Бела̀сишката битка, известна още като битката при Беласица, битката при Ключ или битката при Клидион (на гръцки: Μάχη του Κλειδίου), се състои на 29 юли 1014 г. в хода на българо-византийските войни от времето на цар Самуил. Тя е кулминация на двубоя между българския цар Самуил и византийския император Василий II Българоубиец, продължил десетилетия в края на Х и началото на XI век.
В началото на този двубой Самуил има превес, но от 1001 г. насетне, когато Византия се отърсва от вътрешните междуособици и от конфликта си с арабите, българите започват да губят надмощието си и са принудени да се борят за независимостта си. За да спрат вражеските нашествия, те изграждат широка укрепителна система, преграждаща планинските проходи и другите пътища към вътрешността на държавата. При поредния си поход през лятото на 1014 г. Василий II е спрян пред едно от тези укрепления – крепостта-демаЗлатарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 692 и бел. 54. (изд. София 1971), издигната от Самуил в Ключката клисура (на гръцки: Κλειδίον, Клидион) между планините Беласица и Огражден, край днешното село Ключ.
Българските войски отбиват многократните опити на византийците да превземат преградата с фронтално нападение, но на 29 юли са нападнати внезапно в гръб от отряда на Никифор Ксифий, който успява да обходи позициите им по планински пътеки. Битката завършва с тежко поражение на българите. Според свидетелствата на различни средновековни летописци броят на загиналите е значителен, а попадналите в плен са ослепени по заповед на Василий II, наречен по-късно „Българоубиец“. Цар Самуил избягва гибелта в самата битка, но умира два месеца по-късно – на 6 октомври 1014 г., след като получава сърдечен пристъп при вида на ослепените си бойци.
Макар и да не води непосредствено до края на Първата българска държава, Беласишката битка намалява съществено съпротивителните ѝ способности и предопределя до голяма степен изхода от борбата ѝ с Византия. Наследниците на Самуил не успяват да отразят византийския натиск и през 1018 г. България губи независимостта си.
Предистория Историята на конфликта, който води до Беласишката битка, може да бъде проследена назад във времето чак до края на VII век, когато Аспаруховите прабългари се установяват край долното течение на Дунав и започват да завоюват една по една балканските провинции на Източната Римска империя. Създадена върху територия, принадлежала на Византия, средновековната българска държава е принудена да утвърждава съществуването си в борба с византийцитеМутафчиев, Книга за българите, с. 59.
По-пряка връзка с битката през 1014 г. имат събития, случили се близо половин столетие преди нея. През 968 г. България е нападната от киевския княз Светослав IГюзелев, Кратка история на България, с. 68. По това време българската държава, която при цар Симеон I (893 – 927) е поставила Византия в крайна опасностБожилов, Цар Симеон Велики, с. 115 – 116, 124 – 126, 137 – 144, вече е загубила голяма част от мощта си. Нейните източни предели, където е и столицата Велики Преслав, се превръщат в бойно поле на византийци и руси, защото, макар че идва на Дунава като византийски наемникМутафчиев, Книга за българите, с. 79, Светослав скоро насочва оръжието си срещу Константинопол. Развръзката от тези събития идва, когато руският княз е победен от византийския император Йоан I Цимиски и е принуден да се оттегли от България, чиито източни области попадат под византийска власт през 971 г.Гюзелев, Кратка история на България, с. 68 – 69 Внукът на Симеон, Борис II (969 – 971), е отведен от Йоан I в Константинопол, където е принуден да се откаже публично от царската си титлаПириватрич, Самуиловата държава, с. 58 – 59.
С този акт Византия счита, че е сложила край на българската държава. Затова, когато пет години по-късно (непосредствено след смъртта на Цимисхий през януари 976 г.), в западните области на някогашното Преславско царство избухва въстаниеЙоан Скилица, „История“, в: Подбрани извори, т. II, с. 64; Пириватрич, Самуиловата държава, с. 94 сл., в Константинопол възприемат водачите му, комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил, като „отстъпници“ и „метежници“ срещу законната власт на византийския император, които трябва да бъдат отново подчинениПириватрич, Самуиловата държава, с. 172 – 173.
През 986 г. Василий II предприема първия си поход срещу българите. След безуспешна обсада на Средец императорът претърпява съкрушително поражение в битката при Траянови вратаАнгелов / Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 39 – 41, 43 – 44. Военните успехи на Самуил срещу византийците и гибелта на останалите комитопули водят до издигането му в едноличен управник (а от 997 г. – и владетел с царска титла) на държавата, чието средище е преместено в Преспа и Охрид. Карта на Европа и Византийската империя около 1000 г.Shepherd, William, Historical Atlas, pp. 58 – 59, изтеглено от интернет-страницата на The University of Texas at Austin, Perry-Castañeda Library на 17 ноември 2007 г.
В първите години на XI век Византия започва нова офанзива, в резултат на която Самуил губи значителни територии, вкл. земите между Дунав и Стара планина (отвоювани от българите след битката при Траянови вратаПириватрич, Самуиловата държава, с. 113, 153 – 154; Николов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 195) и Тесалия.Острогорски, История на византийската държава, с. 403 – 404 Опитът му за контранастъпление е пресечен през 1009 г. с поражението в битката при Крета.Гюзелев, Кратка история на България, с. 71; Николов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 130 Макар че византийците не успяват да извлекат съществена полза от успехите си, непрестанната война изтощава силите на БългарияПириватрич, Самуиловата държава, с. 135 – 136. Илюстрация на това е пасажът от историческото съчинение на византийския хронист Йоан Скилица, който пише: „Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се противопостави на открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу императора, а търпял отвсякъде поражения и започвал да губи силата си.“Подбрани извори, т. II, с. 65 – 66
Начало на войната през 1014 г. Цар Самуил се подготвя да даде отпор на византийците през 1014 г. Решението да поеме риска за открит сблъсък с мощната византийска армия е продиктувано от обстоятелството, че военните поражения водят не само до разорение на България, но отслабват авторитета на владетеля сред подчинените му местни велможи. Така през 1005 г. управниците на Драч – ключово пристанище, разположено на Адриатическо море – го предават на Василий IIОстрогорски, История на византийската държава, с. 404 – 405. Девет години по-късно, непосредствено преди решителния сблъсък с византийците, Самуил събира значителна войска. Според един от историческите извори, Продължителя на Георги Монах, тя възлиза на 360 000 душиГръцки извори за българската история, том VI, с. 155 (посетен на 29.1.2008). Тези данни са несъмнено преувеличени, а реалната численост на българската войска е поне десет пъти по-малка, при условие че към редовните отряди са прибавени и местни опълчения от странатаНиколов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 131. Г. Николов изчислява броя на цялата българска войска – основната армия и местните отряди – на максимум 45 000 души.. За своя отбранителна база българският предводител избира Струмица – по това време силна крепост, разположена на пътен възел от Солун и Тракия към горното поречие на Вардар на север и Охрид на западЗлатарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 731 – 732, 736. Планинските проходи и просеките на юг и изток от нея са пресечени със система от землени валове и стени, които подсилват допълнително труднодостъпността на местния релеф и са подсигурени от стражи.Николов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 179 – 180Описание на преградата, издигната от Самуил между Беласица и Огражден – Г. Митрев, Самуиловата крепост-дема и битката от 1014 г., стр. 76 – 79, в: сп. Македонски преглед, 1993, кн. 2 (посетен на 29.1.2008)
Карта на Първото българско царствоКартата е от изданието Runciman, Steven, A history of the First Bulgarian Empire, (G. Bell & Sons, London 1930), изтеглено от интернет-страницата Books about Macedonia на 17 ноември 2007 г. (на английски език, държавните граници са от 900 г.)
Стратегическият замисъл на Самуил проличава в края на юни 1014 г., когато Василий II потегля срещу българите. От Мосинопол, Беломорска Тракия, императорът преминава през Сяр и повежда армията си през Рупелския пролом, а оттам – на запад по долината на река СтрумешницаЗлатарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 732, както Самуил е предвидилСкилица, „История“, в: Подбрани извори, т. II, с. 66. В местността Куфалница недалеч от днешното село Ключ, където реката прави завой, а планините Беласица и Огражден се сближаватЗлатарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 731; Николов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 180, Василий се натъква на „много широка стена“ – едно от укрепленията, издигнати от българите.Според някои гръцки историци сблъсъкът между войските на Василий II и Самуил става в Рупелския пролом. Поради преобладаващото мнение в Гърция, че Ключката клисура е Рупелският пролом, попадналото в 1913 година в Гърция село Рупел в 1926 година е прекръстено на Клидион, днес Клиди. Опитът да превземе стената ходом завършва с несполука заради смелия отпор на защитниците.
Междувременно Самуил изпраща подчинения си военачалник Несторица със силна войска срещу Солун, главния византийски град на западните Балкани. Целта му е да отклони вниманието на Василий II и да го принуди да отстъпи от Ключката клисураНиколов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 146. Начинанието обаче търпи пълен провал, защото недалеч от Солун армията на Несторица е сразена от силите на местния византийски управител Теофилакт Вотаниат. След победата си Вотаниат настъпва на север и се присъединява към войските на Василий II край Беласица.Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 732 – 734
Решителната битка По същото време византийските пристъпи срещу демата при Ключ не спират. Резултатът от тях е обезсърчителен за Василий II, докато един от пълководците му – стратегът на Филипопол Никифор Ксифий не открива обходен път. Ксифий успява да заобиколи българските позиции, без да бъде забелязан, и на 29 юли се явява внезапно с отряда си в тила им. Изненаданите защитници отстъпват. Василий II се възползва от благоприятния момент, за да настъпи и разруши стената.Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 734 – 736Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 55
Карта на битката при Беласица (29.VII.1014) Картата е изтеглена от сайта на Военна академия „Георги Стойков Раковски“ на 17 ноември 2007 г.