Кралството на Двете Сицилии (; ) е абсолютна монархия, която управлява Южна Италия и Сицилия между 1816 и 1861 г., т.е. от Реставрацията на Бурбоните до Обединението на Италия.
Името „Две Сицилии“ произлиза от разделянето на средновековното Кралство Сицилия. До 1285 г. остров Сицилия и Южна Италия са съставни части на кралството. В резултат на Войната на Сицилианската вечерня (1282 – 1302) кралят на Сицилия губи остров Сицилия в полза на Арагонската корона, но остава владетел на полуостровната част на държавата. Въпреки че територията официално се нарича Кралство Неапол, той и наследниците му никога не се отказват от титлата „Крал на Сицилия“ и все още официално наричат държавата си „Кралство Сицилия“. През същото време арагонските владетели на остров Сицилия също наричат държавата си „Кралство Сицилия“. Оттук идва името и „Две Сицилии“.
Произход на термина „Две Сицилии“
Джовани Антонио Сумонте – историк, живял между 16. и 17. век, във втория том на своята Historia della città e Regno di Napoli вмъква трактата „На остров Сицилия и неговите крале; и защо Кралство Неапол е наречено Сицилия“. В него произходът на разграничението между две „Сицилии“, разделени от Месинския фар, се свързва с папската була, която папа Климент IV връчва на Шарл I Анжуйски от Кралство Неапол през 1265 г.Giovanni Antonio Summonte, Dell'Isola di Sicilia, e de' suoi Re; e perché il Regno di Napoli fu detto Sicilia, in Historia della città e Regno di Napoli, vol. 2, Napoli, Raffaele Gesari, Domenico Vivenzio & Giuseppe Raimondi, 1748, с. 279. Архив„Папа Климент IV, който инвестира и короняса Шарл Анжуйски в тези две кралства, нарече този остров и Кралство Неапол с едно име, както може да се види в тази була, където той казваː „Шарл Анжуйски, крал на Двете Сицилии, отсам и отвъд Фара“, и това бе съблюдавано и от другите папи, които го наследиха, и използваха същите названия. Защото 7 други крале, които наследиха споменатия Шарл..., които бяха господари само на Кралство Неапол, а не на Сицилия, наричаха Кралство Неапол „Сицилия от тази страна на Фара“. Тогава крал Алфонсо, станал крал на остров Сицилия, след като наследи баща си Фернандо и след като също така с големи усилия и сила на оръжията спечели Кралство Неапол от ръцете на Рене, и самият той се нарече „крал на Двете Сицилии, отсамна и отвъдна“. И това е, за да се покаже, че не противоречи на авторитета на папите. След това Алфонсо бе наследен от 4 други крале..., които бяха господари само на Кралство Неапол и бяха титулувани, подобно на останалите, „крал на Отсамна Сицилия“. Но Фернандо Католикът , дъщеря му Хуана, император Карл V и Филип, нашият крал и господар, който владееше и двете кралства, се титулуваха и наричаха „крал на Двете Сицилии – Отсамна и Отвъдна“: следователно истината е, че тези имена идват от римските папи (както бе казано), които започнаха да наричат Неаполитанското кралство Сицилия“. Същата теза се поддържа и от Пиетро Джаноне в неговата „Гражданска история на Кралство Неапол“ (1723), в която са цитирани различни откъси от папската була, с която Климент IV дава инвеститурата на Шарл I Анжуйски «pro Regno Siciliae, ac Tota Terra, quae est citra Pharum, usque ad confiniam Terrarum, osim Civitate Beneventana...» („за Кралство Сицилия и цялата земя, която е от тази страна на Фара, до границата на земите, с изключение на град Беневенто“). В друг пасаж булата провъзгласява: «Clemens IV infeudavit Regnum Siciliae citra, et ultra Pharum» („Климент IV дава като феод Кралство Сицилия от тази и от другата страна на Фара“). Според Джаноне това е произходът на титлата rex utriusque Siciliae („крал на Двете Сицилии“), която обаче Шарл Анжуйски никога не е използвал в официалните си актове, предпочитайки древните титли на нормандските и швабските суверени.Pietro Giannone, Istoria civile del Regno di Napoli, vol. 1, Milano, Nicolò Bettoni & Compagnia, 1833. Посетено на 27 април 2024 г.
История Предистория
В Сицилианското кралство, първоначално създадено през 1130 година, постепенно възникват вътрешни различия между континенталните му части и остров Сицилия, а през 1268 година крал Шарл I Анжуйски премества столицата в Неапол на континента. Провежданата от него потисническа политика довежда до въстанието Сицилианска вечерня (1282) и отделянето на острова под властта на арагонеца Педро I. Мирът от Калтабелота (1302) официално разделя двете кралства, а условието островът да се върне на Анжуйците след смъртта на Федерико III така и не се изпълнява. Наименованието „Две Сицилии“ се появява официално за пръв път през 1442 година, когато Алфонсо V Арагонски приема титлата Rex Utriusque Siciliae, без реално да обедини кралствата, а след краткото му общо управление те отново стават напълно отделни. През 1734 година испанският инфант Карлос завзема двете кралства, побеждавайки австрийците при Битонто и приемайки короните на Неапол и Сицилия (1735) в лична уния. Той управлява в Неапол като абсолютен монарх, а в Сицилия – чрез парламентарна монархия.Francesco Renda, Storia della Sicilia, 2006, Sellerio, secondo volume, pagina721 Едва с Виенския мир от 1738 година, слагащ край на Войната за полското наследство, Австрия отстъпва окончателно двете кралства на Карлос.
През 1759 година Карлос поема короната на Испания, оставяйки троновете на Неапол и Сицилия на 8-годишния си син Фердинанд под регентството на Доменико Катанео и маркиз Бернардо Танучи. С настъплението на Наполеон Бонапарт през 1796 година и падането на местните правителства, на 22 декември 1798 година крал Фердинанд бяга от Неапол в Палермо, а на 22 януари 1799 година неаполитанските якобинци провъзгласяват краткотрайната Неаполитанска република, но не успяват да получат масова подкрепа. След победата си при Аустерлиц (2 декември 1805) Наполеон отново окупира Неапол през 1806 година, обявява династията на Бурбоните за свалена и поставя за крал брат си Жозеф Бонапарт, а по-късно Жоашен Мюра, който управлява на континента до 1815 година, централизирайки властта в единна държава без да успее да завладее Сицилия. Междувременно Фердинанд намира убежище в Палермо за втори път, но се сблъсква с враждебност от сицилианския народ. През 1810 година кралят свиква сицилианския парламент за да получи подкрепа срещу французите, а на 12 юли 1812 година обнародва Сицилианската конституция.
Фердинанд се връща в Неапол през 1815 година, като той запазва повечето реформи на французите, включително Наполеоновия кодекс (преименуван на „Кодекс на Кралството на Двете Сицилии“), с изключение на премахнатия развод, като Църквата си възвръща водеща роля в гражданския живот.Severino Caprioli, Codice Civile - strutture e vicende, Giuffrè Editore, Milano 2008, с. 54 Процесът на сливане между администрацията от епохата на Мюра и тази на Бурбоните е ръководен от министър-председателя Луиджи де Медичи да Отаяно, назначен през юни 1816 г., чиято цел е да обедини политическия и бюрократичен персонал от двата периода в единна управляваща класа.Gabriele De Rosa, Storia Contemporanea, Minerva Italica
Фердинанд I
Политиката на реформаторски абсолютизъм, провеждана от неаполитанското правителство на Медичите, също води до ефективно обединяване на неаполитанските провинции със сицилианските. След Виенския конгрес и Договора от Казаланца (20 май 1815 г.), на 8 декември 1816 г. Фердинанд обединява отново кралствата Неапол и Сицилия в една държава с името Кралство на Двете Сицилии, като изоставя името „Фердинанд IV Неаполитански“ и „Фердинанд III Сицилиански“ и приема това на „Фердинанд I на двете Сицилии“. Този акт също има за последица ефективното лишаване на Сицилия от конституцията, провъзгласена от самия Фердинанд през 1812 г., която наред с други неща изрично задължава краля на Сицилия, в случай на повторно придобиване на Кралство Неапол, да се откаже от едно от двете кралства. Посетено на 27 април 2024 г.
До Виенския конгрес Кралство Сицилия, представлявано от Сицилианския парламент, запазва своята формална независимост въпреки личната уния (т.е. един крал за две кралства) с Кралство Неапол. Актът на обединението се разглежда от сицилианската политическа и благородническа класа като оскърбление към това, което непрекъснато и в продължение на около 600 години е било независимо кралство във всички отношения.Salvatore Bottari, Rosario Romeo e il Risorgimento in Sicilia: bilancio storico e prospettive di ricerca, Rubbettino 2002, с. 59 Антибурбонската кампания започва почти веднага, придружена от пропаганда на сицилианската идентичност, особено чрез действията на аристократичните елити на Палермо. Столицата на новото кралство също е преместена в Неапол, докато принц Франциск става генерален наместник на Сицилия. Като привилегии за сицилианците се запазват безмитното пристанище в Месина, изключването от военна повинност, неприлагането на данъци върху солта и свободното отглеждане на тютюн. В правителството през 1820 г. е създадено Министерство по сицилианските въпроси.
Реставрацията, въпреки че е провеждана с реформистки и с противоположен подход в сравнение с 1799 г., в крайна сметка не успява да преодолее пропастта между монархията на Бурбоните и по-напредналите класи, която се отваря през 1799 г., a в крайна сметка я разширява и до сицилианската управляваща класа. Тази ситуация допринася за създаването на благоприятна почва за разпространението на тайни общества, които набират последователи от големи части от буржоазията на кралството. Сред най-важните тайни общества на времето е Карбонерия-та, чиито последователи са обединени от общото желание за обновление, което се изразява главно в искането за конституция. Също така близо до Карбонерия са Мюрати-те, които с помирителната политика на Медичи да Отаяно са заели отново много позиции в държавната администрация и въоръжените сили.
През 1820 година в Сицилия и областта на Неапол избухват бунтове срещу властта на Бурбоните, които принуждават крал Фердинанд I да приеме конституция и да създаде парламент. В Сицилия, където има силно недоволство срещу доминиращата роля на Неапол, се създава временно независимо правителство, но разногласията между градовете и намесата на неаполитанските войски водят до възстановяване на контрола на Неапол. Европейските сили, особено Австрийската империя, се противопоставят на революционните промени и през 1821 година австрийски войски разгромяват армията на привържениците на конституцията при Риети-Антродоко. Неапол е окупиран, конституцията е отменена и започват тежки репресии срещу участниците във въстанието.
Франческо I
В началото на януари 1825 година умира крал Фердинанд I и на трона се възкачва синът му Франческо I. Той провежда реакционна политика, придържайки се към австрийските директиви от 1821 година, въпреки че по време на управлението на баща си има благосклонно отношение към революционните движения. Той постигна важен политически успех през 1827 година, когато успява да изведе от кралството австрийските войски, които го окупират от 1821 година. По същото време се предприемат стъпки за реорганизиране на Кралската армия, като нейното командване се поверява на престолонаследника Фердинанд и тя се довежда до размера, който е имала преди 1820 година. Двамата се опитват да превърнат въоръжените сили в солидна опора на монархията, прочиствайки войниците от времето на карбонарите или Мюра и наемайки 4 швейцарски полка.
Въпреки въвеждането на жестоки репресивни методи и създаването на културни католически движения, правителството не успява да неутрализира опозицията и да попречи на развитието на либералната политическа мисъл. През юни 1828 година в Чиленто започват нови бунтове, водени от участници в парламента от 1820 година, но те са бързо потушени от кралската жандармерия, водена от полковник Франческо Саверио дел Карето.
Реформи на Фердинанд II