Македонската православна църква – Охридска архиепископия () е поместна православна църква в Република Северна Македония, обособила се като самостоятелна църковна организация през 1945 година и самопровъзгласила се за автокефална църква на 17 юли 1967 година в Охрид, в рамките на тогавашна СФР Югославия. До 2022 г. се намира под схизма, наложена от Сръбската църква, заради обвинения че се обявява за автокефална едностранно в разрез с православната църковна традиция без съгласие на „църквата-майка“ и в нарушение на утвърдения каноничен ред. През ноември 2017 година Светият синод на Македонската православна църква – Охридска архиепископия, начело с архиепископ Стефан, се обръща с писмо до Светия синод в София с предложение да признае Българската православна църква (БПЦ)-Българска патриаршия за своя църква-майка ако тя съдейства за вдигане на схизмата и нейното признание пред другите поместни православни църкви. На това предложение БПЦ реагира положително и с добронамереност да съдейства за получаване на каноничен статут за МПЦ, но сдържано и дипломатично като не се съгласява с името „Охридска архиепископия“ и не допуска да влезе в евхаристийно общение с МПЦ едностранно поради липсата все още на признат каноничен статут и наличието на известен руски патриаршески натиск. През 2022 година МПЦ – ОА е призната за канонична поместна църква от Вселенската патриаршия като Охридска архиепископия и от Сръбската патриаршия като МПЦ-ОА. В решението се дава препоръка и предложение за уточняване на каноничните въпроси и следващи стъпки за решаване на спорове и уточняване на името до получаване на томос за автокефален статус и окончателното признание на МПЦ – ОА в семейството на Вселенското православие и вписване в диптиха на автокефалните поместни църкви. През 2023 година се приема решение за обединение на МПЦ с отделилата се от нея и намираща се под сръбска църковна власт Православна Охридска Архиепископия (ПОА), начело с епископ Йован Вранишковски.
Предистория
Християнството в днешните земи на Северна Македония прониква още от апостолско време, а през IV век вече има изградена църковна организация с епископи. Един от ранните църковни учители, епископи и светци, който е почитат и до днес, е Свети Еразъм Охридски, който е бил мисионер и духовен подвижник в отшелническа пещера близо до Охридското езеро. Древни епископски центрове с големи базилики или мартириуми има в Стоби, Тивериупол, Лихнидос (Охрид) и други антични градове и крепости.
С идването на славяните по времето на император Юстиниан Велики през VI век започва и тяхното постепенно покръстване и християнизиране, а с императорски указ е създадена и организирана църковна област с автокефална архиепископия, обхващаща родните места на император Юстиниан Велики (земите между Скопие и Битоля), наречена „Юстиниана Прима“. През IX век земите на днешна Македония са включени в състава на Първото българско царство и след покръстването и организирането на самостойната Българска църква княз Борис изпраща Климент Охридски и Наум Преславски в Кутмичевица. Те създават с подкрепа на българската държава големи манастири и книжовни средища за християнска църковна книжнина на старобългарски език и обучение на свещеници в Охридската книжовна школа. През 893 година Климент е ръкоположен за Велички епископ, а неговата епархия в състава на диоцеза на Българската църква се намира в земите около Охрид и днешна Северна Македония. Българската патриаршия с център в столицата Преслав премества своето седалище по време на управлението на българския владетел Самуил от Дръстър през Средец в западните предели на държавата и себустановява в градовете Преспа и Охрид като продължава своето съществуване и по време на войните с византийците за запазване на независимостта на Българското царство.
След падането на България под византийска власт през 1018 г. с указите на император Василий II от 1019 г. Българската Патриаршия е понижена в ранг и обявена за Българска автокефална архиепископия със седалище в Охрид, последната българска столица и тогавашно седалище на българския патриарх. За пръв архиепископ е избран българинът Йоан Дебърски, който е игумен на манастира „Св. Йоан Предтеча“ известен и до днес като една от най-големите монашески обители в РС Македония, т.нар. Бигорски манастир. Постепенно византийските власти започват да налагат за архиепископи на „Охридската архиепископия на цяла България“ архиереи от гръцки произход, сред които най-видно място заема Блажени Теофилакт Охридски.
По време на османското владичество над Балканите Охридската архиепископия (наричана понякога патриаршия) запазва самостоятелността си, но враждата на Цариградската патриаршия срещу нея завършва с премахването на самостоятелността на Охридската архиепископия и нейното закриване през 1767 г. Борбата срещу този неканоничен акт от страна на българите от Охрид и другите български градове полага началото на движението за възстановяване на църковната независимосист на българите в Османската империя и води до учредяване на Българската екзархия. На Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 година представители на българските църковни общини от епархиите в Македония са допуснати да се присъединят по тяхно желание към Българската екзархия. Като представител на църковните общини от Битоля и Прилеп в църковния събор е приет Методи Кусев от гр. Прилеп, който по-късно става Велички епископ и Старозагорски митрополит. След проведено народно допитване и свободни плебисцити сред християнското население в Македония повечето епархии се присъединяват доброволно към диоцеза и управлението на Българската екзархия. През 1872 г. Натанаил Охридски е ръкоположен и избран за пръв български митрополит в Охрид, след като населението там гласува за присъединяване към възстановената Българска Екзархия.
След като Вардарска Македония е окупирана от Сърбия през 1912 година и остава в състава на Сръбското кралство след Балканските войни и Първата световна война българските митрополити са изгонени, а тамошните епархии на Българската Екзархия насилствено са присъединени към Сръбската православна църква. Кралство Югославия след Първата световна война предава крупна сума на Цариградската патриаршия, под формата на формално дарение, в замяна на което предявява претенции да е „откупило“ правото да владее епархиите на Българската екзархия и предприема „сръбска църковна колонизация“ в областите с българско население в Македония.
По времето на българско управление в Македония през Втората световна война епархиите на Българската екзархия във Вардарска Македония са възстановени. За свещеници и пастири на вярващите са изпратени духовници от Македония, които управляват църковните дела заедно с местните православни свещеници. За Стумишки митрополит е определен Неврокопски митрополит Борис, който е роден в с. Гявато, Битолско. Западният дял от Вардарска Македония е окупиран от Италия и преминава под юрисдикцията на Албанската православна архиепископия. През 1943 г. в региона навлизат югославски партизани и започва пропагандирането на македонизма, който е идеологически продукт на Коминтерна за промяна на националната идентичност и самосъзнание на българското население в Македония и предвижда създаването на отделни македонски език и национални институции.
Създаване След Деветосептемврийския преврат в 1944 година е предприето изтегляне на българската администрация и представителите на Българската православна църква от епархиите във Вардарска Македония. Българските архиереи и архиерейски наместници там обаче подготвят предаването и поемането на управлението на епархиите на инициативни комитети от местни свещеници, които да се самоорганизират и да изградят самостоятелна църковна организация на поместната православна църква в бъдещата съюзна Република Македония. Така през месец октомври 1944 г. в село Врановци, Гостиварско е свикан Инициативен комитет от свещеници за организиране на Македонска православна църква. На 13 ноември 1944 г. след превземането от страна на Българската армия на Скопие, градът е предаден на югославските партизани и група местни свещеници се настаняват в опразнената сграда на митрополията. След края на войната и създаването на СР Македония в рамките на Югославия, на 4 март 1945 година в Скопие се провежда първия църковно-народен събор, на който е взето решение за възстановяването на "Охридска архиепископия (патриаршия)|Охридската архиепископия, но вече като „национална“ Македонска православна църква. Това решение е представено на Архиерейския събор на Сръбската православна църква, под чиято опека се намира тогава македонското духовенство, но той категорично го отхвърля. Този отказ от страна на Сръбската патриаршия кара македонските клирици да втърдят позициите си и да настояват от автономна архиепископия бъдещата МПЦ да бъде призната за отделна самостойна и автокефална църква. Това искане отново бива отхвърлено от сръбските владици. Така на 4 октомври 1958 година в Охрид е свикан втори църковно-народен събор, на който е прието предложението за възстановяване на Охридската ариепископия. За първи предстоятел на МПЦ е избран епископ Доситей като първойерарх и архиепископ на възобновената Охридска архиепископия в СФР Македония.
Дейност Архиерейският събор на СПЦ под натиска на югославски комунистически функционери се съгласява с решенията на Македонския църковно-народен събор. Така на 19 юли 1959 година самостоятелността на македонската църква с ранг на архиепископия е потвърдена с обща литургия между сръбския патриарх Герман и епископ Доситей в скопската църква „Свети Мина“. По-късно е конституиран и Синодът на МПЦ според Устава ѝ и другите административни органи в Архиепископията и епархиите.
През 1966 година отношенията между СПЦ и самостоятелната Охридска македонска архиепископия (МПЦ) отново се влошават. Така на 17 юли 1967 година в Охрид е свикан Третият църковно-народен събор, на който Македонската православна църква се самопровъзгласява за автокефална в разрез с православната църковна йерархия и канони.
През всичките тези години Българската патриаршия и лично Българският патриарх Кирил подкрепят самостойната Македонска православна църква и съдействат за нейното развитие чрез предоставяне на свето миро и подкрепа за развитие на духовните учебни заведения за подготовка на образовани свещеници.
След обявяване на независимостта на Северна Македония през 1991 г., започва обновление на монашеския живот и търсене на нова идентичност и ново признание на МПЦ. На 12 ноември 2009 година Македонската православна църква добавя към името си „Охридска архиепископия“, като гербът и знамето също са променени. Започват преговори със Сръбската патриаршия за признаване на автокефалията на МПЦ, които завършват с неуспех като малка група духовници, начело с епископ Йован Вранишковски, след неуспеха на Нишкия договор, приемат автнономията, която СПЦ е склонна да даде на МПЦ и се отделят в отделна църковна структура, наречена ПОА (Православна охридска архиепископия) подчинена на Сръбската патриаршия.
След договора за добросъседство и приятелство между Република България и Република Северна Македония от 2017 година се засилва желанието за сближаване между БПЦ и МПЦ и много македонски православни духовници – някои митрополити и монасите от Бигорския манастир, инициират контакти и преговори с български синодални архиереи. След посещения и разговори с почти всички митрополити в България през лятото на 2017 година се оформя инициатива за официално обръщане от страна на ръководството на МПЦ към Българската патриаршия с молба за застъпничество пред другите поместни православни църкви за решаване на „македонския църковен въпрос“ и премахване на схизмата, наложена върху нея от Сръбската църква.