Карамания е историческа област в Анадолското плато (в южната част на Република Турция), чиято територия приблизително съвпада с тази на античната и ранносредновековна област Исаврия. Там караманите (караманлиите) основават през Средновековието Караманския бейлик – един от малоазийските бейлици, съществувал в периода (1250 – 1487 г.). Наименованието му идва от това на основателя му Караман бей. Караманогулларъ (Karamanoğulları) в пряк превод от турски значи „синовете на Караман“, а етимологията на името Караман идва от турското kahraman – юначага, смелчага, герой.
С разпадането на Иконийския султанат, върху бившите му територии се появяват много княжества (емирати). Карамания е най-мощното и най-дълго просъществувало от тях, благодарение на държавна си структура, заимствана от селджуците и въведена с голяма бързина и ефективност. Вождът им Нуреддин бей обединява номадските тюркски племена, живеещи в района на Сивас. Войската му отначало е около от 10 хиляди души, но скоро достига значителните към 70 хиляди.
Караманите използват старо-анадолската писменостИзвадка от Енциклопедия Британика Britannica Entry „... така нареченият Старо-Анадолски Турски...“ / ...so-called Old Anatolian Turkish..., близка до тази на персийския език (фарси, Farsça), а арабската писменост се въвежда като задължителна при властването на Мехмед Бей, който на 14 май 1277 г. разпространява прочутия си ферман, с който нарежда от този ден нататък в Анадола (Мала Азия) да се говори само на турски език (на местния тюркски диалект). Все пак широко разпространен сред тях остава отначало и гръцкият език, а впоследствие в голяма своя част са православни християни. Водачите им поддържат съюзи с жителите на т.нар. Българска планина, в Мала Азия, които са им известни като "българите".
Караманският бейлик дълго се противопоставя на настъпателната политика на Османската империя и всячески затормозява напредъка ѝ. Чувствайки се преки наследници на селджуците, караманите имат презрително и надменно отношение към османските турци, чието скромно начало подчертават, като наричат техния военачалник Осман бей, на когото е наречен народът им, "главатар на овчаритеШикяри. Караманнаме, 1584" (във връзка с твърдението, че дядото на основателя на държавата им е изпълнявал длъжността чобан башъ при карамански господари) и решително странят от тях. Враждебността си проявяват и по време на кръстоносния поход на Владислав Варненчик и Янош Хуняди, удряйки османлиите в гръб, с надеждата да си върнат някои от изгубените си по-рано земи.
След разгрома им от османците и окончателното завземане на земите им от тях (което става едва след превземането на Константинопол през 1453 г. от Мехмед II Завоевателя), караманлиите са изселени от областта си и разселени из Мала Азия и Балканите, а най-вече – по българските земи (земите на бившето Второто българско царство).
Заселване в Анадола След времената на хетите земите между градовете Мут, Ерменек, Гюлнар и Анамур започват да се наричат Изория (Исаврия). По времето на Византийската империя населението на областта нараства толкова много, че земята вече не е в състояние да го изхрани и исаврийците започват набези срещу ромеите. Византийците на няколко пъти потушават вълненията им. Най-голямото въстание в Исаврия (известно като Исаврийската война и траяло от 492 до 497 г.) е при император Анастасий I, който го потушава с нечувана жестокост, изгаря селата и разселва масово населението на Изория из Тракия. В опустялата Исаврия се явяват благоприятни условия за нови заселвания, от което се възползват караманите. Същевременно преди идването им по тези места (вероятно от земите на по-късния Азербайджан) районът е засегнат и от други нашествия, като тези на персийци (от Сасанидската империя), араби и тюрки, както и от първите кръстоносни походи.
При преселването си в Анадола караманите са предвождани от Саддедин бей и наброяват около 10 000 юрти. То става в началото на 11 век и се дължи на бягството им от настъпващите монголи. Тогава караманлиите водят номадски начин на живот – през лятото ползват пасищата в района на Сивас, а през зимата се преселват в северните райони на Иран (Персия). Под натиска на селджуците в края на 11 век те приемат исляма. След смъртта на Саддедин бей мястото му заема синът му Нуреддин бей, който за разлика от баща си е войнствен човек и веднага пристъпва към завладяване на територии. Отначало превзема крепостта Ерегли, която е дотогава в ръцете на арменците, а след това – и Сиваската крепост, която по онова време се владее от Хаджи Бахадир, бунтовник създаващ много проблеми на селджуците. Нуреддин бей обявява зависимостта си от селджукския султан и му връчва ключовете на Сиваската крепост. Благодарният владетел му заповядва да събере войска и да превземе крепостите Ерменек и Мут от арменците, които не признават властта му и тероризират тюркските номадски племена, разположени между двете крепости. Караманът успява през късната есен да превземе крепостта Ерменек. Презимува там и напролет превзема и крепостите Мут, Гюлнар и Мара. Ключовете на превзетите крепости връчва на селджукския султан Алаедин Кейкубат, който заради това го удостоява с държавни почести и му подарява превзетите крепости. Впоследствие Нуредин бей обявява основаването на Караманската държава и след устройването на държавните ѝ дела оставя властта на сина си Караман бей, а сам се оттегля в района на Сивас. Там живее като отшелник 7 години в пещера, отдаден на размисли. През 1256 г. отново идва на власт, но след превземането на крепостта Силивке решава, че вече е много стар и отново се завръща в Сивас, където през 1264 г. умира.
Караман бей След създаването на селджукската държава Велики Селджук (1037 г.) крепостите в района на Карамания преминават ту в арменски (до 1045 г. Анийското царство все още съществува, а по-късно арменската държавност се премества към новото арменско царство в Киликия), ту в селджукски ръце. Непрекъснатият приток на тюркски бежанци, вследствие нападенията на монголите от Средна Азия, се контролира от селджуците поради общия им език (или поне защото също говорят тюркски езици). Те ги разделят на малки групи и ги разселват по пустите земи на Изория/Исаврия. Бежанците променят численото съотношение в района в полза на тюрките.
Не след дълго започват и войни на новите заселници, включително и на караманлиите, с арменците. След превземането на крепостите Ерменек, Мут, Гюлнар и Мара от караманите, в района се установява временно примирие. Възползвайки се от отсъствието на Караман бей, арменците – получили помощ от крепостите Къзкалеси, Паяс, Искендерун, Анталия и от остров Кипър – под ръководството на Фисандон нападат крепостта Мут и я превземат. Научавайки за нападението, Хамит бей и Айдън бей тръгват с войска към Мут. В помощ са им и 4000 малоазийски българи-пехотинци. Българите от Българската планина разполагат с обсадни машини и отлични стрелци. С помощта им крепостта Мут е превзета бързо – под дъжда от стрели на българите, арменците се оттеглят в крепостта Силивке. При тази вест Караман бей, който тогава е в Кония по покана на султан Иззедин Кейкявус, веднага пристига пред Силивке с войската си. В състоялото се сражение арменците, които междувременно са получили нова помощ от Анталия и Кипър, претърпяват поражение и се оттеглят пак в крепостта Силивке. Караман бей не се отказва и обсажда крепостта, и на деветия ден арменците поискват примирие. Подписан е мирен договор и, след като са уточнени репарациите, които ще се плащат, арменците предават крепостта и се оттеглят. Караман бей оставя водача на българите Айдън бей за пазач на крепостта и се оттегля в Мут.
След смъртта на султан Кейхюсреф II Селджукската държава е в упадък. Синовете му Иззедин Кейкявуз II, Рукнедин Кълъчарслан IV и Алаедин Кейкубат II управляват държавата заедно. След поръчка от страна на първите двама братя, Алаедин Кейкубат II е отровен от бавачката си. Започва война между двамата братя за надмощие. По същото време и монголите започват нови набези срещу селджуците. След продължилите няколко години войни Рукнедин Кълъчарслан IV е победен с помощта на Караман бей и заточен в крепостта Бурдур. Междувременно монголите, ръководени от Байджу Ноян (служител на държавата Илханат, на която по това време Иконийският султанат е васален), започвайки от Ерзурум, са опустошили половината Анадол, стигайки чак до Аксарай. Една част от бейовете, които не са доволни от управлението на Иззедин Кейкявуз II, искат помощ от тях в подкрепа на Рукнедин Кълъчарслан IV. Султан Иззедин Кейкявуз II от своя страна иска помощ от Караман бей и от другите му подчинени бейове. В състоялото се кърваво сражение при Аксарай Иззедин Кейкявуз II е победен и избягва при вуйчо си в Константинопол. Рукнедин Кълъчарслан IV е освободен от крепостта Бурдур и е възкачен на престола на селджуците, а Караман бей скоро признава властта му.
Рукнедин Кълъчарслан IV обаче таи омраза към Караман бей. Той не иска да започва нова война и му оставя крепостите Мут, Силифке и Ерменек; виждайки слабостта му обаче беят иска и крепостта Ларенде. Владетелят отказва с думите: „Имам две хубави крепости и едната да я дам на теб ли?“, но скоро след това я подарява на Хаджи бей, който е кръвен враг на караманите. Обиден от това, Караман бей събира войска и напада крепостта Ларенде. След превземането ѝ убива Хаджи бей и преименува крепостта на свое име (Караман). Султанът един по един убива и тримата бейове, които са заявили предаността си към Караман бей и – поради това че е подкрепил брат му и е превзел против волята му Ларенде – той започва да се подготвя за война срещу Караман бей.
По същото време обаче християните от Анталия нападат селджуците. Изправен пред перспективата да се бие на два фронта, султанът изпада в затруднение, но го разрешава, изисквайки от Караман бей да покаже предаността си към него и да се изправи срещу християните. Беят събира войска и отива да се бие при крепостта Гьолхисар, чийто управител проявява хитрост и веднага заявява подкрепата си към Караман бей. Запитан за местоположението на вражеската войска, той с готовност го посочва, но веднага след това предупреждава и християните. Битката е кървава и продължава 11 дни; на единадесетия ден един от пълководците на Караман бей, на име Косун бей, изоставя бойното поле и превзема крепостта Анталия. Научавайки тази новина, християнската войска изпада в паника и се оттеглят в крепостта Къзкалеси. Караман бей изпраща ключовете на Анталия на султана и се оттегля в крепостта Гьолхисар на почивка, където е отровен от управителя на крепостта. Беят веднага го убива, но и сам умира. Погребан е в покрайнините на Ерменек през 1263 г. При вестта за смъртта на Караман бей, султанът скоро превзема крепостите му и ги дава на Ибрахим Хутеноглу, на когото оставя и 10-хилядна войска със заръката да залови и убие синовете на Караман бей.
Мехмет бей Двамата синове на Караман бей Мехмет и Махмут са скрити от бейовете Айдън, Хамит, Тургут и Кая при българите в планината Булгар на сигурно място. Там са обучени от местните във военното изкуство.