Дафни дю Морие (), по титла лейди Браунинг, е английска писателка и драматург.
Независимо че е определяна като авторка на романтични истории, нейните творби рядко се отличават със стандартен щастлив край и са описвани по-скоро като мрачни и съдържащи оттенъци на паранормалното. Бестселърите ѝ първоначално не са възприемани сериозно от критиците, но след това ѝ печелят репутацията на майстор в разказването на истории. Част от произведенията на Дафни дю Морие са успешно адаптирани като филми. Сред тях са романите Ребека и Ямайка, както и разказите Птиците и Don’t Look Now.
Морие прекарва голяма част от живота си в Корнуол, където са базирани и нейните романи. С нарастването на славата, благодарение на романите ѝ и филмите, направени по тях, авторката води все по-усамотен начин на живот.
Баща ѝ е известният актьор Джералд дю Морие, а дядо ѝ е артистът и авторът на карикатури Джордж дю Морие.
Биография Ранни години Дафни дю Морие е родена в Лондон. Тя е втората от трите дъщери на видния актьор-мениджър сър Джералд дю Морие и на съпругата му, актрисата Мюриел БомонПрофил на Дафни дю Морие от Ричард Кели в есето The World of the Macabre: The Short Stories от 1987, стр. 123 – 140. Дядо ѝ е Джордж дю Морие – автор и карикатурист на списание „Пънч“, който създава героя Свенгали в романа от 1894 г. Tribly. Нейният чичо Ги дю Морие е драматург. Майка ѝ е племенница по бащина линия на журналиста, писател и преподавател Комин Бомон.Daphne du Maurier profile by Richard Kelly (essay date 1987), "The World of the Macabre: The Short Stories", Daphne du Maurier, Twayne Publishers, 1987, pp. 123–40. По-голямата ѝ сестра Анджела дю Морие става актриса, а по-късно и писателка, а по-малката ѝ сестра Жан дю Морие е художничка.Dunn, Jane Daphne du Maurier and her SistersHarperPress (2013) Дю Морие е първа братовчедка на петимата братя Луелин Дейвис – вдъхновение на Джеймс Матю Бари за героите в пиесата Питър Пан или Момчето, което не искаше да порасне. Тя е и братовчедка на режисьора Габриел Бомон.
Връзките на семейството ѝ помагат на Дафни да започне своята кариера в литературата. Първият ѝ разказ – „Любящият дух“ (The Loving Spirit) е публикуван през 1931 г. Като дете тя среща едни от най-големите звезди в театъра, благодарение на популярността на своя баща.
Прекарва детството си в Кенън Хол, Хампстед – резиденцията на семейството в Лондон, а през лятото в дома им във Фоуи, Корнуол, където живее и през военните години.
Личен живот
Тя е известна като „Дафни дю Морие“ от 1907 до 1932 г., когато се омъжва за майор (бъдещ генерален лейтенант) Фредерик Браунинг. Все още творяща като „Дафни дю Морие“ по време на брака си, тя е известна и като „лейди Браунинг“, след като съпругът ѝ е посветен в рицар през 1946 г."No. 37407". The London Gazette. 1 January 1946. p. 17. Има три деца от него: Теса, съпруга на майор Питър Пол Джон де Зулуета и на Дейвид Монтгомъри, 2-ри виконт Монтгомъри от Аламейн, Флавия, съпруга на капитан Аластър Тауър и на генерал сър Питър Ленг, и Кристиан, фотограф и режисьор, съпруг на Олив Уайт (Мис Ирландия 1961).
Биографите на авторката отбелязват, че на моменти бракът ѝ с Браунинг е доста хладен и че Морие е била отчуждена към децата си, особено към момичетата, по време на своята работа.Питър Конради в "Women in love: The fantastical world of the du Mauriers", 1 март 2003Маргарет Форстър в: Daphne du Maurier: The Secret Life of the Renowned Storyteller, Chatto & Windus. Тя често е описвана като резервиран, саможив човек, който рядко се показва в обществото и почти не дава интервюта, но много хора я помнят като топъл и изключително забавен човек, гостоприемна домакиня на гостите в МенабилиOriel Malet (ed.), Letters from Menabilly, Weidenfeld & Nicolson, 1993. – къщата, която тя наема в продължение на много години в Корнуол.
Писателката овдовява през 1965 г. и се мести в Корнуол, където се развива и действието в романа ѝ „Къщата на брега“ и където става ранен член на Mebyon Kernow – корнуолска националистическа партия.
Изключение от нейната резервираност прави периодът след пускането на филма A Bridge Too Far по едноименния роман на Корнелиус Райън – продукцията показва живота на съпруга ѝ в не особено благоприятна светлина. Афектирана от това, авторката пише до вестниците, порицавайки съдържанието на филма.Judith Cook, Daphne, Bantam Press
Тя се появява като корабокрушенец в програмата на радио Би Би Си Desert Island Discs, излъчена на 3 септември 1977 г. Избраната от нея книга е „Събраните произведения на Джейн Остин", а нейният лукс е уискито и джинджифиловата бира.
Когато през 1969 г. става Дама командор на Ордена на Британската империя и е титулувана „Дама Дафни дю Морие, Лейди Браунинг, DBE“, но никога не използва титлата. Според нейния биограф Маргарет Форстър тя не казва на никого за честта, така че децата ѝ научават за нея от вестниците.Margaret Forster, Daphne du Maurier, Chatto & Windus, 1993, p. 370,
Сексуалност Daphne du Maurier Companion, редактиран от Хелън Тейлър, включва твърденията на Тейлър, че дю Морие й е признала през 1965 г., че е имала кръвосмесителна връзка с баща си и че той е бил насилник алкохолик. Дю Морие заявява в мемоарите си, че тъй като баща й е искал син, тя е станала мъжкарана в опит да получи неговото одобрение.
В писма, предоставени на биографката Маргарет Форстър от семейството на дю Морие, писателката споделя с доверени хора, че усеща своята личност като съчетание от две страни—любяща съпруга и майка, която показва пред света, и една по-дълбока, интимна същност – на любовница, носеща „определено мъжка енергия“, скрита от почти всички. Именно тази вътрешна сила стои зад нейното артистично творчество.Daphne du Maurier, Myself When Young, Victor Gollancz. Форстър твърди, че в кореспонденцията на писателката е станал очевиден хомофобският страх от собствената ѝ природа, който е отключен заради продължителното отхвърляне на бисексуалността.
След смъртта на Дю Морие през 1989 г., някои писатели спекулират за нейните предполагаеми интимни физически връзки с редица жени, включително Елън Дабълдей, съпругата на американския й издател Нелсън Дабълдей, и актрисата Гертруд Лорънс, както е описано подробно във филма на Би Би Си 2 от 2007 г. „Дафне“.Margaret Forster, Daphne du Maurier: The Secret Life of the Renowned Storyteller, Chatto & Windus. Децата както на дю Морие, така и на Лорънс възразяват категорично срещу историите за предполагаемата връзка между техните майки. Майкъл Торнтън поддържа тезата, че Форстър изобщо не е познавала Морие, защото тези, които са я познавали, са били наясно, че тя не е лесбийка, въпреки че по природа е доста своеволнаMichael Thornton, "Daphne's terrible secret", The Mail Online, 11 May 2007. „Менабили, нейната „къща на тайните“, и баща ѝ остават истинските ѝ любови, не Гертруд Лорънс или Елън Дабълдей.“Майкъл Торнтън (11 май 2007). Daphne's terrible secret. London: Daily Mail.
Две години след смъртта на Лорънс нейна биография, написана от вдовеца й Ричард Олдрич, описва в детайли приятелството между нея и дю Морие, което започва през 1948 г., когато Лорънс приема главната роля в новата пиеса на дю Морие „Септемврийски прилив“. Олдрич каза, че Лорънс е обиколила Великобритания с пиесата през 1948 г. и е продължила с нея в театралния квартал на Лондон „Уест Енд" през 1949 г. и че по-късно Дю Морие ги е посетила в дома им в Съединените щати. Олдрич не споменава за възможна хомосексуална връзка.
Смърт 81-годишната писателка умира в съня си от сърдечна недостатъчност на 19 април 1989 г. в къщата си в Пар, Корнуол, където са базирани и множество от нейните творби. Тялото ѝ е кремирано и без панахида и прахът ѝ е разпръснат от скалите около Килмарт и Менабили, Корнуол.Wilson, Scott. Resting Places: The Burial Sites of More Than 14,000 Famous Persons, 3d ed.: 2 (Kindle Location 13209). McFarland & Company, Inc., Publishers. Kindle Edition.
Творчество
Романът ѝ Ребека – господарката на Мандърлей (1938) се превръща в една от най-значителните ѝ творби. Произведението става много популярно още при самото му издаване и между 1938 и 1965 г. от него са продадени близо 3 млн. копия. Романът е адаптиран няколко пъти. В САЩ Морие печели Националната награда за литература за любим роман през 1938 г."Book About Plants Receives Award: Dr. Fairchild's 'Garden' Work Cited by Booksellers", The New York Times, 15 February 1939, page 20. ProQuest Historical Newspapers The New York Times (1851 – 2007), а в Англия творбата заема 14 място в класацията на Би Би Си „Голямото четене“ за най-обичана книга през 2003 г.ВВС, „Голямото четене“, април 2003
Други значими произведения на Дафни дю Морие са Изкупителна жертва (1957), Къщата на брега (1968) и Тъй завърши нашата нощ (1946) – действието в нея се развива в Корнуол по време на английската революция.
Сред произведенията ѝ, адаптирани за филмови екранизации, са Ямайка, Заливът на французина, Hungry Hill и Братовчедката Рейчъл (1951). Филмът на Хичкок Птиците от 1963 г. е базиран на интерпретация на една от нейните кратки истории, какъвто е случаят и с филма Don’t Look Now (1973). Относно екранизациите авторката често споменава, че единствените, които харесва, са Ребека на Алфред Хичкок и Don’t Look Now на Никълъс Роег. Интерпретацията на Хичкок на Ямайка е отречена както от авторката, така и от режисьора. Причината за това е абсолютното пренаписване на края поради егото на Чарлз Лотън – главният герой, който настоявал финалът да бъде приспособен към него.
Морие също намира, че Оливия де Хавиланд е неподходящо избрана за ролята на отрицателната героиня във филма Братовчедката РейчълMartyn Shallcross, Daphne du Maurier Country, Bossiney Books. Писателката по-късно съжалява и за избора си на Алек Гинес за филма The Scapegoat, който тя частично финансираСпоред Ориел Малет в Letters from Menabilly, Weidenfeld & Nicolson, 1993.. Затова адаптацията на Заливът на французина от 1944 г. постига извънреден успех.
Морие често е смятана за писателка романтичкаИнтервю за ВВС, 1979, макар че тя самата отхвърля това определение. Произведенията ѝ рядко имат щастлив финал и по-скоро се характеризират със злокобни мотиви и отсенки на паранормалното. В списание „Обзървър“ например пишат за нея, че „Дю Морие бе господарка на умерената неопределеност. Тя не желаеше да остави на мира умовете на своите читатели, искаше загадките да се запазят, искаше творбите ѝ да ни преследват дори след техния финал.“Кейт Калалуей за списание The Observer от 15 април 2007
Mary Anne (1954) е художествен преразказ на историята на нейната прапрабаба, Мари Ан Кларк (по баща Томпсън), живяла между 1776 и 1852 г., която в периода 1803 – 1808 г. е метреса на Фредерик Огъстъс, херцог на Йорк, известен като „великият стар херцог на Йорк“ от известна детска английска песничка.
Главният персонаж в последната ѝ книга – Rule Britania (1972), е остаряваща и ексцентрична актриса, чийто прототип най-вероятно е Гладис Купър, на която е посветена и книгата. Произведението е трактовка на негодуванието на англичаните по повод засилващото се американско влияние.
В своите разкази Морие дава свобода на по-тъмната част от своето въображение. Птиците, Don't Look Now, The Apple Tree и The Blue Lenses са прецизно предадени истории на ужаса, които еднакво шокират и изненадват нейната публика. Както пише Маргарет Форстър, нейната биографка: „Тя покриваше и задоволяваше както всички съмнителни критерии на популярната художествена проза, така и стриктните изисквания на „истинската литература“.
Скорошното откритие на колекцията от забравени разкази на Морие показва някои особености на по-зрялото ѝ писане. Разказите са писани, когато тя е на 21 години. Един от тях – The Doll – е готическа история за обсесията на младо момиче по механична мъжка секс-кукла. Според сина на Морие Китс Браунинг този разказ е „доста напредничав за времето си“.Матю Бел за The Independent, 20 февруари 2011