География (от старогръцки: γαία, земя и γράφω, графо, пишаγεωγραφία – земеписание) или остарелите думи землеописаниеИзползва се в първия учебник по география на български от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, Краткое политическое землеописание за обучение на болгарското младенчество. Крагуевац, 1835Използва се във втората книга по география на български Общое землеописаниеibl.bas.bg, земеописаниеibl.bas.bg е наука, изучаваща пространственото разположение и измененията на природно-териториалните комплекси на планетата Земя. В буквален смисъл география може да се преведе като „описание на Земята“. Първият човек, употребил думата „география“, е древногръцкият учен Ератостен (276 – 194 г. пр.н.е.).

Обект на изучаване на географията са законите и закономерностите на разположението и взаимодействието на компонентите на географската среда и техните съчетания на различни нива. Сложността на обекта на изследване и обхвата на предметната област обуславят диференциацията на единната географска наука на редица специализирани дисциплини, формиращи системата на географските науки. В нея се разграничават естествени (физикогеографски) и социално-географски науки (социално-икономически) географски науки. Понякога картографията се класифицира като отделна географска дисциплина.

Географията е една от най-старите науки. Голяма част от основите ѝ са положени през елинистическата епоха. През 1 век пр.н.е. опитът дотогава е обобщен от географ Птолемей. Разцветът на западната географска традиция настъпва по времето на Ренесанса, когато се преосмислят късноелинистическите постижения и се постига значителен напредък в картографията, който обикновено се свързва с името Герхард Меркатор. През първата половина на 19 век, Александър фон Хумболт и Карл Ритер полагат основите на съвременната академична география.

Възникване и история

Географията е древна наука и възниква едновременно като природна и обществена наука. Възниква е в зората на човешкото общество, когато хората започват да изучават заобикалящите ги обекти от природната среда и да си обясняват процесите и явленията в нея. Преселението на народите, войните и търговията разширяват познанията на хората за околния свят, изграждат умения за ориентиране по Слънцето, Луната и звездите. Зависимостта на земеделието и скотовъдството от разливите на реките и други периодични природни явления водят до появата на календара. Още през 2-рото хилядолетие пр.н.е. в Древен Египет се провеждат експедиции до централна Африка, по Средиземно и Червено море.

Античност

През 3-то и 2-рото хилядолетие пр.н.е. представители на харапската цивилизация (на територията на съвременен Пакистан) откриват мусоните. Елементи на географията се съдържат и в свещените древноиндийски книги: цяла глава във ведите е посветена на космологията, в „Махабхарата“ може да се намери списък на океани, планини и реки. Още през 9 – 8 век пр.н.е. в древен Китай, при избора на място за изграждане на крепости, се съставят карти на подходящите за това места.

Първите географски съчинения са създадени в Древна Гърция. За „баща на географията“ се смята александрийският учен Ератостен. През 3 век пр.н.е. той написва книгата „География“. През 1 век пр.н.е. важно място заемат трудовете на Страбон. Клавдий Птолемей успява да установи емпирично ъгъла на географския меридиан, чрез прословутия му опит при кладенците на Сиена, където установява, че по време на лятното слънцестоене Слънцето се „оглежда“ в кладенците. През 3 век пр.н.е. и в Китай се появяват съчинения, посветени изцяло на географията, компаса и устройствата за измерване на разстояния, както и „Регионален атлас“ на Китай.

Предсократичната философска традиция по това време поражда немалко предпоставки за появата на географията. Древните описания на Земята са наричани от гърците „периоди“ (περίοδοι), тоест „обикаляния, обиколки“, като името се прилага по еднакъв начин за карти и описания. Те често се използват вместо названието „география“ – така например Ариан нарича с това име общата география на Ератостен. По същото време се употребяват и названията „перипъл“ (περίπλος) – в смисъл на морски обиколки и пътешествия, описващи брегове, и „периегез“ (περιήγησις) – в смисъл на пътешествие по суша или пътеводител. Страбон противопоставя периплите с тяхното изброяване на пристанища, като едностранно описание на мореправателите, несъбиращи сведения за страните, отдалечени от бреговете, на „периегетите“, съдържащи в себе си подробно описание на страните, и на такива географски трудове, като този на Ератостен, имащи за задача астрономическо-математическото определяне на земното кълбо, както и вида и разпределението на „обитаемата земя“ (ήοίκουμένη) по повърхността му. Страбон дава названието „периегети“ и на части от собствените си съчинения, подробно описващи известните тогава страни, смесвайки понякога обаче понятията „периегез“ и „перипъл“, докато други автори ясно ги разграничават. Някои от по-късните автори употребяват „периегез“ даже в смисъл на нагледно представяне на цялата обитаема земя. Има данни, че „периодите“ или „периплите“ (наред с документи или грамоти за основаване на градове, „ктизисите“) са първите гръцки ръкописи и първите опити за прилагане на заимстваното от финикийците писмено изкуство.

Авторите на географски „обиколки“ са наричани „логографи“ – те са първите гръцки писатели-прозаици и предшественици на гръцките историци. Херодот ползва много от трудовете им при съставянето на своята история. Малка част от тези „обиколки“ са оцелели до съвременността, и то предимно от по-късните времена: някои от тях, като „Перипъл на Еритрейското море“ (1 век) или „Перипъл на Черно море“ – Ариан (2 век), са важни източници за древната география. Формата на перипъла се използва и в по-късно време за описания на „обитаемата земя“, в смисъл на извършване на мислена, въображаема обиколка около нея. Такъв характер имат например географията на Помпоний Мела (1 век) и други трудове.

Името „обиколка“ в дадения случай е още по-подходящо, тъй като древните представи на гърците за Земята са свързани с идеята за кръг. Те са предизвикани по естествен начин от извитата линия на видимия хоризонт, срещат се още при Омир, при когото само имат тази особеност, че земният диск е заобиколен от реката „Океан“, зад която се намира тайнственото царство на сенките. Океанът-река скоро отстъпва място на океана-море в смисъла на външно море, заобикалящо в кръг обитаемата земя, но понятието за Земята като плосък кръг продължава да съществува дълго време, поне в народните представи, и се възражда с нова сила през Средновековието. Макар че още Херодот се подиграва на тези, които си представят Земята като правилен диск, изработен като от изкусен дърводелец, и счита за недоказано, че обитаемата земя е заобиколена от всички страни от океан, представата, че Земята е кръгла плоскост, носеща върху себе си във вид на кръгъл остров „обитаемата земя“, господства в периода на древната йоническа школа. Това намира израз в картите на Земята, които също са правени кръгли и първата от които се приписва обикновено на Анаксимандър. Има известия и за кръгла карта на Аристагор Милетски, съвременник на Хекатей, изработена върху мед и изобразяваща море, земя и реки. От свидетелствата на Херодот и Аристотел може да се заключи, че на най-ранните карти населената земя е изобразявана като кръг и заобиколена от океан. От запад, от Херкулесовите стълбове, средата на Ойкумена е прорязана от вътрешно (Средиземно) море, към което от източния край се доближава друго, източно вътрешно море. Двете морета служат за отделяне на южния полукръг на Земята от северния. Кръглите плоски карти се използват в Гърция още по времето на Аристотел и по-късно, когато сферичността на Земята е призната вече от почти всички философи.

Анаксимандър предполага, че Земята има форма на цилиндър, и прави революционното предположение, че на другата страна на „цилиндъра“ също така трябва да живеят хора. Той пише и отделни географски съчинения.

В периода 4 век пр.н.е. – 5 век античните учени се опитват да създадат теория за произхода и устройството на света, като изобразяват известните им страни под формата на графики. Резултатите от това са умозаключителната представа за Земята като сфера (Аристотел), създаването на карти и планове, определенянето на географските координати, въвеждането в употреба на паралелите и меридианите, картографските проекции. Кратет от Малос, философ-стоик, изучава устройството на земното кълбо и създава негов модел – глобус. Също така той предполага как би трябвало до си съотнасят атмосферните условия в северното и южното полукълбо.

Осемте тома на „География“ на Клавдий Птолемей съдържат сведения за над 8 000 географски имена и координатите на почти 400 точки. Ератостен първи измерва дъгата на меридиана и оценява размера на Земята. На него принадлежи и самият термин „география“ (земеописание). Страбон е родоначалника на географското изследване, геоморфологията и палеогеографията. В трудовете на Аристотел са заложени основите на хидрологията, метеорологията, океанологията и започва разделянето на географските науки.

Средновековие

През средновековието, падането на Римската империя довежда до промяна в развитието на географията и центърът от Европа се премества към ислямския свят. До средата на 15 век откритията на древните гърци са забравени. Мюсюлмански географи като Мохамед Ал-Идриси произвеждат детайлни карти на света, докато други географи като Авицена, Ал-Бируни, Ибн Батута и Ибн Халдун предоставят подробни отчети за своите пътувания и географията на посетени от тях региони. Арабските мореплаватели предприемат смели пътешествия из Индийски океан и достигат бреговете на Мадагаскар, Южна Африка, Малайския архипелаг и други отдалечени точки на Земята.

По време на тъмните векове в Европа не се получават почти никакви нови сведения за света, ако не се смята Марко Поло, който открива Източна Азия за Европа. Изключение правят викингите на север, които успяват да открият нови земи и да колонизират част от тях – Фарьорски острови, Исландия, Гренландия. Намерените руини от техни поселения на остров Нюфаундленд в днешна Канада доказват, че първите европейци, достигнали Америка, не са моряците от експедицията на Христофор Колумб, а именно викингите. Новгородците достигат Шпицберген и устието на Об.

Велики географски открития

Политическото и икономическото съперничество между Испания и Португалия от 15 век поставя на дневен ред въпросите за организирането и осъществяването на експедиции, които да открият нови пътища за богатите пазари на изток и за колонизирането на нови територии. Като първа стъпка в тази борба се смята откриването и заселването от португалците на остров Мадейра и Азорските острови. Вашку да Гама и Бартоломео Диаш организират експедиции по бреговете на Африка. Испания се включва в борбата за икономическа мощ като организира експедицията на Христофор Колумб, имаща за цел откриването на западен път към Индия. Той достига бреговете на Америка през декември 1492 г. Този момент става една от повратните точки в развитието на човечеството. Географската наука вече разполага с нов фундаментален факт. Открит е нов континент и всякакви виждания за край на света са отхвърлени. Вижданията за плоска форма на Земята обаче са напълно отхвърлени едва след експедицията на Фернандо Магелан – първото околосветско пътешествие, започнало през 1519 и завършило през 1522 година. Тази експедиция е съставена от 5 кораба и 265 моряци. Магелан дава и името на Тихия океан – наречен така, защото докато плава през него, водите му са много спокойни. Испания и Португалия започват борба за колонизация, като по този начин нуждата от географски знания става по-голяма. Организират се нарочни експедиции, които имат за цел изучаването на новооткритите земи и обясняването на непознати явления в природата. Скоро към този процес се включват Франция, Англия и Холандия.