Левочево е село в Южна България. То се намира в община Смолян, област Смолян.
География
Село Левочево се намира на 6 км северно от Смолян и на 7 км югоизточно от курорта Пампорово, разположено е в горната част на едноименната долина.
История
В Османската империя до Освобождението 1912 г. Историята на селото в огромната си част е сходна с тази на останалите християнски селища в Средните Родопи. Предполага се, че Левочево е основано през 16 век от българи бегълци, при първото голямо помохамеданчване. Според някои краеведи името на селото идва от старобългарската дума хлев – обор, а според други от името на първия заселник – Левочев. Подробностите за живота на селото през 17-и и 18 век не са много. От османските архиви се знаят общи данни за годините през тези два века – брой население, събрани данъци, понякога са описвани имената и имотното състояние на отделните семейства и родове.
През 19 век обаче настъпва напредък в развитието на населението в целия среднородопски район и оттогава съдбата на Левочево не е особено по-различна от тази на останалите християнски села наоколо. Архивните данни след този период са повече. Основен и солиден източник на доходи за среднородопските села през този век (вкл. Левочево), чак до 1912 г. е овцевъдството и поредицата занаяти, свързани с него – преработване на вълна, мляко и месо до съответните крайни продукти – платове, сирене, масло. Овцевъдството се основавало на ежегодните миграции на огромните стада овце към Беломорието наесен и обратно към Родопите напролет, като така се осигурявала целогодишна паша, без да има нужда от събиране на сено или фуражи. Според османските статистики, в определени години на 19 век производството на вълнени платове от родопските села е стигало значителни размери, още повече че при изработването им се употребявал изцяло ръчен труд. Основен потребител на тези стоки била армията. Други широко практикувани занаяти (предимно из Беломорието) били дребната търговия и строителството (и то на масивни сгради с дебели каменни зидарии). Всеки който се сметнел за достатъчно заможен посещавал Цариград, а тези които освен това били по-грамотни и религиозни осъществявали целта на живота си – посещение до Божи гроб в Йерусалим. Това пътуване, особено в онези времена, е било колкото интересно толкова скъпо, дълго и опасно, поради което завръщащите се оттам „хаджии“ били посрещани почти като светци в селото.
През 19 век селото е било до голяма степен защитено от големи своеволия и жестокости на турците. Това от една страна е заслуга на първенците на селото. Например изключително богатият чорбаджия Илия Моллаиванов, търгуващ из цялата империя и притежаващ солидни връзки с официалните власти както в Ахъ-Челеби (Смолян), така и в Пловдив, Беломорието и Цариград, неведнъж е защитавал селото от всякакви надвиснали заплахи от страна на Империята, а също и от гръцкото духовенство. От друга страна местните хайдути (по-късно наричани и комити), които паралелно са се занимавали и с чисто разбойничество, са осигурявали и някаква защита на селяните от турски бандити. Официалните турски власти обикновено или не са се интересували от това, че такива бандити нападат раята, или дори когато са се опитвали да ги преследват, това не е било ефективно. Благодарение на тези два основни вида защитници селото е спасено от опожаряване или безчинства след Априлското и Илинденско-Преображенското въстания, когато настървените турци беснеят из много родопски села.
Съгласно Берлинския договор от 1878 г., селото си остава в турско, само на няколко километра от тогавашната граница с България, но настъпващите промени в залязващата империя на практика отхлабват обръча на владичеството и немюсюлманското население постепенно и вече не само на книга придобива равни права с турското. Така например за периода 1880 – 1900 хората в селото, които така или иначе десетки години преди това са станали фактически собственици на недвижими имоти, гори и земи, вече получават за тях официални документи със силата на нотариални актове. Впоследствие тези документи, добре пазени през годините от хората, понякога се оказват аргументи при спорове свързани с връщането на частната собственост върху земите и горите в началото на 90-те години на XX век.
Свещениците Христо Поппантелеев и Андрей Макрелов основават местен комитет на ВМОРО, към който привличат Тодор Хвойнев. Към комитета е привлечен и Никола Моллаиванов и постепенно и баща му селския мухтар Илия Моллаиванов. В комитета влизат и други левочевци: Анастас Т. Кафелов , Манол Хр. Дедьов, Анастас Д. Кабасанов, Марко Ил. Плеснев - Пашата. За ръководител на комитета е избран Никола Моллаиванов.
1912 – 1944 Левочево е освободено през есента на 1912 г. по време на Балканската война от войските на полковник Владимир Серафимов, като бягащите турци запалват крайграничната си казарма, намираща се над селото и хората са били силно уплашени да не станат жертва на гърмящите в нея боеприпаси. Колкото и парадоксално да звучи след войните, националната катастрофа и загубата на Беломорието през 1919 г. (основен източник на работа и богатства за населението дотогава), се оказва, че България се е превърнала в мащеха за хората в Родопите. През Първата световна война селото дава жертви (поставена е паметна плоча в центъра на площада), а по разкази на стари хора настъпва незапомнен дотогава глад и понякога са ядели семена от метла поради липса на каквото и да е друго.
След войната икономиката на новоосвободените земи и в частност на селото остава трайно влошена, а населението за десетилетия напред така и не достига предишните си нива на благосъстояние. Чак до началото на 50-те години на практика в района на Средните Родопи няма никакви индустриални производства – основни консуматори на работна ръка. Дори мините в районите на Мадан-Златоград-Рудозем до началото на 50-те са били в зародиша си и не са били основен фактор, създаващ заетост в региона. През периода 1919 – 1949 г. хората преживяват основно чрез дърводобива, отглеждането и първоначалната преработка на тютюн при страшно примитивни условия и с нечовешки усилия, трудоемкото отглеждане върху бедните почви на някои земеделски култури, необходими за прехрана (сено за животните, картофи, фасул, тикви, царевица, пшеница, грах, цвекло, ябълки, круши, череши, орехи). Животновъдството също продължава да се практикува, но вече не в такива мащаби както в годините на Османската империя поради недостъпността на Беломорието (крави, овце и кокошки, по-малко кози и работен добитък – коне, мулета, магарета). През този период немалко хора също така работят в съседни села или вътрешността на страната – наемни строители, в тютюневите складове в Райково, дребна търговия.
През периода от 1912 г. докъм средата на 30-те българските правителства умишлено пренебрегват икономическото, инфраструктурното и културното развитие на целия Смолянски район. Усещала се е вътрешната неубеденост на управниците дали тези земи ще са български за дълго време. Тази неувереност се проявява и в изключително грубата и непоследователна политика на централната държавна власт спрямо мюсюлманското население в Родопите – от 1914 г. та чак до Възродителния процес гледната точка на тази власт се сменя на няколко пъти, а използваните методи за налагането ѝ не се базират на задълбочено познаване спецификата на региона и почти винаги са били насилствени или концептуално противоречащи си. Всичко това обаче, макар и непряко, се отразява много зле не само на мюсюлманското, но и на християнското население в Смолянско, особено в икономическата сфера.
От средата на 30-те започват някакви организирани действия на държавата предимно в посока подобряване на материалната база на училищата (построяват се нови училищни сгради в много села от района) и разширение (но не и асфалтиране или павиране) на разнебитените тесни пътища. Тези действия стават по-интензивни през периода 1941 – 1944 г. Тогава Средните Родопи (а в частност и Левочево, край което е минавало алтернативното трасе на пътя от Пловдив за Смолян чак докато през 1983 г. е построен Панорамния път през Пампорово) се оказват по средата на най-късото разстояние между новообразуваната Беломорска област и вътрешността на страната. Първоначално пътя Пловдив-Асеновград-Чепеларе-Рожен-Смолян-Рудозем-Ксанти е бил доста примамлив и за немските войски с оглед придвижването им към Беломорието, но след като се убеждават в лошото му състояние, те не помагат за ремонтирането му. През март 1941 преминават само някои леки моторизирани части от 164-та пехотна дивизия на генерал-лейтенант Ото Хартман, установили се за известно време в Смолян на път за Беломорието. По-голямата част от подвижния състав на Вермахта в България се основава на коне и мулета, за които не са необходими особено добри пътища. Така или иначе през целия военен период многократно се усилва трафика по този път (включително и през алтернативния край Левочево), и то не само на военна техника или традиционните каруци, но и на граждански автобуси и камиони (леките коли тогава са били екзотична рядкост за богаташи). По спомени на свидетели от това време, пътуването до Асеновград или Ксанти (около 95 км е разстоянието и до двата града) е било изнервящо преживяване, траещо цял ден дори с автомобил. Местата за разминаване били малко, имало много завои, тесни и опасни участъци с чести пропадания, образували се и задръствания – понятие, което обикновено свързваме със съвременните големи градове. Всичко това вече налагало въпреки военновременния недоимък още по-интензивно разширение и поддръжка на пътищата в Родопите. В тези дейности взимат участие и жители на Левочево, но работата отново е тежка, зле платена и непостоянна, още повече, че държавното финансиране по това време е било насочено предимно към инфраструктурата на Беломорието.
1944 – 1989 През първите 15 – 20 години след 1944 година, в контекста на тогавашното политическо положение на новата власт и икономическата изостаналост на България (а и като се има предвид и изостаналостта на района като цяло), започва много бавно подобрение на живота в Левочево, често обаче съпроводено с извращенията на тази власт. Продължава работата по разширението на пътищата в Родопите включително бавната работа по прокарване на пътя Левочево-Устово (но по асфалтирането се действа чак след 70-те години). Понеже в селото на практика не е имало едри капиталисти съгласно комунистическите критерии, а властта изисквала „лов на вещици“ във всяко населено място, партийните лидери (често полуграмотни) и тук набелязват такива. Техни жертви са били хора, които са били просто малко по-добре материално в сравнение с повечето жители, като например са имали повече гори и земи или са развивали дребна търговия. Имало е и случаи на тормоз и опити за реванш от страна на силните на деня към хора, с които те са имали стари семейни или лични вражди. Притискани са и семейства, които през периода 1941 – 1944 г. са били преселници в т. нар. „нови земи“ в Беломорието просто с цел да намерят по-добро препитание. За щастие, в Левочево престъпленията на комунистическата власт никога не са стигали до фатална крайност, както на много места в България – лагери, убийства. Обикновено на набелязаните семейства е било нареждано да работят само определен вид работа, забранявано да учат висше образование или да работят и живеят извън селото.