Операция „Овърлорд“ () (денят D, D-Day) е една от основните фази на бойните действия на Западния фронт, част от Втората световна война. Започва на 6 юни 1944 г. с десанта в Нормандия, един от най-големите военноморски десанти в историята. Решението за десанта е взето по време на Третата вашингтонска конференция през 1943 г. Близо 160 000 войници преминават Ла Манша на 6 юни 1944 г., а броят им нараства до 2 000 000 към края на август.

Съюзниците не успяват да изпълнят целите си през първия ден, но придобиват огромна опорна точка, която постепенно им позволява да превземат Шербур на 26 юни и Кан на 21 юли. Провалена контраатака от немските сили на 8 август поставя в капан 50 000 войници от 7-а армия във Фалезкия чувал. На 15 август Съюзниците нахлуват и от Средиземно море (операция „Драгун“), а на 25 август 1944 г. Париж е освободен.The American invasion of Okinawa was the largest amphibious assault of World War II . Кампанията приключва с изтеглянето на немските войски на изток от река Сена към 30 август 1944 г.

Подготовка за десант След като силите на Оста нападат Съветския съюз през юни 1941 г., Йосиф Сталин започва да подканва останалите Съюзници за втори фронт в Западна Европа. Уинстън Чърчил отказва, тъй като чувства, че дори и с американска помощ британците нямат адекватни сили за такъв удар, и иска да избегне скъпоструващи фронтални атаки, като тези при Сома и Пашендейл през Първата световна война. Два предварителна плана са съставени през 1942 – 1943 г., но никой от тях не е счетен от британците за практичен или с вероятност за успех. Вместо това, Съюзниците разширяват дейността си в Средиземноморието, започвайки операция във Френска Северна Африка през ноември 1942 г., нахлуване в Сицилия през юли 1943 г. и в Италия през септември. Тези кампании предоставят на съюзнически войски важен опит при морските десанти.

Участниците в Третата вашингтонска конференция, състояла се през май 1943 г., вземат решение да предприемат нахлуване през Ла Манша на следващата година. Чърчил подкрепя основният съюзнически тласък в Германия да бъде направен от Средиземноморието, но накрая решението е взето от американските му съюзници, които предоставят по-голямата част от човешката сила и оборудване. Британският генерал-лейтенант Фредерик Морган е назначен за началник-щаб и започва подробно планиране. Първоначалните планове са възпрени от броя налични съдове за десант, повечето от които вече са заети или в Средиземноморието, или в Тихия океан. Отчасти заради научените уроци след битката за Диеп на 19 август 1942 г., Съюзниците решават да не нападат директно тежко охранявано френско пристанище при първия си десант. Провалът при Диеп, също така, подчертава нуждата от адекватна артилерия и въздушна поддръжка, както и от специализирани кораби, способни да плават много близо до брега. Малкият обсег на британските самолети Spitfire и Typhoon силно ограничават броя потенциални места за приземяване, тъй като добрата въздушна поддръжка зависи от наличието на самолети във въздуха възможно най-дълго. Морган разглежда четири места за десантите: Бретан, полуостров Котантен, Нормандия и Па дьо Кале. Тъй като Бретан и Котантен са полуострови, немците биха могли да отрежат съюзническото настъпление относително лесно, така че тези места са отхвърлени.

Па дьо Кале е най-близката точка на континентална Европа до Великобритания и мястото на пусковите площадки на Фау-1 и Фау-2, които по това време все още се разработват. Немците гледат на него като най-вероятната зона за десант и го правят най-тежко защитения регион. Тук обаче има няколко възможности за настъпление за Съюзниците, тъй като районът граничи с множество реки и канали, докато десанти на широк фронт в Нормандия биха позволили множество заплахи срещу пристанището на Шербур, други пристанища на запад в Бретан и наземна атака срещу Париж и накрая към Германия. Следователно Нормандия е избрана за място на десанта. Най-сериозният недостатък на брега на Нормандия, липсата на пристанищни съоръжения, би бил преодолян чрез развиването на изкуствени портове.

Нахлуването е планирано да започне не 1 май 1944 г. Първоначалният проект на плана е приет на Квебекската конференция през август 1943 г. Генерал Дуайт Айзенхауер е назначен за командващ на Главното командване на съюзническите сили. Генерал Бърнард Монтгомъри е назначен за командир на 21-ва група армии, която съставлява всички сухопътни сили в нахлуването. На 31 декември 1943 г. Айзенхауер и Монтгомъри първи виждат плана, предлагащ морски десанти с три дивизии, които са подкрепяни от още две дивизии. Двамата генерали веднага настояват за разширяване на мащаба на първоначалното нахлуване до пет дивизии с парашутни десанти от още три дивизии, които да позволят действия на по-широк фронт и да се ускори завземането на Шербур. Нуждата от набавяне с допълнителен персонал за десантите означава настъплението да бъде отложено до юни 1944 г. В края на краищата, Съюзниците заделят 39 дивизии за битката за Нормандия: 22 американски, 12 британски, 3 канадски, 1 полска и 1 френска, наброяващи общо над милион души, всички под британско командване.

Съюзнически план за нахлуване

„Овърлорд“ е името, с което се обозначава установяването на едромащабен плацдарм на континента. Първата фаза, морския десант и установяването на сигурна опора, е наименувана операция „Нептун“. За да се сдобият с нужното въздушно надмощие за успешно нападение, Съюзниците предприемат бомбардировъчна кампания, която взема на мушка немската самолетостроителна промишленост, доставки на гориво и летища. Бомбардират се и комуникационната инфраструктура и пътните и железопътните възли, за да се отреже северната част на Франция и да се затруднят доставките на подкрепления. Въздушните удари са широко разпространени, за да се прикрие точното местоположение на нахлуването. Планирани са сложни операции за объркване на противника, което да му попречи да предскаже времето и мястото на нахлуването.

Бреговата линия на Нормандия е разделена на 17 сектора, с кодови имена по азбучен ред, от 'A' (Able) до 'R' (Roger), от запад на изток. После са добавени още 8 сектора, когато инвазията е разширена, включвайки 'U' (Utah) на полуостров Котантен. Секторите са допълнително раздробени на плажове, идентифицирани с цветове – зелено, червено и бяло.

Съюзническите планове предвиждат морските десанти да се предшестват от парашутни такива: близо до Кан на източния фланг, за да се подсигурят мостовете на река Орн, и северно от Карантан на западния фланг. Първоначалната цел е да се завладеят Карантан, Изини сюр Мер, Байо и Кан. Американците, които трябва да дебаркират на плажовете Юта и Омаха, имат за цел да откъснат полуостров Котантен и да завладеят пристанищните комплекси на Шербур. Британците при Суорд и Голд, както и канадците при Джуно, трябва да завладеят Кан и да образуват фронтова линия от Комон л'Еванте югоизточно от Кан, за да се защити американския фланг, докато установят летища в близост до Кан. Притежание на Кан и околностите му би дало на англо-канадските сили подходящо място за прегрупиране и настъпление на юг за превземането на град Фалез. Би бил установен подсигурен плацдарм и да се направи опит за задържането на цялата завзета територия северно от линията Фалез-Авранш през първите три седмици. След това съюзническите армии трябва да поемат към река Сена.

Флотът за инвазията, воден от адмирал Бертрам Рамзи, е разделен на западна част, поддържаща американските сектори, и източна част, поддържаща британските и канадските сектори. Американските сили от 1-ва армия, водени от генерал-лейтенант Омар Брадли, съставляват 7-и корпус (Юта) и 5-и корпус (Омаха). От британската страна, генерал-лейтенант Майлс Демпси командва 2-ра армия, чийто 30-и копрус е назначен в Голд, а 1-ви корпус е назначен в Джуно и Суорд. Сухопътните сили са под общото командване на Монтгомъри, а въздушното командване е поверено на маршал Трафорд Лий-Малъри. 1-ва канадска армия включва персонал и единици от Полша, Белгия и Нидерландия. Участват войници и от други нации на страната на Съюзниците.

Разузнаване Съюзническите въздушни сили правят над 3200 излитания за разузнавателни снимки от април 1944 г. до началото на нападението. Снимки на бреговата линия са направени на изключително ниска височина, за да се покаже на нападателите терена, пречките на плажа и отбранителните съоръжения като бункери и оръдейни гнезда. За да не разбера немците мястото на десанта, тази работа се налага да бъде свършена по цялото европейско крайбрежие. Снимани са и мостове, укрепени точки и сгради навътре на сушата, понякога от няколко ъгли, за да имат Съюзниците възможно най-много информация.

Информацията, събрана от френската съпротива, помага да се предоставят подробности по движенията на войските на Оста и по строителните техники, използвани от немците за бункери и други отбранителни съоръжения.

Много немски радио съобщение са шифрирани използвайки Енигма и други техники, при които кодовете се сменят често. Екип от разшифровчици в Блечли парк работи по разбиването на кодовете възможно най-бързо, за да се предостави предварителна информация относно немските планове и движения на войските. Кодът на Енигма, използван от фелдмаршал Герд фон Рундщет, е разбит към края на март. Немското разузнаване променя кодовете за Енигма веднага след съюзническите десанти на 6 юни, но към 17 юни Съюзниците вече пак могат да ги четат.

Объркване на врага В месеците преди нахлуването Съюзниците провеждат Операция „Бодигард“, общата стратегия, съставена да подведе немците относно датата и мястото на главните съюзнически десанти. Съставена е кампания по дезинформация на немците, използваща фалшив радио трафик, който да ги накара да очакват нападение в Норвегия, както и голяма заблуда, която цели да примами немците да вярват, че десантите ще се случат в Па дьо Кале през юли. Измислена е фалшива 1-ва американска група армии, която ужким е разположена в Кент и Съсекс под командването на генерал-лейтенант Джордж Патън. Съюзниците построяват фалшиви танкове, камиони и десантни съдове и ги позиционират близо до брега. Няколко военни части, включително канадските 2-ри корпус и 2-ра дивизия, се придвижват в района, за да се подсили илюзията, че голяма войска се групира там. Както фалшивия радио трафик, така и истинските радио съобщения от 21-ва група армии се пренасочват към Кент по земята и след това излъчвани, за да се даде на немците впечатлението, че повечето съюзнически войски са стационирани там. Патън остава в Англия до 6 юли, като така продължава да подвежда немците, че второ нападение ще се състои при Кале. Военният и цивилният персонал осъзнават, че трябва да пазят секретност и войските се инвазията са държани в изолация, особено през периода непосредствено преди нахлуването. Един американски генерал позорно е изпратен обратно в САЩ, след като споменава датата на десантите на парти.

Немците смятат, че разполагат с голяма шпионска мрежа във Великобритания, но всъщност всичките им агенти са били заловени, а някои са станали двойни агенти. Испанският двоен агент Хуан Пужол, който е враг на нацистите, развива в продължение на две години до десантите в Нормандия фалшива мрежа от информанти, които немците мислят, че ги снабдяват с разузнаване. Пужол изпраща изпраща стотици съобщения до началниците си в Мадрид, специално подготвени от британското разузнаване така, че да убедят немците, че нападението ще се състои през юли в Кале.

Репетиции