Арабско-израелският конфликт е трайна конфронтация между редица арабски страни, както и арабски военнизирани радикални групировки, поддържани от част от местното арабско население в палестинските територии, намиращи се под контрола на Израел от една страна, и ционистки движения, а по-късно и от създадената през 1948 г. (след края на Британския мандат в Палестина) държава Израел – от друга.
Въпреки че държавата Израел е създадена едва през 1948 г., историята на конфликта всъщност обхваща повече от век – от края на 19 век, когато е създадено политическото ционистко движение, което започва борбата на евреите за създаването на собствена държава.
След разпадането на Османската империя, в резултат на поражението ѝ през Първата световна война, конфликтът между евреите-ционисти и арабското население на Палестина е ограничен главно до териториалните претенции на двете страни към подмандатната територия. По време на напрегнатата ситуация през втората четвърт на 20 век, към геополитическия компонент се добавят и религиозните и културните различия. През 1948 г. съседните арабски страни обявяват война на новосъздадената еврейска държава. По този начин, конфликтът излиза извън Палестина и прераства в конфликт между Израел и всички останали арабски държави в региона. С подписването на мирните договори с Египет (през 1979 г.) и Йордания (през 1994 г.), броят на враждебните към Израел държави намалява.
В рамките на мащабната арабска-израелска конфронтация е прието да се отделя регионалния израелско-палестински конфликт, който се дължи предимно на сблъсъка на териториалните интереси на евреите и арабите, които съжителстват в Палестина. През последните години, този конфликт е източник на политическо напрежение и открити военни действия в региона. За момента има сключено примирие от 2010 година насам.
Религиозен аспект на конфликта Еврейски, мюсюлмански и християнски групи се позовават на религиозни аргументи в защита на своята позиция. Съвременната история на Арабски-израелския конфликт е засегнат от християнските, еврейските и мюсюлманските религиозни вярвания и тяхната интерпретация на идеята за „избраният народ“ в тяхната политика спрямо Обетованата земя и „избраният град“ Йерусалим.
Земята на Ханаан или Ерец Израел е, според Петокнижието, обещана от Бог на Дванайсетте израилски племена. Според библейските проучвания, Израилтяните управляват тази земя от XIII-XIV век пр.н.е. до I век пр.н.е. (с кратки периоди на чуждо владение), оставайки етническо мнозинство до края на седми век.
В манифеста си от 1986 г., Еврейската държава, Теодор Херцел няколкократно описва концепцията за библейската обетована земя. Израелската политическа партия Ликуд използва претенциите за библейската обетована земя в своята платформа.
Мюсюлманите също твърдят, че имат право на тази земя, спрямо Корана. Противно на еврейските твърдения, че земята е обещана само на потомците на най-малкия син на Авраам – Исаак, те твърдят, че Земята на Ханаан е обещана на всички потомци на Авраам, включително най-големият му син Исмаил, което се смята за прародител на арабите. Освен това мюсюлманите почитат много места, които са свещени за библейските израилтяни, като Пещерата на патриарсите и Храмовият хълм и през последните 1400 години са построили ислямски паметници на тези древни израелски места, като Купола на Скалата и джамията Ал-Акса. Мюсюлманите смятат още, че Мохамед минава през Йерусалим по време на първото си пътуване към рая. Хамас, която управлява Ивицата Газа, твърди, че цялата палестинска земя е мюсюлмански вакъф, който трябва да се управляво от мюсюлмани.
Християнските ционисти подкрепят Израел, защото те признават наследственото право на евреите за тази земя, както е казано, например, от Павел в Римляни 11. Някои смятат също, че завръщането на евреите в Израел е предпоставка за Второто пришествие на Христос.
История Краят на 19 век – 1948 В края на 19 век множество евреи от Европа закупуват земя от османския султан. По това време Йерусалим не се е разпростирал извън оградената част и е имал население от няколко хиляди души. Под ръководството на ционистите се създават селскостопански комуни (наречени кибуц), както и първият еврейски град в днешни времена – Тел Авив.
Преди Първата световна война, Палестина и другата част от Близкия изток са част от Османската империя през последните 500 години. През последните години на империята османците се опитват да наложат тяхната турска идентичност, като в процеса дискриминират арабското население. Обещанието за свобода кара много евреи и араби да подкрепят Антантата по време на Първата световна война, което води до широкото разпространение на арабския национализъм.
През 1915 – 16 британският върховен комисар в Египет, сър Хенри МакМахън, осъществява тайно връзка с Хусейн бен Али, османският управител на Мека и Медина. МакМахън убеждава бен Али да поведе арабски бунт срещу империята. МакМахън обещава, че ако арабите подкрепят британците във войната, то Великобритания ще подкрепи създаването на независима арабска държава в арабските провинции на Османската империя, включително и Палестина. Арабското въстание е поведено от Томас Лорънс (известен още като Лорънс Арабски) и синът на Хусейн бен Али. Въстанието е успешно и британците поемат контрол върху областта.
През 1917 правителството на Великобритания издава Декларацията на Балфур, чрез която подкрепя идеята за еврейското заселване в територията на Палестина. Декларацията е издадена в резултат на идеята, че еврейската помощ е нужна за спечелването на войната, но тя предизвиква неспокойство в арабския свят. След края на войната регионът минава под британски контрол под формата на Британски мандат в Палестина. Този мандат обхваща днешните територии на Израел, Йордания, Ивицата Газа и Западния бряг.
По това време еврейската имиграция към Палестина се увеличава. Към 1931 година, 17 процента от населението на Палестина са евреи, което е увеличение от 6 процента спрямо 1922 година. Изкачването на нацистите на власт в Германия увеличава еврейската имиграция и еврейското население на Палестина се удвоява. Палестинците виждат масовото увеличение на евреите като заплаха за тяхна роднина и тяхната нация. Освен това еврейската политика на закупуване на земя и забраната за наемане на араби в еврейските компании допълнително разгневява местното население. Още през 1920 г. има арабски демонстрация срещу по-еврейската политика на Британския мандат. Стига се и до сблъсъци. През март 1920 г. се случва първият инцидент на насилие в Тел-Хай, а година по-късно избухват и първите бунтове. Бялата книга на Чърчил от 1922 се опитва да убеди арабското население, че Декларацията на Балфур няма за цел създаването на еврейска държава. През 1929, след демонстрация на групата на Владимир Жаботински – Бетар на стената на плача, започват безредици в Йерусалим, които се разпространяват из Палестина. Араби убиват 67 евреи в град Хеброн в инцидент, който по-късно е наречен Клането в Хеброн. По време на седмицата безредия поне 116 араби и 133 евреи са убити и 339 са ранени.
През 30-те години Изз ад-Дин ал-Кассам основава Черната ръка, антиционистка и антибританска военна организация. Той набира и обучава селяни във военното дело и до 1935 година организацията има между 200 и 800 члена. Отрядите са екипирани с бомби и оръжия, който използват за да убиват ционистките заселници, както и да вандализират еврейските плантации. През 1936 ескалиращото напрежение води до Арабският бунт в Палестина (1936-1939).
В отговор на арабския натиск, британските власти намаляват броя на еврейските имигранти към Палестина. Тези ограничения остават в сила до края на мандата. В резултат на това повечето еврейски имигранти са нелегални, което води до допълнително напрежение. След няколко неуспешни опита за дипломатическо решение на въпроса Великобритания се обръща към ООН за помощ. На 15 май 1947 г. ООН назначава комитет (UNSCOP), съставен от представители на единадесет държави. За да бъде комитетът неутрален, Великите сили не участват. След пет седмици изследване на страна, комисията предлага създаването на разделена държава с отделни територии за евреите и за арабите в Палестина. Това „дву-държавно“ решение се приема чрез Резолюция 181 на Общото събрание на ООН през ноември 1947 с 33 гласа „за“ срещу 13 гласа „против“ и 10 „въздържал се“. Арабските държави гласуват против. В Палестина арабите и евреите водят открито битки за контрол над стратегическите позиции в района. И двете страни извършват няколко акта на жестокост.
През последните месеци преди края на мандата Хагана започва серия от атаки чрез които установяват контрол върху цялата територия дадена от ООН на еврейската държава и превзема градовете Тиберия, Хайфа, Сафед, Бейт-Шеан и Яфо. В началото на 1948 г., Великобритания огласява намеренията си да приключи своя мандат в Палестина на 14 май. В отговор на това американският президент Хари С. Труман дава изявление на 25 март, като предлага попечителство на ООН, вместо разделение на държавата, като смята че планът за разделение на държавата не може да бъде извършен чрез мирни дейности.
На 14 май 1948 г., денят в който изтича мандатът и ден преди изтеглянето на британските войски, Израел обявява независимостта си, без да уточнява граници. На следващия ден Арабската лига повтаря своята опозиция срещу „дву-държавното решение“ чрез писмо до ООН. На следващия ден армиите на Египет, Ливан, Сирия, Йордания и Ирак нападат територията определена за арабска държава, което води до началото на Арабско-израелската война от 1948 г.. Току-що създадените Израелски отбранителни сили отблъскват държавите от Арабската лига от окупираните територии, като така увеличава своите територии извън тези дадени и от UNSCOP. През декември 1948 г. Израел контролира по-голямата част от Палестина, западно от река Йордан. Останалата част от Палестина са Западния бряг (контролиран от Йордания) и Ивицата Газа (контролирана от Египет). Преди и по време на конфликта 713 000 палестински араби напускат своите домове и стават бежанци, отчасти поради обещанието на арабските лидери, че ще може да се върнат след като приключи войната. Много палестинци напускат областите от днешен Израел поради кланета в арабските градове от военни израелски организации като Иргун и Лехи. Войната приключва с подписването на примирие през 1949 г. между Израел и арабските и съседи.
1948 – 1967 Преди приемането на Резолюция 181 от ООН през ноември 1947 г. и обявяването на независимостта на Израел през май 1948 г., няколко арабски държави приемат дискриминационни мерки срещу тяхното местно еврейско население. Статута на еврейските граждани в арабските държава се влошова по време на Арабско-израелската война от 1948 г.. Големи антиеврейски бунтове избухват в арабския свят през декември 1947 г. и еврейските общности са ударени сериозно във Сирия и Йемен, където има стотици убити е ранени. До средата на 1948 г. почти всички еврейски общности с арабските държави са жертви на атаки и тяхното състояние се влошава. Евреите под ислямските режими са изгонени от тяхното многогодишно местожителство или стават политически заложници в арабско-израелския конфликт. В резултат на това голям брой евреи напускат или са изгонени от арабските страни, както и от други мюсюлмански страни. Антиеврейско насилие и преследване водят до първите вълни на масово изселване. В Либия евреите са лишени от гражданство, а в Ирак тяхна собственост е отнета. Египет изселва по-голямата част от своята еврейска общност през 1956 г., докато Алжир отказва да даде гражданство на своите евреи след като получава независимост през 1962 г. Мнозинството евреи бягат поради влошаването на политическите условия, но някой емигрират по идеологически причини.
Над 700 0000 евреи емигрират в Израел между 1948 г. и 1952 г., като приблизително 285 000 от тях са от арабски страни.