Психиката е свойството на високоорганизираната материя (нервната система на висшите животни и човека) да отразява обективната действителност по особен субективен начин, пречупвайки я през миналия опит на индивида и свързана с управление на поведението му.„Увод в психологията“, София 1993 – Леон Леви Психиката представлява съвкупност от вътрешни преживявания като отражение на обективната действителност в съзнанието. Тя е функция на нервно организираните системи да отразяват и да преработват отразените въздействия в специфични процеси, образи, свойства и състояния.„История на психологията (част I)“, Варна 2005 – Павел Александров Това отражение на психиката се осъществява чрез невронните връзки в кората на главния мозък. Там то се формира и протича като субективно отразяване на обективни неща, вътрешно преживени от личността. Затова психичното е и функция на мозъка, който е материалният носител на психиката.„Глобална психология I том“ – Трифон Трифонов Психиката и поведението са обект на изследване предимно от Психологията и свързаните с нея науки.
Психиката е съвкупност и единство от когнитивни, емоционални, волеви процеси и умения, протичащи съзнателно или несъзнателно. Заедно с това психиката се изразява и чрез психичните свойства. Те представляват трайни черти (структури) на индивидуалната личност – характер, темперамент, дарби, талант, гениалност.
Днес психологията описва онтологията на психичното чрез неговите функции, като по тях се съди какво е психика. Тези функции са:
Познавателна функция: Чрез психиката живите системи познават реалността; Регулативна функция: Управлява поведението и действията; Креативна функция: Създаване на нови неща, промяна на стари; Рефлексивна функция: Валидна само за човека – Психиката познава сама себе си.
Организмите нямат сетивно познание за психичното. За психиката може само да се мисли. У човека психиката достига степен на развитие, която се нарича съзнание.
Етимология и история Думата „психика“ идва от древногръцката дума ψυχή (Psyche), която на български език означава „дишам“, „дъх“ или „душа“. А думите „дишам“, „дъх“ и „душа“ на други езици са тясно преплетени с гръцката дума anemos – вятър. Оттук е и произходът на латинските думи animus – дух и anima – душа. Всички те имат отношение към принципа за движение на въздуха – вятъра.
Макар че в гръцкия език е запазена една и съща дума ψυχή (Psyche) за душа и за психика, тези две думи днес не се припокриват еднакво по значение.
Анимизмът предхожда първите форми на религия. Възникнал около 10 000 г. пр.н.е. Счита, че душа притежават както одушевените предмети и явления, така и неодушевените. Древните вярвали, че всичко около тях, дори камъните притежава душа или дух, аналогично устроени като човешките. По-късно тези души загубват материалната си стойност и се спиритуализират.„Тотем и табу“ – Зигмунд Фройд Човекът бил разделен на тяло и душа. Тогава той си представял, че душата направлява тялото му. Постепенно започнало почитането на духове – първо към живите вождове в племето, а после и към тяхната смърт. Изградила се представата, че вождът ще им помага и закриля от отвъдното. Ако вождът е пребивавал в някое голямо дърво или пещера, то след неговата смърт дървото или пещерата става тотем на племето (тотемизмът е първата форма на религия). Такъв произход имат и храмовете. По подобен начин душата на вожда се прехвърля върху най-доброто животно за племето – овен, кон, вълк, козел и др. и така животното става тотем на племето. Душите на обикновените хора пребивавали под земята.„Древни религии и християнство“ – Янис Кордатос През Античността душата е подложена на много дисекции и разсъждения от философите. Тя се разглежда в религиозен смисъл като нетленна част от човек, която продължава да живее и след смъртта на тялото. С това значение за душата и до днес се занимават религиите и свещениците. Но душата се е разглеждала и като сила, определяща мисълта и поведението на индивида. Това разбиране е малко по-близо до Психологията и с него се занимават психолозите. XIII век пр.н.е. – Започват свещените писания на Стария завет. VIII век пр.н.е. – Омир е от първите, които поставят понятието psyche (душа) в обясненията за задгробен живот. Душата напускала покойника и отлитала към царството на мъртвите под земята. Душата била фантомен образ (призрак), подобен на отражението на човек в огледалото, но който не можел да бъде докоснат. В определени случаи този призрак се появявал и близките на умрелия винаги можели да си го представят. IV – III век пр.н.е. – Демокрит развива схващането за Атомизма. Според него душата е материална, съставена от разпръснати из целия организъм атоми. Демокрит приписвал душа на всички предмети, подобно при анимизма.
Сократ пръв прави разграничение между тялото и душата. За него тя е безсмъртна и е олицетворение на божественото начало.
За Платон първоначални са идеите и душата, а след това вещите и материалният свят. Подобно на Сократ той разделя душата от тялото, казвайки, че тя има рационални, волеви и афективни пластове.
Аристотел твърди, че душата не е тяло, не е орган, но не може да съществува извън тялото. Тя притежавала вегетативни, сетивни и разумни функции. Душа имали растенията, животните и човека. Аристотел може да се разглежда като родоначалник на биопсихизмът в психологията, което значи една крачка напред към научната мисъл.
V – XV век – През Средновековието наченките на научното мислене угасват. Тогава се следва религиозната Схоластика и усилията са насочени християнството да придобие превъзходство над аристотелския начин на мислене. Душата и волята се разглеждат като дадени от Бог, различни от разума. Тома Аквински обаче се опитва да обедини християнството с аристотелските схващания за душата, изтъквайки, че тя има саморефлексия. Но средновековната схоластика смята, че действията на душата са ръководени от Бог и не толкова от обкръжението и материалния свят. Следователно материалното и телесното трябва да бъдат несъществени за човек. Неудачите се разглеждат като наказание и изпитание за душата, задето човек не служи добре на Бог. Психичните заболявания се разглеждали като вселяване на зли сили и демони. Биопсихизмът на Аристотел отишъл на заден план. XV – XVIII век (Ренесанс). Хърватският поет и хуманист Марко Марулич измисля за пръв път термина психология в произведението си „Психология на човешката душа“ („Psichiologia de ratione animae humanae“). После терминът психология се появява при Рудолф Гоклениус през 1590 г., но е популяризиран в Европа от Кристиан Волф през XVIII век.
Философската мисъл оформя няколко учения. Идеализмът приема, че душата е нематериална, безсмъртна и може да се преражда. Душевните явления се разделят на разум, воля и мотивация.
В този период се появяват също емпиризмът и механистичните материалистични възгледи за света, обясняващи всичко с физиката и химията. Според Джон Лок човек се ражда като tabula rasa – празна дъска, върху която времето може да запише различни неща.
Човекът започва да се разглежда като дуалистично същество. За Рене Декарт душата и тялото са противоположни. Смятал е, че органът на душата е хипофизата, въпреки че не е могъл да обясни тази връзка. Той избягва думата „душа“, поради нейната двусмисленост и употребява думата „съзнание“, когато е имал предвид предмета на психологията. Така той заменяйки „душа“ със „съзнание“, преписва на душевните явления свойството съзнаваемост и премахва митологичния характер на душата. Психиката започва да се отъждествява със съзнанието, а не с душата. Съзнаваемостта става критерий за наличието на психика. Така се ражда като школа интроспекционизмът – изследвания с приоритет върху съзнанието. Психичните процеси се разделяли в три категории – познавателни, емоционални и волеви. Те били абсолютно различни от мозъчните (физико-химични) процеси.
През 1863 г. Иван Сеченов написва „Рефлекси на главния мозък“ и доказва, че в основата на психическите явления лежат физиологическите процеси. Той обосновава рефлекторната природа на съзнателната и несъзнателната психична дейност. Почти по същото време Вилхелм Вунд не признава причинната връзка между психичното и физичното. Но не пренебрегва факта, че няма психика без мозък. Така през 1879 г. в Лайпциг създава първата психологична лаборатория в света. Това поставя психологията като наука и я разделя от философията.
XIX – XX век – Зигмунд Фройд опровергава схващането, че психика е равно на съзнание, така както е смятал Декарт и интроспекционистите. Фройд създава метод за изследване и лечение на неврози, наречен психоанализа. Малко след това психоанализата прераства в отделна школа, като приоритет е несъзнаваното в изследванията. Фройд твърди, че психиката е не само съзнателна, но през по-голямата си част тя действа несъзнателно. Освен това той показва, че има връзка между психиката и тялото. Това е друг голям принос в Психологията, който по-късно намира научно признание от невронауките и когнитивната психология.
За Карл Густав Юнг психиката също не е тъждествена с душата. Той смята, че душата и духът (Анима и Анимус) са отделни архетипни части в психиката, намиращи се в Колективното несъзнавано.
Друго голямо влияние оказва школата на Бихевиоризма. Тя е повлияна от Иван Павлов, Джон Уотсън и Бъръс Фредерик Скинър. Бихевиоризмът отхвърля наличието на психика и разглежда човек механистично – като сложна система от условни и безусловни рефлекси. Бихевиоризмът дава приоритет на поведението в изследванията си. Това е още една крачка в научната дисциплина на психологията.
Хосе Мануел Родригес Делгадо е психиатър, известен с експериментите си върху животни. Той е успял да контролира агресията на разярен бик с инсталирано устройство в мозъка чрез дистанционно управление. С методите на електрическа и радиостимулация на мозъка той е лекувал психично болни. Делгадо също прави разлика между психика, съзнание и душа. Психиката се приема за термин, който е дал етимологичен корен на науките, занимаващи се с психична дейност, докато съзнанието предполага много по-конкретно съдържание в самата психика. Душата той разглежда като елемент на религиозни и митологични съждения – понятие, нямащо нищо общо с науката.Делгадо Х., Мозг и сознание, Мир, Москва, 1971
Филогенеза на психиката