Церетелево

Церетелево е село в Южна България. То се намира в община Съединение, област Пловдив.

Основано преди около 300 години като Кючук Стамбул („Малкия Истанбул“), селото е опожарено след нападение от османските власти, но през 19-ти век е възстановено от Илия Койчев и наречено Думанлий („Гореното село“). През 1934 г. получава сегашното си име в чест на княз Алексей Церетелев.

Церетелево има роля в национално-освободителните борби. Георги Петков („Комитата“) организира революционен комитет, а селото е представено на събранието в Оборище (1876 г.).

Основни икономически дейности са земеделие и животновъдство, модернизирани след 1944 г. със създаването на ТКЗС.

Църквата „Свети Димитър“ и Народно читалище „Христо Смирненски“ са културни и духовни центрове, които поддържат общностния дух.

География Церетелево се намира в Тракийската низина, на 28 километра северно от град Пловдив, заобиколено от други населени места, като Царимир, Голям Чардак, Неделево, Любен и Ново Железаре.

Селото е разположено в близост до река Пясъчник, която минава покрай западната му част.

Над близкото село Любен е изграден голям кооперативен язовир – язовир Пясъчник, който осигурява вода за напояване в целия регион, включително за Церетелево и съседните населени места.

Първоначалното селище се е намирало в местността „Смокинарника“, разположена в югоизточната част на днешното село. На това място първите заселници са засадили смокинови дървета.

По време на Османската империя селото е било малко с около 100-120 къщи, разделено на българска и турска махала.

История

Ранна история Според разказите на възрастни хора и преданията, селото преди около 300 години е носело името Кючук Стамбул ("Малкия Истанбул"). Селото е било известно с активността на местното население. Впоследствие то било опожарено от турците заради непокорния нрав на жителите му, които отказали да се подчинят на османските власти. Това включва случаи на неподчинение, укриване на данъци и подкрепа за хайдушки чети.

Сред оцелелите жители бил младият Илия от Койчевия род, който се установил като прислуга в дома на съдия в Одрин. За да избегне насилственото приемане на чужда вяра и промяна на името си на Алия, той избягал и започнал дълго пътешествие из Османската империя. Илия стигнал до Прилеп, Македония, където станал чирак на тенекеджия. Въпреки успеха си като майстор, той продължил да мечтае за завръщане в опустошеното си родно село.

След години, придобил умения и средства, Илия решил да се върне. Заедно със съпругата и имуществото си се заселил до дървото, растящо на мястото на изгорената му бащина къща. Той нарекъл новото село Думанлий ("Гореното село").

След него пристигнали нови заселници от селата Елешница, Паничери и Старосел, както и от Македония. Така било възстановено селото, което в началото се намирало в местността "Смокинарника", на около 500 метра югоизточно от сегашното му местоположение. Днес стотици наследници на Илия Койчев продължават да носят фамилията на първооснователя. Официално признаване и преименуване След Съединението на България през 1885 г., Думанлий получил официален статут на село. През 1934 г., с министерска заповед, селото било преименувано на Церетелево в чест на руския пълководец и консул в Пловдив княз Алексей Николаевич Церетелев.

Национално-освободителни борби Село Церетелево играе значителна роля в национално-освободителните борби на България. Местните жители проявяват изключителна смелост и преданост към каузата за освобождение от османско владичество. Сред тях изпъква Георги Петков („Комитата“), който става централен организатор на революционна дейност в селото.

През 1876 г., по време на подготовката за Априлското въстание, Георги Бенковски започва своето революционно дело и посещава селото, което тогава се нарича Думанлий. По препоръка на Иван Арабаджията от село Царацово, Бенковски се свързва с Георги Петков. Заедно те създават революционен комитет в селото, който координира въстаническите дейности в района.

В революционния комитет участват редица местни жители, включително:

Танчо Петков, брат на Георги Петков, който се отличава с ролята си на куриер и активен участник в организирането на въстаническите чети. Илия Станчев, друг смел борец за свободата на България. Стоян Койчев („Даскала“), първият учител в селото, който използва знанията и авторитета си, за да обучава младите и да ги вдъхновява за участие в борбата. Поп Димитър Койчев – свещеник, укривал революционери, водел богослужение на български, което било забранено от гръцката патриаршия.

Жителите на Церетелево активно подпомагат въстаниците, осигурявайки храна, укрития и информация. Заради предаността си към национално-освободителното дело, Георги Петков е избран за делегат на историческото събрание на Оборище през април 1876 г., където се взема решението за избухване на въстанието. Това е признание за лидерството му и за значението на селото в освободителните борби.

След потушаването на въстанието, жителите на Церетелево продължават да подкрепят революционните движения. Много от тях стават част от тайните канали за комуникация и разпространение на пропаганда, докато други се включват в следващите въстания и акции срещу османската власт. Смелостта и саможертвата на тези хора оставят траен отпечатък върху историята на селото.

Живот след Освобождението След Освобождението Церетелево започнало да се развива като самостоятелна общност. Основният поминък на хората бил селското стопанство — земеделие и животновъдство. Земята се обработвала с примитивни оръдия като дървено рало и диканя за вършеене. Плугът навлязъл в употреба едва около 1925-1930 г. Жителите отглеждали основни житни култури като пшеница, ечемик, ръж и царевица. След 1914 г. започнало култивирането на тютюн, а през 1926-1927 г. и на слънчоглед. От 1940 г. селото започнало да произвежда зеленчуци за търговия, като пипер, домати и зеле. Лозарството също се развивало, а овощарството било популярно в района. В местността "Орешака" били засаждани овощни градини с ябълки, круши и сливи, които служели както за лични нужди, така и за търговия.

Животновъдството било важен отрасъл, включващ отглеждане на едър добитък — крави, волове и биволи, както и дребен добитък като овце и кози. Обширните пасища около селото, като "Калето" и "Лозана", предоставяли идеални условия за развитие на животновъдството.

През този период занаятчийството също се утвърдило. В селото работели терзии, коларо-железари, фучеджии и подковачи, които допринасяли за икономическото разнообразие.

Повечето къщи били кирпичени, с ниски тавани и общи пространства за хората и добитъка.

Съпротивително движение (1941–1944) Съпротивителното движение в района на Съединение и село Церетелево през Втората световна война е представяно като връхна точка в борбата срещу фашизма и като важна предпоставка за политическите промени на 9 септември 1944 г. В него участват стотици местни жители като партизани, политзатворници, концлагеристи и ятаци.

В началото на юли 1941 г. в град Съединение се провежда районна партийна конференция на БКП, на която се взема решение за започване на въоръжена борба. Скоро след това районната организация на РМС приема същата линия. Районният инструктор Найден Маслев е арестуван и осъден на дългогодишен затвор, а на негово място в района идва Сотир Сотиров от Пазарджик, загинал в престрелка с моторизирана полицейска команда в Церетелевското землище през октомври 1941 г.

През пролетта на 1942 г. се появяват първите партизани от района – Александър Божилов от Калояново, Евгени Команов от Съединение и Петър Стоянов от Церетелево. Петър Стоянов („Карата“, роден през 1921 г.) преминава през обучение в духовната семинария и гимназия в Пловдив, става ремсовец, служи в 9-ти пехотен полк, където е секретар на РМС, арестуван е за конспиративна дейност и на 7 май 1942 г. бяга от полковия затвор, за да се включи в Чехларската партизанска чета.В началото на август 1942 г. Карата и Александър Божилов се прегрупират в Централна Средна гора, насочват се към Стрелча и създават партизанска чета. По-късно се присъединяват към новосъздадената Войняговска чета, а впоследствие участват в образуването на Старожелезарска чета, чийто командир става Карата. След битката при Сталинград партизанското движение във Втори въстанически оперативен район се разгръща; през 1943 г. Старожелезарската чета бързо се разраства, към нея се присъединяват нови партизани от Церетелево и съседните села, сред които Стоян Танчев („Старика“) и Васил Неделев („Савата“).

Четата се разделя на две формирования – едното, под ръководството на Тодор Пашкулов, действа в района Хисаря – Старо Железаре, а другото, начело с Карата, се насочва към Стрелча, Красново и Кръстевич. Впоследствие четите на Пашкулов, Карата и Стрелчанската чета се обединяват в партизански отряд „Георги Бенковски“, с командир Карата и комисар Стоян Мичев. През втората половина на 1943 г. отрядът превзема Кръстевич (27 октомври), Душанци (7 ноември) и Стрелча (в края на годината). В този период към отряд „Г. Бенковски“ се присъединява и Тодор Тонов („Стефан“) от Церетелево. Отрядът зимува в местността „Барикадите“.

На 23–24 март 1944 г. отряд „Г. Бенковски“ и чета „Бачо Киро“ от отряд „Чавдар“ нападат и овладяват Копривщица. След тази акция Карата, заедно с група партизани от полските села, полага основите на Трета дружина „Стефан Караджа“ във Втора Средногорска бригада „Васил Левски“ (началото на април 1944 г.). През лятото от нея се отделя Четвърта дружина „Иван Арабаджията“, действаща в полските села и известна като „Полската дружина“. Под ръководството на Карата се провеждат акции по завземане на полицейски участъци и селища, включително в Старосел и Старо Железаре.

Кулминация на бойната дейност на Втора Средногорска бригада „Васил Левски“ е повторното нападение над Старосел на 9 юли 1944 г., извършено от Трета дружина „Стефан Караджа“ във взаимодействие с отряд „Г. Бенковски“. В акцията участват над 100 добре обучени и въоръжени партизани; загиват осем от тях, както и значителен брой противникови бойци. Нападението временно парализира дейността на местните органи на властта в селата северно от Пловдив.През пролетта на 1944 г. от 9-ти пехотен полк, разквартируван в с. Строево, дезертират и преминават към партизаните Георги Стоянов Боев („Желязко“), Стоян Георгиев Тотев („Янко“) и Стоян Николов Даллийски („Андрея“). В същия период в Балкана излизат и стават партизани Атанас Ганчев, Борислав Цончев, Гено Карамански, Димитър Христов Кекеришки, Димитър Солаков, Делко Иванов, Илия Солаков, Костадин Ив. Кирашки, Марин Ил. Митов, Никола М. Грошев, Петър Тод. Карамански, Петко Ил. Моллов, Стоян Балев, Тодор Ив. Кирашки, Тодор Хр. Койчев, Найден Керашки, Тодор Маринов и Тодор Моллов. Тодор Митов Лесков от Церетелево се присъединява към югославските партизани. Сред политическите затворници и концлагеристите от селото се открояват Илия Митов, Никола Д. Салапатийски, Рангел Комитов и Рангел Маджев.

В селото се оформя широка мрежа от ятаци, включваща десетки домакинства. Особено активни са Никола Ив. Станчев („Маджоолу“), Дафина Керашка и Иван Балев, които осигуряват укрития, храна, оръжие и връзки за партизаните и нелегалните дейци.

Още през 30-те години в Церетелево се формират местни партийни ядра и младежки кръжоци. Местни активисти разпространяват и обсъждат книги като „Класа против класа“, „Развитието и гибелта на капитализма“ и други произведения с марксистко и „прогресивно“ съдържание. През 1938–1939 г. в селото се създава и разраства организация на РМС, разделена на няколко групи с избрано ръководство и вътрешно разпределение на отговорностите (секретар, касиер, библиотекар). Тези структури подпомагат по-късното набиране на участници в съпротивата, създаването на конспиративни групи, подслоняването на нелегални и обезпечаването на партизанските чети в Средна гора и полето.

Развитие след 1944 година