу) обаче, пред новия владетел стояла далеч по-трудната задача за обединение на разпокъсаната страна. По времето, когато седнал на престола северната част на днешната провинция Шанси била под властта на династията Северна Хан, а югът бил разделен между т.нар. Десет царства. По съвет на брат си Джао Пу и съветника Джан Юндъ, императорът започнал серия от походи за обединение, тръгвайки от юг на север. Първата държава, която била унищожена през 963 г. била малката и отслабена Нанпин (Дзиннан) в басейна на река Яндзъ, през 965 г. паднала Шу, Северната Хан била завладяна в 970 г., а през 975 г. в пределите на сунската империя била включена и Южна Тан.
Паралелно с обединителните походи обаче Тайдзу продължил да осъществява реформи, насочени към засилване на централната власт и отслабване на провинциалните военни губернатори, представляващи огромна заплаха за императорската власт още от времето на династията Тан. За тази цел префектурите и окръзите били поставени под прекия контрол на централното правителство, префектите (джъджоу 知州) били сменяни на всеки три години, а надзор върху дейността им упражнявали т.нар. контрольори (туънпан 通判), които докладвали директно в двора, данъците също били изпращани направо в столицата от специален чиновник (джуанюншъ 转运使), наказателният закон се упражнявал от централното правителство, а елитните военни части били разположени около столицата. Голяма част от армията представлявала опълчение (мубин 募兵), съставено повече от професионалисти, отколкото от селяни за разлика от предишните епохи. Наемането на обезземлени селяни във войската трябвало да отслаби техния потенциал за въстания и социални бунтове. Около половината от армията била дислоцирана край столицата, което давало възможност на императора бързо да реагира на вътрешни и външни заплахи. Генералите също постоянно били местени на други постове, за да се предотврати изграждането на пирятелски кръгове с офицерите и войниците им. Всички тези реформи били извършени с намерението да се стабилизира вътрешното положение на империята, но много скоро станало ясно, че те не са в полза на външната отбрана.
Борба за върховенство с Ляо и Западна Ся Обединението на Китай все още не било завършено, когато в 976 г. император Тайдзу умрял. Той бил наследен от по-малкия си брат Джао Гуани (Тайдзун), който продължил действащата политика. През 978 г. сунските армии завладели държавата У Юе и зависимите от нея територии в днешната провинция Фудзиен, след което се отправили срещу Северната Хан. Командваните от военачалниците Пан Мей и Гуо Дзин войски обсаждили от четири посоки северноханската столица Тайюен и блокирали северните пътища, от където напредвали съюзниците ѝ от киданската империя Ляо. След като сунските войски унищожили киданската армия, Северната Хан капитулирала и била включена в сунските предели. С това обаче император Тайдзун не прекратил агресивната си външна политика. Малко по-рано киданите завладели 16 префектури в района на Йенюен (около днешен Пекин), принадлежащи на държавата Късна Дзин, за които претендирала и Сун. След първоначалния успех на този фронт обаче, сунската армия била разбита край Пекин и трябвало да преустанови завоевателните си походи.
През 986 г., когато на трона на Ляо седнал малолетният император Шъндзун, сунските войски предприели втора кампания за освобождаването на Йенюен, но както и първия път, кидански сили – командвани този път лично от вдовстващата императрица Чънтиен, ги разбили. Поражението този път било дори по-тежко, тъй като сунският генерал Ян Йе бил пленен и хвърлен в затвора, където по-късно бил уморен от глад. След този разгром министър Сун Ци предложил да се преустановят военните походи и да се укрепи северната граница. Междувременно, на запад, друга империя се издигнала като равна по военна мощ на Сун – тангутската Ся (Западна Ся). През 80-те години на Х век, между основателя на тангутската империя Ли Дзициен и губернаторите на северозападните сунски области започнал конфликт, който прераснал в открити нападения и кулминирал в брачен съюз между Западна Ся и Ляо. Притиснат от две страни, император Тайдзун се опитал да спечели мир на североизточната си граница като предложил на Ли Дзициен да му предаде няколко гранични града и да го удостои с императорската фамилия Джао, но владетелят на Западната Ся отказал. Тогава сунският владетел се опитал да окаже икономически натиск на тангутите, затваряйки границата и попречвайки им да търгуват със сол, както и да купуват храни от Китай. Това обаче се оказало неефективно и само засилило тангутските нападения.
През 996 г. Сун предприела военна кампания, която отново била неуспешна. На следващата 997 г. император Тайдзун умрял и бил наследен от Джао Хун (Джъндзун). Новят император, не желаещ да се ангажира в продължителни и скъпоструващи военни кампании, се примирил със съществуването на Западната Ся, удостоил Ли Дзициен с титлата „военен губернатор“ (дзиедушъ 节度使) на Диннан и уан (王) на Сипин. Впоследствие тангутската империя била успокоена с дарове от злато, брокат, пари и чай, за да се предотвратят граничните нападения на китайска земя. След като разрешил непосредствената военна заплаха от северозапад, император Джъндзун трябвало да се справя със северния си съсед – киданите. Войната срещу империята Ляо кулминирала през 1004 г., когато вдовстватаща императрица Чънтиен и император Шъндзун насочили армиите си на юг и напреднали към Чанджоу на река Хуанхъ, откъдето поставили под непосредствена заплаха сунската столица Кайфън. Сунският двор бил разделен и готов да напусне столицата, министрите предлагали различни начини за овладяване на ситуацията – някои настоявали столицата да бъде преместена, други да се организира съпротива. В крайна сметка лично император Джъндзун застанал начело на армията си и подпомаган от синовете на генерал Ян Йе – Ян Йенлан и Ян Съ, тръгнал срещу киданите. До решителна битка обаче не стигнало, тъй като киданите преценили, че сунската армия е достатъчно силна, за да им се противопостави успешно и предложили мир. Императорът приел с охота и двете страни подписали т.нар. Договор от Чанюен, според който сунският владетел обявявал ляоския за свой по-голям брат и се задължавал да му плаща годишен занък от коприна и сребро. В същото Сун и Ляо обещавали да не нападат териториите си, както и да не допускат издигането на крепостни съоръжения по общата им граница. Впоследствие някои министри на Джъндзун определили договора като „срам за Сун“, последвалият мирен живот, съпътстван с икономически възход и финансово облекчение за правителството, показал правотата на привържениците на мира. Освен това дал и възможност на обикновеното население да се успокои от постоянните войни.
Управлението на Джъндзун и Жъндзун След сключването на Договара от Чанюен с империята Ляо на север, сунското правителство изпитало период на военно облекчение. Вместо обаче да започне прилагането на така необходимите след продължителния период на военни конфликти икономически реформи, император Джъндзун се отдал на скъпи и пищни държавни ритуали, посветени на отделните религии. Важна роля за това изиграл и първият министър Уан Жуоцин, който настоял владетелят да спази задължението си за провеждане на традиционните жертвоприношения, посветени на Небето и Земята. Императорът предприел и няколко молитвени пътувания до планината Тайшан, заповядал в столицата да бъдат изградени будистки и даоски манастири, и подпомагал всячески развитието на тези две религии. В резултат на тези действия обаче, към края на 15-годишното му управление държавната хазна се оказала в критично състояние.