Ноктюрното (, „нощен“ от латинското nocturnus) е класическа музикална форма, почиваща на бавно темпо, патетичен израз, множество мелодични украшения и централна ускорена част. Това е един от жанровете на музикалния романтизъм.

Ноктюрното се представя като творба задушевна и с къса продължителност, която ирландският композитор Джон Фийлд (1782-1837) като един от първите развива след 1814 г. Потопено в атмосферата на нощта, странстване, предпочитано от романтиците, то има често структурата АВА, с твърде гъвкава и украсена мелодия, съпроводена от лява ръка за лъкатушещите арпежи. Темпото е по принцип бавно, а централната част (В) – често по-бърза.

Фредерик Шопен определя най-известната музикална форма от ноктюрните. Той написва 21 от тях, от 1827 до 1846 г., от които 18 след 1832. Отначало публикувани по серии от 3, те често впоследствие са групирани по двойки (опуси 27, 32, 37, 48, 55, 62).

История Терминът ноктюрно (от френски nocturne „на нощта“) е приложен за първи път към музикални произведения през 18 век, когато е обозначавал ансамблово произведение в няколко части, обикновено изпълнявано на вечерно парти. Понякога носи италианския еквивалент notturno, като например Моцартовото Ноктюрно в ре, K.186 (Notturno in D, K.286), както и Serenata Notturna, K.239. По това време парчето не задължително напомня за нощта, но може да бъде само предназначено за представление през нощта, подобно на серенадата. Главната разлика между серенадата и ноктюрното е времето, през което се изпълняват, първото – около 21:00, а второто – към 23:00.

Най-известният представител на формата е Фредерик Шопен, който пише 21 ноктюрни. Едно от най-известните произведения от салонната музика на XIX век е „Петото ноктюрно“ на Игнас Лейбах, който днес е вече забравен. По-късните композитори, които пишат ноктюрни за пиано са Габриел Форе, Александър Скрябин, Ерик Сати (1919), Франсис Пуленк (1929), както и Питър Скулторп.

Други примери за ноктюрно включват част от оркестровата музика на Феликс Менделсон за „Сън в лятна нощ“ (1848), три ноктюрни за оркестър и женски хор от Клод Дебюси (който също пише за соло пиано) и първата част на Концерт за цигулка № 1 (1948) на Дмитрий Шостакович. Френският композитор Ерик Сати съставя серия от пет малки ноктюрни. Те обаче са много по-различни от тези на Фийлд и Шопен.

Любопитен случай Съвременникът на Шопен и Лист Шарл Ролина описва как изпълнението на едно ноктюрно от Шопен за малко не скарва двамата гении:

Бележки

Категория:Музикални форми