Неапололитанско кралство (Неаполско кралство, Кралство Неапол, , на средновековен латинскиː Regnum Neapolitanum, ) е името, с което старата италианска държава, съществувала от XIV до XIX век и обхващаща цяла Южна Италия (с изключение на Сицилия), е известна в съвременната историография.
Официалното му име е Regnum Siciliae citra Pharum, чието значение е „Кралство Сицилия отсам Фара“ във връзка с Месинския фар, в контраст на Regnum Siciliae ultra Pharum, т.е. „Кралство Сицилия отвъд Фара“, което се простира върху целия остров Сицилия.
Територията на Кралство Неапол първоначално съответства на сбора от териториите на днешните италиански региони Абруцо, Молизе, Кампания, Пулия, Базиликата и Калабрия, включително някои области от днешния Южен и Източен Лацио, принадлежащ на Кампания до 1927 г., тоест на древната провинция Тера ди Лаворо (област Гаета и област Сора) и на Абруцо.
География и административно деление От създаването си до обединението на Италия (1861), територията, заета от Кралство Неапол, остава повече или по-малко винаги в едни и същи граници, а териториалното единство е само слабо застрашено от феодализма (Княжество Таранто, Херцогство Сора, Херцогство Бари) и от набезите на берберските пирати. То заема приблизително цялата част от Италианския полуостров, който днес е известен като Южна Италия, от реките Тронто и Лири, от планините Симбруини на север, до нос Отранто и нос Спартивенто. Дългата Апенинска верига, която се развива там, традиционно е разделена на Апенините на Абруцо на границата с Папската държава, Неаполитанските Апенини от Молизе до Полино, и Калабрийските Апенини от Сила до Аспромонте. Сред големите реки Гариляно и Волтурно са единствените плавателни.
Островите от архипелага Кампания, Понтийските острови и Тремитите и Държавата на президиите принадлежат на кралството. Държавата е разделена на юстициарии или провинции, ръководени от юстициар (съдия), около когото се върти система от служители, които му помагат в правораздаването и в събирането на данъчните приходи. Всяка столица на юстициарий е домакин на съд, военен гарнизон и монетен двор (невинаги активен).Atlante Storico Mondiale DeAgostini, a cura di Cesare Salmaggi, Istituto Geografico De Agostini, Novara 1995.
Има 12 – 14 исторически провинции на Кралство Неаполː ЮстициарийГлавен градОснователБележкиГербАбруцо УлтраАкуилаШарл I АнжуйскиПрез 1806 е разделена на Абруцо Ултра I със столица Терамо, и на Абруцо Ултра II с главен град АкуилаАбруцо ЦитраКиетиТера ди ЛавроСанта Мария, КапуаФридрих IIПрез 1806 г. е отделена Провинция НаполиКонтадо МолизеКампобасоАдминистрацията е поверена на съдията на Тера ди Лаворо (до 1538 г.) и впоследствие на Капитаната (до 1806 г., когато придобива административна автономия).КапитанатаЛучера, Сан Северо, ФоджаЛучера и/или Сан Северо са главни градове през 16. век, след това само Лучера от 1579 до 1806 г., а след това Фоджа.Принчипато УлтраАвелино, МонтефускоШарл I АнжуйскиГлавният град е Монтефуско от 1581 до 1806 г., а след това Авелино.Принчипато ЦитраСалерноФридрих IIВ епохата на Фридрих I също включва и Принчипато Ултра.Тера ди БариТрани, БариТрани е главен град до 1806 г., а след това е Бари. Под управлението на френските владетели базиликата „Сан Никола ди Бари“ е кралска църква, освободена от епископския ординариат.Тера д'ОтрантоЛечеОт арагонския период Лече поема първенството на провинциален културен център от двуезичните гръцки градове Отранто и Галиполи.БазиликатаЛагонегро, Потенца, Стиляно, Толве, Турси, Виньола, МатераСедалището на съдиите обикновено е странстващо и кратко, против което се противопоставят местните барони. Най-накрая има стабилно и трайно седалище в Матера от 1663 до 1806 г. като административно седалище и като съдебно седалище от 1811 г.Калабрия ЧитериореКозенцаВ Сицилианското кралство се нарича Terra Giordana или Val di Crati.Калабрия УлтериореРеджо, Катандзаро, МонтенаполеонеЗа дълго време е двуезичен гръцко-неолатински регион
История Предистория
Неаполитанското кралство води началото си от Кралство Сицилия, което обхваща остров Сицилия и цяла Южна Италия на юг от Тронто и Лири. Създадено е през 1127 – 1128 година, когато Роже II Отвилски обединява норманските владения в Южна Италия със столица Палермо. Той е коронясан от антипапа Анаклет II през 1130 година и от папа Инокентий II през 1139 година. В края на XII век папа Инокентий IV претендира за феодални права на Папската държава над кралството, позовавайки се на факта, че кралската титла е дадена на норманите именно от папата.
Когато Хайнрих VI се жени за Констанс Отвилска – последната наследница на кралството, то преминава под властта на швабската династия Хоенщауфен. Фридрих II в двойната роля на император на Свещената Римска империя и крал на Сицилия, изгражда силно централизирана държава с развит бюрократичен апарат, чийто връх е Конституцията от Мелфи (1231).Atlante Storico Mondiale DeAgostini, a cura di Cesare Salmaggi, Istituto Geografico De Agostini, Novara 1995.Franco Franceschi, Ilaria Taddei, Той основава и Студиума в Неапол – най-стария държавен университет в Европа. След смъртта му неговият син Манфред поема управлението, изправен пред недоволството на бароните и градовете срещу централизацията на властта. Манфред провежда политика на административна децентрализация, която засилва ролята на градовете и ражда нова бюрократична класа, предвестник на дълбоките промени от Анжуйската епоха. Папа Урбан IV, опасявайки се от сливането на кралството със Свещената Римска империя, вика в Италия Шарл I Анжуйски и го прави крал на Сицилия (1266). Шарл побеждава Манфред при Беневенто и племенника му Конрадин при Талякоцо (1268), слагайки край на властта на Хоенщауфените в Южна Италия.
Прекомерният фискален натиск на новото управление обаче предизвиква нарастващо недоволство, което през март 1282 година довежда до антианжуйско народно въстание, известно като Силианска вечерня, което започва в Палермо и бързо обхваща цяла Сицилия. Педро III Арагонски акостира в Трапани през август и побеждава армията на Шарл I Анжуйски в обсадата на Месина, която продължава от май до септември. Сицилианският парламент коронясва Педро и съпругата му Костанца, дъщеря на Манфред - в този момент има двама суверени с титлата „крал на Сицилия“: арагонският, чрез инвеститура на сицилианския парламент, и анжуйският, чрез папска инвеститура. На практика династията Анжу губи контрол над Сицилия, но запазва континенталната част на кралството. При наследника на Шарл I, Шарл II Анжуйски, Неапол е окончателно избран за ново седалище на монархията и държавата му започва да бъде наричана Неаполитанско кралство.M. Amari, "Gaspar Amico Storia Popolare del Vespro Siciliano" С Шарл II династията има постоянно седалище в Кастел Нуово.
Анжуйски период
Шарл I Анжуйски консолидира властта си в континенталната част на кралството, продължавайки гвелфската политика към бароните с реформите на предишното швабско управление.Floridi V., La formazione della regione abruzzese e il suo assetto territoriale fra il tardo periodo imperiale e il XII secolo, Rivista dell'istituto di Studi Abruzzesi, XIV 1976. Докато бенедиктинската феодална традиция в Южна Италия е подкопана от норманското нашествие и раждането на Кралство Сицилия, на нейно място цистерцианското монашество инвестира в аграрни реформи, развитие на занаятите и социално подпомагане – процес, подкрепян от Шарл I, който основава цистерциански абатства в Скафати и Скуркола Марсикана. Той запазва съдебно-административната структура от времето на Фридрих II, като всяка провинция има съдия начело на трибунал и на местните финанси.Galasso G., Storia d'Italia, vol 15, tomo I, Torino 1992. След смъртта на Шарл I на 7 януари 1285 година неговият наследник Шарл II сменя политическия курс – феодалната аристокрация получава нови привилегии, а градовете нови свободи, включително право да избират сами съдии и кметове.
Междувременно Хайме I Арагонски подписва Договора от Анани (1295), отстъпвайки феодалните права върху Сицилия на папа Бонифаций VIII в замяна на Корсика и Сардиния, а папата предава номинално острова на Шарл II Неаполитански. След като Хайме I заминава да управлява Арагон, тронът в Палермо е поверен на брат му Федерико III, който повежда нов бунт и е коронясан за крал на Тринакрия от папа Бонифаций VIII, но загубил подкрепата на сицилианските барони, той подписва мирния договор от Калтабелота (31 август 1302) с Шарл дьо Валоа. Този договор, който слага край на Войните на Сицилианската вечерня, окончателно разделя старото Сицилианско кралство на две – Regnum Siciliae citra Pharum (Неаполитанско кралство начело с Анжуйската династия) и Regnum Siciliae ultra Pharum (Кралство Тринакрия начело с Арагонската династия). С него Шарл II официално се отказва от Палермо и превръща Неапол в своя нова столица – разширява градските стени, намалява данъците и създава Великия съд на Викариата.
През 1309 година синът на Шарл II Робер Анжуйски е коронясан за крал на Неапол, запазвайки и титлите „крал на Сицилия“ и „крал на Йерусалим“. Станал известен като „Мъдрия“, Робер укрепва хегемонията на Неапол начело на Гвелфската лига срещу имперските претенции на Хайнрих VII и Лудвиг Баварски, като дори става сеньор на Генуа. През 1313 година войната с арагонците се подновява, като сицилианският парламент потвърждава на Федерико II титлата „крал на Сицилия“ и признава сина му Педро за наследник. Робер успява да окупира и разграби Палермо, Трапани и Месина, след което е принуден да се оттегли. Под управлението на Робер Мъдри търговията процъфтява – Неапол става най-оживеният град на Късното средновековие в Италия благодарение на новото пристанище, привличащо търговци на тъкани, злато и подправки,Marcello Orefice, както и флорентински, генуезки, пизански и венециански банкери.
Неапол засилва политическата си тежест и чрез своето културно влияние. Робер е ценен от Джовани Вилани, Франческо Петрарка (наричащ го „Най-мъдрия цар след Соломон“), Джовани Бокачо и Симоне Мартини, докато проимперският Данте Алигиери го нарича „Кралят на проповедите“. Суверенът създава схоластична школа в Неапол, отворена за влиянието на авероизма, и поверява на Николо да Реджо превода на Аристотел и Гален.Summonte G. A., Historia della Città e del Regno di Napoli. От Калабрия идват и Леонцио Пилато и Варлаам Калабрийски, теолог по спора за филиокве,Barlaamo di Calabria, Contra latinos. учител на Петрарка по гръцки и познат на Бокачо.Boccaccio G., Genealogia deorum gentilium. Джото изографисва Палатинския параклис в Кастел Нуово, разпространява се готическият стил, а кралят строи базиликата „Санта Киара“. Неаполитанското кралство се превръща в център на оригинална култура, съчетаваща италиански и средиземноморски елементи с ценностите на централноевропейските дворове, рицарството и провансалската поезия.
Арагонски период